АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „ДО ЧИКАГО И НАЗАД“
ПРИРОДАТА В ПЪТЕПИСА
Алеко Константинов е страстен поклонник на природата. Свидетелство за това са пътеписите му „Какво? Швейцария ли?!“, „В Българска Швейцария“, „През марта в Чепино“ и др., в които той изразява своето преклонение пред природата – особено българската, будеща у него не само естетически вълнения, но и патриотични възторзи: „...там, там е хубавата, дивната, омайната майка България!“ („Покана“) За писателя природата е и източник на нравствено пречистване и духовно извисяване, отдушник от отровната обществена атмосфера, царяща в следосвобожденското ни отечество. Затова така пламенно Алеко се обръща към столичани по повод организираното изкачване на Черни връх и учредяването на Българския туристически клуб, чийто основател е той, да напуснат „меките постелки“ и „димните кафенета“, за да изпитат сред природата „истинско чисто наслаждение“: „И вий ще се преобразите, вий ще станете по-добри, по-здрави, по-уравновесени, по-жизнерадостни.“ („Покана“)
Алеко Константинов е любител не само на българската природа. Той е с открити сетива за красотата на природата из целия Божи свят. В своите пътешествия из други страни (израз на жаждата му да види непознати земи, да се запознае с културата и нравите на различни народи) писателят безкрайно се възхищава и от прелестите на чуждата природа. В пътеписа „До Чикаго и назад“ – плод на пътуването му до Новия свят по повод Чикагското изложение, той ни е оставил забележителни страници, вдъхновени от величествени природни гледки.
Още в самото начало на презокеанското си пътешествие пътеписецът проявява способността си да улавя и описва комичните страни на живота и едновременно с това да се възхищава от природни красоти. Комичните ситуации, в които изпадат пасажерите на парахода при океанското вълнение, са сравнени от него със смешните пози на „съвършено пиян човек“. Това описание обаче бързо се заменя от друго, когато погледът на разказвача е привлечен от океана. Пред него се открива величествена гледка, която поразява със своята грандиозност – „предсмъртната борба“ на парахода с водната стихия. Два образа, представени от автора като две живи същества в смъртен двубой. Кипящата водна маса метафорично е обрисувана като „цъфнали водни хълмове“. Параходът – „нещастна ладийка“, „пъшка“, „мята се“ между тези „водни хълмове“, мъчейки се да се измъкне от техните „побеснели озъбени вълни“. Метафоричното описание се разгръща все по-широко и по-богато. Персонифицирани като зли същества, вълните „си играят, подиграват се“ с парахода, чувствайки своето превъзходство пред него, „преструвайки се“ за миг успокоени, но отново се разбесняват с още по-голяма сила. Това е изобразено пластично чрез стремително изреждане на метафорични глаголи, пораждащи ярки зрителни и слухови представи: „зашушнат“, „разкикотят, озъбят се, разпенят се“... „спуснат се“ (върху парахода), „прегръщат го, притискат го, запляскат и хвърлят елмази нагоре“. Алитериращите звукове „з“, „р“ („раз“) и „п“ („при“ / “пре“) създават усещане за напрежение, за преодоляване на препятствие.
Вниманието на писателя отново се насочва към безпомощния параход – той „пъшка“, „мята се безсилен отзад-напред, отляво-надясно“ и примирен, накрая се оставя да бъде играчка в ръцете на стихията. А нейните вълни продължават своята безпощадна игра с парахода – „мятат го като треска, гонят го, надпреварват го, възсядат го, борят се, разбягват се и пак се групират и нападат задружно...“
Забележително природно описание! Изключително е умението, с което писателят пресъздава динамиката и величието на океанската стихия. Богато въображение, което дава живот и на неживото – кораба и океана, представяйки ги в различни емоционални състояния и поведение.
Още по-въздействащо в пътеписа е описанието на Ниагарския водопад. Години наред авторът е живял с представата за това чудо на природата и с мечтата някога да може да го види. След като пред него е реалната възможност да осъществи тази своя мечта, той изпитва такива силни вълнения, които са равносилни на чувствата на влюбения, когато отива на любовна среща. Писателят представя „чудото“ на природата не само чрез зрима, осезаема природна картина, а и чрез богатата емоционална гама от обсебилите го чувства.
С приближаването към въжделеното място преживяванията на разказвача стават все по-вълнуващи. Срещата му със завръщащите се посетители, вече докоснали се до вълшебството на водопада, поражда у него трепет и едва ли не благородна завист, разкрити в емоционалното му възклицание: „Щастливци! Те са видели вече Ниагара!“
Следващата по-висока степен на вълнението го обхваща, когато пътешествениците започват да усещат осезаемо присъствието на природната забележителност – най-напред слухово – чрез бумтенето на падаща „грамада вода“, и веднага след това – зрително, чрез „запенените къдрици“ на тази вода, течаща по наклона. И още по-ярка зрителна картина – реката, блеснала пред очите им, устремена буйно към пропастта, за да сътвори „чудото“. И друга гледка – водата, „изиграла си вече ролята“, „мътнозелена“, „уморена, но още запенена“, тръгнала „лениво на почивка към водоврата“. Отделни кадри от метафорична картина, която представя началото и края на „чудото“, засилвайки още повече трепетите на очакването.
И ето най-сетне Ниагарския водопад! Писателят не бърза да опише гледката, която се разкрива пред очите му, а дава израз на силните преживявания, достигнали кулминацията си. Това са преживяванията на всички посетители, обединени от общи чувства и вълнения. Сякаш различията между отделните индивидуалности са изчезнали и хората са се слели в едно цяло с единен пулс и ритъм. Те стоят „вцепенени, като в жива картина!“ По лицата им е изписано „не учудване, не възхищение“ – тези думи са слаби, а „безгранично благоговение“. Думата „благоговение“ надскача обикновените емоционални определения – тя е свързана с високите сфери на духовното пространство, където царува божественото. Нещо повече: „Като че не пред творението Божие, а пред самия Бог бяха изправени!...“ Ретардацията, тоест забавянето на описанието на водопада чрез насочване на вниманието към емоционалната реакция на посетителите, има важна художествена задача – от една страна, оказва психологически ефект – засилва очакването на пейзажното описание, а от друга, картината, наситена с емоции, играе роля на негово своеобразно начало – вече е започнало представянето на „чудото“, макар и като психологическо отражение.
Последвалото описание на Ниагарския водопад е достойно за четката на голям художник. Това е връх в пейзажното изкуство на Алеко Константинов. Картина, впечатляваща с пластичната си нагледност. Камерата на художника-фотограф се насочва най-напред към водната маса, чиито „буйни къдрави снопове“ се сипят стотина метра надолу в „кипяща пенлива маса“, издавайки „силно бумтене“ (към зрителните представи се прибавят и слухови), а над нея се образува „воден елмазен прах“. Този „елмазен прах“, издигащ се нависоко, заедно със слънчевите лъчи образува „полукръгла небесна дъга“. Изключителна красота на визуалната картина, изградена чрез елементи, пораждащи с лексикалното си значение асоциации за блясък и светлина: „елмаз“, „слънчеви лъчи“, „небесна дъга“.
Следва метафорично описание на водопада, видян от канадския бряг – зрителният образ е изпъстрен с живописни багри – между „къдравите снопове пяна“ се виждат „светлозелените ивици на неразбита вода“. Описанието на водопада, наречен „водопад на Конската подкова“, е връх в художественото изображение. „Ето где е чудото на Ниагара!“ – възкликва писателят, създавайки чрез богата метафорична глаголност недостижима картина на бясната водна динамика: „Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност...“ Сравненията се сменят с метафори – „снопове пяна се мятат като фонтани нагоре“, водната пара, възнесена към небесата, образува облаци, които „като че се вкаменяват над водопада“. Пространството се разширява, създавайки усещането за безграничност на красотата. Горе, към небето, са вкаменените облаци, долу е „врящият ад“ и всичко това представлява невероятна величествена картина, която буди не само възхищение и благоговение, но и страхопочитание пред величието на природата, пред което човек немее. Тази гледка дава обаче и размах на фантазията на писателя и той се пита как ли би изглеждало това великолепие при лунна светлина. Предоставено е на читателя да сътвори във въображението си лунната картина на това природно чудо.
Пейзажните картини в пътеписа „До Чикаго и назад“ – океанската и на Ниагарския водопад, представят художника Алеко Константинов, който умее да открива красотата на природата и да я рисува с високо майсторство. Той вижда единството между човека и природата, която изобразява одухотворена, като живо човешко същество. Ето защо Алеко е писател не само със силно изявено естетическо отношение към природата, но и с философски поглед към нейната жизнена същност.
Д-р София ФИЛИПОВА
@bgmateriali.com
