„Индже“ от Йордан Йовков - анализ на разказа за греха, прераждането и цената, която Съдбата взема

          1. СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          Сюжетът на „Индже“ представя историята на известен кърджалийски главатар, възпят в много песни и предания. Индже е историческа личност, българин, чието кръщелно име най-вероятно е Стоян. Документите за него го представят като наемник при известния кърджалийски главатар Кара Фейзи, при различни влашки князе и при гръцките въстаници. Загива в битката между бойците на Гръцката завера с турците край молдованския град Скулени на 17 юли 1821 г. Прякора Индже (тур. – висок, тънък, строен) получава в еничарския корпус, където попада след смъртта на родителите си. Подобно на Крали Марко, който също е историческа личност, и Индже става герой на множество народни песни и предания, в които е изобразен било като злодей, било като защитник, действайки в различни митологични ситуации. Именно сведенията от народните песни и предания използва Йовков, за да изгради сюжета на своя разказ.
          За разлика от времето на Възраждането, когато образът на хайдутина трябва да изиграе ролята на основния епически герой на новосъздаващата се нация, петдесет години по-късно Йовков използва историята за чудотворното прераждане на злодея в народен закрилник и по-сетнешната му смърт от ръката на собственото му дете, за да намери отговор на два съвсем различни въпроса. А именно: 
          1. Какво е необходимо, та един човек, изявявал до момента само злото у себе си, да се прероди нравствено и духовно, за да може доброто да победи?
          2. Нравственото прераждане и добрите дела изкупват ли стореното зло и нарушаването на божествения ред, или те трябва да бъдат заплатени, заради което Съдбата ще накаже прегрешилия?
          Както се вижда, тук имаме не типичен епически сюжет за двубоя на „нашия“ герой с представителите на „чуждите“, които искат да похитят кръвта, земята и вярата на общността, а един типично баладен сюжет, разказващ за намесата на Съдбата в човешкия живот. Намеса, предизвикана от някое волно или неволно прегрешение на героя срещу божествения ред и преди всичко срещу законите на рода. В разказа „Индже“ героят нарушава законите на кръвната връзка по два начина: веднъж, грабейки, насилвайки и убивайки хората от собствения си народ, които традиционното съзнание възприема като братя по силата на факта, че имат обща Родина майка, и втори път – посягайки на собственото си дете. Този момент е типичен за хайдушките песни, в които съществува поверие, че жените и децата носят нещастие на хайдутина, защото, отделяйки се от нормалния патриархален ред, той се жени за смъртта, четата става неговото семейство, а сабята и пушката – сестра и жена.
          По времето, когато е писан разказът, тези въпроси са изключително важни за българското общество. Както знаем, годините след края на Първата световна война, и особено годините 1923 – 1925, са белязани с огромно насилие и проливане на братска кръв, предизвикали дори появата на провокативния въпрос „Прекрасно, но що е отечество?“. Йовков не си поставя задачата да търси причините, довели до това кръвопролитие и масово насилие. Той съсредоточава вниманието си върху последиците, които то може да има както за общността като цяло, така и за отделния човек в частност. Да се опита да защити човешкото у човека, без да изпада в наивна милозливост и оптимизъм, защото осъзнава, че стореното зло не може да се заличи, а възстановяването на справедливостта не е по силите на хората. Въпросите за живота и смъртта са привилегия на боговете и на Съдбата. Така, две хиляди години по-късно, проблемите, поставени от древногръцката трагедия, се оказват актуални и трябва да бъдат решавани отново. Използвайки песни и предания, разказващи за регионални герои и за събития, свързани с конкретни исторически факти и личности, Йовков достига до големите общочовешки въпроси и ценности. И търси тяхното разрешаване не във външните обстоятелства, а вътре в човешката душа, в нейната способност да осъзнава и следва универсалните принципи на човешкото.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Конфликтът, който движи действието в разказа „Индже“, в съответствие с художествените задачи, които си поставя Йовков, има две страни. Едната, по-видимата, е конфликтът на героя със самия себе си, с двете начала, които се борят в душата му. Втората, по-важната, е сблъсъкът на героя с божествения ред, с ценностите, управляващи човешкото битие. Това на практика е един и същи конфликт, но погледнат от две гледни точки – субективна и обективна.
          Субективната гледна точка въвежда читателя в мотивите и преживяванията на героя, водещи го към различни решения за това как трябва да гради живота си. В основата на всичките му действия е съзнанието за сила, оправданото самочувствие на човек, надарен с големи качества – душевни и физически – позволяващи му да налага волята си над другите. Индже граби и убива не от алчност, а от вътрешна нужда да наложи на света своя ред, да бъде пръв сред хората, да накара другите да го уважават. Това би го поставило над тях в естествената човешка йерархия. Във феодалното общество, но и не само в него, за това са нужни сила и оръжие. Разказът не ни показва как и откъде Индже се е сдобил с тях. Той ни въвежда направо в ситуацията, когато героят е начело на кърджалийската орда, опияняващ се от собственото си величие:
          Индже остави плячката на другите – нему не му трябваше плячка. Сред село, горе на Бончовия хан, Индже яде и пие. Пуснати са всички бъчви и виното тече като река. Тъй иска Индже.
          „Думата на Индже беше закон“ – ето това е мотивът, който движи героя. Той иска да властва над другите, да им наложи своята сила, своята представа за добро и зло. Но до какво довежда такова поведение? Разказът показва как Индже се движи сред една изпепелена и опустошена земя. В нея няма хора, а само някакви оскотели човекоподобни същества. Животът на самия Индже също не е по-добър – до него я няма Пауна, душата му не усеща облагородяващата сила на любовта. А дълбоко в съзнанието му се е загнездил и споменът за извършения грях – посичането на собственото му дете. Всичко, което превръща човека в човек, е изчезнало от живота на Индже. И в един момент той е принуден да си отвори очите. И да осъзнае ужаса на собствените си постъпки. Това е описано в сцената с дядо Гуди, който му показва правия път. В този момент на лицето на Индже се появява първата усмивка в живота му.
          При тази среща той осъзнава, че истинско величие човек придобива не когато властва над другите, а когато използва дадените му от Бога сила и красота, за да служи на хората. Това може да възроди не само него, а и целия живот. Разказът описва същата земя след няколко години – цветуща, огласяна от весел хорски смях, оплодявана от съзидателния човешки труд. С други думи, решенията, които взима човекът, не се отнасят само до него. Те имат значение за целия свят. И тук стигаме до другата страна на конфликта – обективната. До сблъсъка на героя с божествения ред. Както помним от трагедията „Антигона“, човекът не може да го престъпва безнаказано. Не може да решава някои неща самоволно, не може да се намесва във въпросите на живота и смъртта. Когато човекът се възгордее дотолкова, че реши да се изправи срещу божествения ред, идва нещастието. И не е важно дали е осъзнал грешката си и се е помъчил да я поправи, какъвто е случаят с Индже, или е продължил да упорства, както постъпва Креон. И в двата случая нарушеният божествен ред трябва да се заплати със смъртта на прегрешилия. Иначе на света няма да има справедливост.

           3. ГЕРОЯТ КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Всички герои на Йовков показват човека като сложно и противоречиво същество. В неговата душа се борят различни сили, поведението му се движи от различни мотиви. Затова Йовковите герои не са никога нито само злодеи, нито неизменно добри хора. Чрез тяхното описание, както и чрез техните действия, преживявания, мисли и чувства писателят се мъчи да намери отговор на въпроса кое превръща човека в човек.
          Отговорите, до които стига, са прости – доброто, красотата, съвестта. Проблемът е в това, че достигането до тях не е просто. В много случаи се налага човекът да преживее големи нещастия, да премине през изпитанията на сериозни конфликти, за да стигне до истината. А тя е, че доброто, красотата и съвестта не са нещо статично, веднъж завинаги дадено, а са нещо живо, нещо за което човекът трябва да внимава всекидневно. Всички разкази на Йовков, но особено такива като „Индже“, показват, че егоизмът, поставянето на себе си в центъра на света, не води до нищо добро. Само когато хората споделят и трудностите, и радостите на живота, светът може да върви напред. А това споделяне се нарича „любов“. Тя може да е любов към жена, способна да облагороди и прероди душата на човека, да извади от него най-добрите му качества. Но може да бъде и любов към всички хора – ценност, възприета от християнството като универсална. Или както се казва в посланието на Апостол Павел до Коринтяните: „Любов ако нямам, нищо не съм“. Когато човек загуби тази любов, когато от душата му изчезнат доброто и красотата, когато в нея не се пробужда съвестта, човешкото е под сериозна заплаха. Това иска да ни внуши Йовков със своите герои.
          В разказа „Индже“ този момент е разработен най-задълбочено чрез съдбата на Гърбавото – сина на Индже, срещу когото той е вдигнал ръка. Момчето е осакатено физически от удара на ятагана. Това хората възприемат като божествен знак – „Белязал го господ. От белязан човек да бягаш.“ В една от последните сцени на разказа умиращият Индже вижда пред себе си своята карикатура. Синът на красавеца и красавицата представлява един урод. С този момент символично се внушава идеята, че липсата на любов води до унищожение и на доброто (момчето е зло), и на красотата. А защо се е стигнало до това?
          Разказът символично насочва читателя към един от най-силните сюжети на човешката култура – библейската притча за Блудния син. Помним, че тя веднъж вече беше използвана от Ботев, за да внуши идеята, че най-важното за човека е да носи в сърцето си ценностите на бащата, за да бъде достоен син на отечеството. Това тълкувание на библейската притча е нужно в онзи момент от българската история, когато верността към завета на бащите (т.е. любовта към отечеството) е най-важната ценност. Петдесет години по-късно ситуацията е съвсем различна, което налага съвсем друго тълкуване.
          Спомняме се, че в библейската притча синът доброволно напуска бащиния дом, отива в чужда страна и там, след като пропилява наследството си, изпада до унизителното положение на свинар. В „Индже“ също виждаме отделеното от бащата момче да пасе свинете и всички да му се подиграват и да странят от него. Но този път не момчето доброволно е напуснало бащата, а бащата се е опитал да го убие в момент на раздразнение, че нещата не вървят така, както той иска. Тоест, в основата на нещастието е пак онова, което движи целия живот на героя – неговото желание да постави целия свят под властта си. И резултатът е видим – човекът се е превърнал в урод, осакатен не само физически, но и духовно, заприличал е на скот. Но както винаги Йовков не бърза с окончателната присъда. Както е дал възможност на героя да се прероди, така и за момчето има шанс – в последните си минути Индже вижда върху грозното лице на сина си очите на Пауна. А самата Пауна също е наблизо... С други думи, дадена е възможност на любовта да преобрази урода.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ РАЗКАЗА

          Образът на света, изграден в „Индже“, съответства напълно на художествената задача, която си е поставил Йовков. А тя не е свързана с образното представяне на някакво историческо събитие, а с разрешаването на един морален казус. Затова сюжетът не е изграден върху исторически документи, а върху народни песни и предания. А ние знаем, че те изграждат един символен свят, чието предназначение е да утвърди определени морални ценности, важни за общността и сплотяващи я. Всеки образ, всеки елемент от сюжетното действие съдържа в себе си определена идея, допринасяща за общото морално внушение на разказа. Нека разгледаме най-важните от тях.
          Традиционният човек е свикнал да разчита знаково света около себе си. В този свят всяко нещо има значение – облекло, начин на говорене, поведение. Разказът ни представя главния герой най-вече чрез неговите знакови жестове. Той винаги държи да бъде облечен богато, за да подчертае не само физическата си красота, но и да покаже кой командва. Язди на бял кон като паша, а зад него е дружината му, яхнала черни коне. Калпакът на главата му е украсен с пауново перо, което е намек за любовта му към Пауна, но и знак за това, че той се възприема като въплъщение на красотата и гордостта – паунът винаги е бил такъв символ. Когато превзема Жеравна, отпушва всички бъчви в хана, за да тече виното „като река“ – символ на това, че възможностите му са безгранични. А когато в душата му настъпва просветление и той се преражда духовно, показва го, като оставя по една жълтица върху мотиките на побегналите от страх жени – царски жест. Със самочувствието на владетел той изпраща на най-личното момиче от Жеравна да налее вода чак от Бакаджиците. Момичето тръгва засмяно и се връща засмяно – знак, че страхът е победен окончателно, че и този път Индже е победител, но този път над злото.
          И все пак най-важните символи в разказа са свързани с основната баладна идея, разработвана в него – възможно ли е човек да наруши космическия закон и това да остане ненаказано. За да отговори на този въпрос, Йовков използва сложна система от символични образи.
          Най-напред са образите, показващи нарушаването на хайдушкото табу – хайдутинът не бива да се жени, защото неговият живот не е като този на нормалните хора. Той се е отделил от нормите на патриархалния свят и така се е отказал от общността, в която кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество са водещите ценности. С излизането на хайдутина в Балкана четата става неговото семейство, сабята е неговата сестра, а пушката – жена. Единствената сватба, която може да се случи, е тази със смъртта. Затова при хайдутите съществува поверие, че не бива да се докосва жена, защото това означава да се „ожениш“ за смъртта. Но ето че, воден от своето съзнание за всемогъщество, Индже нарушава това табу, без да се откаже от хайдушкия живот. Тук е уместна една съпоставка с „Шибил“ – и там героят иска да се ожени, но това е съпроводено с решение да напусне хайдушкия живот и да се върне в патриархалната общност. При Индже нещата не стоят така. Съжителството му с Пауна води само до поредица от нещастия – в пристъп на раздразнение той посяга върху детето, а жена му го напуска. После верният му помощник Сяро Барутчията, роднина на Пауна, се опитва да го убие, за да му отмъсти. Но тук се намесва друг символен момент от поверията за хайдутите – хайдутина „куршум не го лови“. Макар и прострелян, Индже оживява, защото не Сяро Барутчията е този, който може да го убие. Съдбата е приготвила за Индже точния отмъстител, задето някога е нарушил космическия (родовия) закон – собствения му син.
          В този мотив и най-дребният детайл е натоварен със символно значение. Най-напред – уродливостта на момчето. В традиционната култура физически или умствено ненормалните хора (юродивите) са възприемани като представители на Бога на земята, защото чрез тях говори божествената истина. Смъртта на Индже от ръката на юродив е директен знак, че такава е волята божия. Този момент е пряко споменат в разказа – момчето е белязано от господа, смятат жените. На второ място е инструментът на убийството – момчето намира пушка, забравена от кърджалиите на Индже, точно в нощта, в която той започва да се съмнява в правотата на действията си. С други думи, независимо от волята на човека стореното от него зло не остава без последствия. Щом веднъж е вдигнал пушка, тя непременно ще гръмне. Или както казва народът: „Който нож вади, от нож умира“. Затова тази пушка не е случайна – само тя може да пробие защитната броня на хайдутина, когото „куршум не хваща“. В обичайните случаи народните песни съобщават, че за целта се отлива специален златен или сребърен куршум, а по време на леенето се правят магии. Тук обаче символичният смисъл на оръжието трябва да насочи към причината за наказанието.
          На трето място е моментът на убийството. Индже умира тогава, когато вече се е преродил и от насилник се е превърнал в закрилник, в добрия пастир на народа си. С този мотив символично се внушава, че нарушаването на космическия ред е нещо обективно, независещо от индивидуалната човешка воля. Това внушение се подсилва от мотива с узнаването на истината. Баба Яна Калмучката изиграва ролята на оракула, който съобщава на Едип, че причините за нещастието в Тива се крият в неговите неволни прегрешения спрямо родовия закон – убил е баща си и е влязъл в кръвосмесителна връзка с майка си. И независимо от това, че същият този Едип с мъдростта си превръща Тива в цветущ град, боговете му отмъщават. И в разказа „Индже“ героят научава минути преди смъртта си, че умира вследствие на собствени прегрешения. Затова и той, подобно на Едип, разбира вината си и опрощава момчето – световният ред може да се възстанови само когато се прекъсне веригата на насилието и се възцари любовта.

          5. МЯСТОТО НА „ИНДЖЕ“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          Нека си припомним кога излиза разказът „Индже“ заедно с деветте други разказа от „Старопланински легенди“ – в един момент, когато насилието е пълновластен господар в България и братоубийството е всекидневна практика. Задачата на литературата е да постави на общественото внимание основните морални проблеми на човека и да им даде онези отговори, които укрепват ценностната система на общността. Сборникът на Йовков още тогава е разчетен много правилно и авторът му бързо си спечелва славата на един от най-влиятелните духовни водачи на нацията. Проблемът обаче е в това, че насилието в българския обществен живот не свършва. По време на тоталитарния режим разказът „Индже“ получаваше изгодна за комунистическата власт интерпретация. Вниманието се насочваше върху превръщането на героя в народен закрилник, в някакъв своеобразен предтеча на комунистите, които също се изживяваха в тази закрилническа роля. От цялата морална проблематика оставаше само въпросът със съвестта – тя е накарала Индже да осъзнае грешките си и да се върне в правия път. Но това, че насилието ражда насилие и че това е обективен процес, който не зависи от индивидуалната човешка воля, беше мотив, старателно избягван от тълкувателите. Едва напоследък разказът можа да получи по-обективна интерпретация. Но не това е най-важното. Важното е, че неговият морален заряд е по-актуален от всякога – днес, когато хората все по-рядко се замислят за последиците от своите постъпки, когато жаждата за пари и власт е толкова силна, когато традиционните родови връзки се разпадат, разкази като „Индже“ съществуват, за да ни напомнят, че въпреки всичко на този свят има един нравствен закон, който не бива да се престъпва. В противен случай светът ще се превърне в пустиня, подобна на изгореното и покрито с тръни поле, напуснато от човека. Да ни напомнят, че светът в плен на насилието е безплоден, а да се превърне в градина може само когато в него се възцари любовта:
          Безплодна и черна беше земята, когато беше тръгнал, а сега цяла Романя се жълтее от узрели ниви. Наспорил беше бог земята с тежък плод и хората работеха.