АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „ДО ЧИКАГО И НАЗАД“
ПРИРОДАТА И СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК


          Човекът и природата се намират в едно неразривно единство, тъй като по начало човекът е продукт на природата. Заедно с това, в хода на цялото обществено развитие, човек, преобразувайки природата, усъвършенства и самия себе си. Степента на това усъвършенстване е толкова по-голяма, колкото повече човек създава своя „очовечена природа“, т. е. своята материална и духовна култура. Ето защо, имайки предвид, че единството между човека и природата се осъществява в практиката, в човешката дейност, ние говорим за взаимодействие между тях, което е различно в течение на цялата хилядолетна история на човечеството. Да вземем например по-новата история: с интензивното развитие на научно-техническия прогрес настъпва оня знаменателен, трагически разрив в тяхното взаимодействие, породен от хищническото отношение на човека към природата, от реалната заплаха от екологична катастрофа. Стореното от човека се превръща в бумеранг, застрашавайки все по-опасно неговия собствен живот.
          Големият хуманист и гражданин на света Алеко Константинов успява да види този проблем, актуален днес за цялата планета, още преди повече от сто години по време на своето пътуване до Чикаго, превръщайки видяната действителност в художествена.
          В своите първи впечатления от Новия свят Алеко е поразен от мащабността на всичко заобикалящо го: кораби-гиганти, огромни небостъргачи, разкош и красота – на всяка крачка такова великолепие, че тук и „говедо да пуснеш, ще пощръклее от възхищение“ – пише той за павилиона на електричеството. С не по-малко страст и нетърпение обаче той се стреми към Ниагара – известна е неговата огромна любов към природата. Оформя се пункт и контрапункт: от една страна, възходът на цивилизацията, мощният размах на развитието на научно-техническата революция и от друга страна – природата. Как Алеко интерпретира тяхното взаимодействие? Това се изяснява още в началната картина от неговото пътуване. Той е възхитен от парахода, с който пътува – един от ония „плаващи дворци“, „най-големият, най-разкошният“. И този „жив гигант“, когато излиза буря в океана, започва да пращи и безсилен да се мята насам-натам, влизайки в „предсмъртна борба“ с „побеснелите озлобени вълни“. Алеко използва персонификацията като изразно средство, представяйки вълните като живи същества. Ние ги виждаме ту като „живи, цъфнали водни хълмове“, ту как „хвърлят елмази нагоре“ и изпълват душата на човека със своята неповторима красота. После те си „шушукат“, „зъбят се“, присмиват се сякаш на кораба, гонят го, вдигат го на плещите си, като го „мятат като треска“, и пак задружно играят около него. Читателят е завладян от своеобразния живот на океанските вълни, от тяхната сила, от небрежното им надмощие и превъзходство над огромния красавец-параход, който е безпомощен пред тях. Сред океана Алеко чувства силата, могъществото и превъзходството на природата над човека и дори над плодовете на неговия технически гений.
          В отношението на Алеко към Ниагара се чувства нещо съвсем различно. Какво е тя за него? Към Ниагарския водопад той е тласкан от своето вродено чувство за красота, видяна в нейния чист, неподправен вид. И още нещо: за Алеко природата е оня първообраз, чиято красота трябва да се въплъти в културата, във взаимоотношенията между хората, за да се пренесе присъщата й естествена хармония и в обществото. А действителността в Новия свят го отблъсква не само с външната си замърсеност, причинена от дима на Чикагските комини, а най-вече образно казано – с нравствената „замърсеност“ на взаимоотношенията между хората, проявяваща се в хладната им пресметливост и егоизъм, в отчуждението на човека от обществото, от самия себе си и от природата. Одухотвореният образ на Ниагарския водопад е представен не толкова чрез неговото описание, колкото чрез въздействието му върху хората. Това се чувства особено осезаемо, когато Алеко Константинов споделя своите собствени чувства на очакване, онова „нервозно вълнение и нетърпелива жажда“, които могат да се сравнят само с трепета на влюбения пред дългоочакваната среща или с отиването под венчило. Това чувство е толкова силно, че ако в този миг би се появил Свети Петър, той би му извикал, че предпочита Ниагара пред вратите на рая...
          Емоционалното напрежение постепенно нараства и става все по-осезателно с пресъздаването на слуховите възприятия и зрителните картини: вече се „чува глухото бумтене на падащата вода“ и се вижда блещукането на „запенените къдрици“, издигнатата „грива от разбитата млечна пяна“. Редуването на слухови и зрителни образи усилват още повече динамиката на преживяванията, в унисон с които се „усилва подземното бумтене“.
          Емоционалното напрежение достига връхната си точка, когато за трети път авторът описва шума, прераснал в такъв грохот, че хората трябва да крещят, за да се чуят. С възклицанието: „Ето го!“, Алеко бележи кулминацията в своето чувство на трескаво очакване. Настъпила е срещата с Ниагара! Но читателят напразно очаква да му бъде предложено пряко описание на красивата природна гледка. И тук Алеко започва разказа си за първия поглед към Ниагара с предаване на онова неотразимо, поразяващо впечатление, което водопадът прави на присъстващите, станали за миг като омагьосани: „Всички лица бяха сериозни, излека бледни и като че изтръпнали!“ И за да усили това усещане за неописуема красота, той си служи с утвърждение чрез отрицание: „Който може, нека опише тази картина... Аз не мога!“ Художественият образ на водопада авторът изгражда освен чрез споменатите вече изразни средства – сравнения и възклицания, и с метафорите: „буйни къдрави снопове“, „водния елмазен прах“, който, осветен от слънчевите лъчи във всички тонове на небесната дъга, рисува вълшебно видение – величествено и красиво. По също такъв неповторим начин, прибавяйки към изразните средства и градацията („ври, кипи, беснува се, гърми“), Алеко внушава динамиката на тази стоварваща се водна лавина – заставя ни да я чуем и видим.
          Изправен пред Ниагарския водопад, Алеко се чувства духовно пречистен и извисен. И като човек, влюбен в природата, и като дълбоко вярващ, той се прекланя пред това чудно Божие творение както пред самия Бог.
          При взаимодействието между съвременния човек и природата, в спора между нея и благата на цивилизацията, в крайна сметка печели природата. Нещо повече, животът на планетата Земя зависи само от пълната хармония между тях!

@bgmateriali.com

Изтеглиsave