Безспорен връх във фейлетонното творчество на Алеко са четирите творби, обединени от заглавието “Разни хора, разни идеали”. Цикълът е писан в последната година (1897) от краткия живот на Щастливеца и определено показва зрялост в боравенето с фейлетонната поетика. Нито един от текстовете не визира конкретна личност и само съдържанието на един (третия) по-цялостно е обвързано с конкретно политическо събитие. Това прави произведенията повече художествени, отколкото публицистични. В “Разни хора, разни идеали” се използва така характерното за Алековата фейлетонистика метафорично-асоциативно привличане в структурата на текста на допълнителна тема, чрез която оценъчно се осмисля основната. Яркото стилово-езиково изобразяване на психологията на малкия и аморален в практицизма си човек и обобщителният смисъл на иронично прокараните нравствени послания определят значимото място на творбите в историята на българския фейлетон.

Първият текст от цикъла типизира манталитета и житейската философия на чиновника. Исторически факт е, че след Освобождението голяма част от интелигенцията се разтваря в чиновническото съсловие, става зависима и подвластна. Държавните институции “развращават” своите служители. За голяма част от чиновниците заеманите длъжности се явяват не средства за изпълняване на граждански дълг, а възможности за лично забогатяване. Първият фейлетон от “Разни хора, разни идеали” иронично изобличава именно моралната деградация на чиновника. Обобщително значение има отсъствието на лично име – безличността на героя е означена чрез длъжностното му назоваване (“помощник на регистратора”). След краткото авторово въведение героят е оставен да се самопредстави на читателя – почти цялата творба е монолог на малкия, и в служебно-йерархично, и в морално отношение, човек. Текстът носи признаците на сказовата реч, защото имитира устното разговорно слово, насочено към конкретна слушателска аудитория.

Сериозните излияния на чиновника придобиват ироничен смисъл в контекста на ценностните антитези, които преминават през цялата творба. Страданията на героя са големи, а причината е нищожна – липсата на звънец, какъвто има на масата на регистратора. Помощник-регистраторът смята, че амбициите му да заеме мястото на регистратора са основателни, но не привежда никакви морални аргументи. Нещо повече, чрез словото си героят отрича състоятелността на всякакви нравствени начала и се идентифицира като образ на абсолютния и затова аморален социален прагматизъм: “Бошлаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет!”

Завистта като същностна черта на героя има определен символен смисъл. Чиновникът завижда на кокона Поликсени, че се разхожда тридесет години с “фаетон”, на регистратора, че има звънец на масата си. Завистта е представена като неистово душевно страдание, родено от това, че другите имат външни знаци на социално благополучие, каквито помощник-регистраторът няма. Така завистта се идентифицира не само като психологическа характеристика на героя, но и като символ на неговото изпразнено от вътрешен смисъл съществуване, изцяло разтворено в знаците на външното социално битие.

Завистник и доносник героят логично е и страхливец – в пиянските изблици на “храброст” стига само до ругатни към подначалника (и то не в негово присъствие). Сатиричното дискредитиране на чиновника се осъществява и чрез комичното несъответствие между това, какво е той сам по себе си, и това, какво мисли за себе си, каква представа има за себе си. Показателна е една от финалните му реплики: “Аслъ калпав народ сме ний, интелигенцията”. В нея псевдоинтелигентността е маркирана и чрез употребата на принадлежащата към ниския стилистичен пласт на разговорния език дума “аслъ”.

Вторият фейлетон от цикъла е създаден по повод решението за всеобща амнистия на всички политически престъпници от периода 1883 – 1894 г., взето от IX-то обикновено народно събрание на 21 декември 1896 г. Героят се представя чрез своето “изповедно” слово. Диалогичният му партньор присъства условно – само чрез репликата “ще прелее”. Ситуацията “пируване” е уместно избрана – тя е адекватен фон на циничната самоувереност на престъпника. Неговата реч е условно-реторична и се отличава от сказовите интонации на останалите герои от цикъла, въпреки че формално е означена като устно слово, адресирано към конкретен слушател. Във, фактически, монолога на героя са вплетени и диалогични интенции – обръщения към неприсъстващия политически опонент. Чрез тях се разкрива образът на безскрупулния, лишен от нравствени принципи и съвест човек, за когото политиката и властта са само средства за лични облаги. Текстът акцентира върху циничната откровеност на героя и психическата му уродливост. Той не само живее в името на личния си интерес, но изпитва и удоволствие от страданията, които причинява на тези, които са различни от него, които отстояват принципи и идеали: “Глупец, счупена пара не струва твоята честност. <…> Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш...”.

Повод за написването на третия фейлетон от “Разни хора, разни идеали” е пасивната политика на българското правителство през 1896-1897 г. по отношение на национално-освободителните борби в Македония. В текста конкретно е визиран един момент от българо-турските отношения – посещението на Фердинанд в Цариград през януари 1897 г. Но творбата може пълноценно да се възприема и без детайлно познаване на нейната историческа първооснова. Това е така, защото фейлетонът изгражда ярък и обобщен като тип образ на патриотара – човека, за когото националните идеали и патриотичната кауза са само инструменти за лично облагодетелстване. Самопредставящият се герой мечтае за свободата на Македония, но докато неговата партия е на власт. Националният идеал е профаниран, изкористен, сведен до желанието да се “пипне” Солунската митница. Цялата световна политика от Сан-Стефанския договор насетне е поместена в тесните рамки на личната заинтересованост да се извлече полза от патриотичните въжделения на народа. Героят е смешен с възмущението си, че Русия не си е довършила работата. Ниският стил, с който се коментира голямата политика, откроява малокултурността на “патриота”: “Па и Русия си няма хас бе, джанъм: ръг с българите, ръг с гърците, ръг със сърбите, е че туй политика ли е, моля ти се, а?”. Сроден по чиновнически манталитет и раболепие пред висшестоящите с помощник-регистратора от първия фейлетон, героят на третия и не помисля да се възмущава от пасивната българска държавна политика. Без да престава да бъде смешен, той става жалък, насочвайки надеждите си за освобождение на Македония (т.е. за назначение в Солунската митница) към султана.

Безспорно наглата откровеност е карикатурен щрих, който уплътнява сатиричното изображение на героя. Но благодарение на това хиперболично самопредставяне словесният образ на патриотара разгръща реторично-обобщителните значения на символ на инструменталното (користното) използване на националните идеали. Художествената убедителност на героя превръща мечтата му за Солунската митница в символ-заклеймяване на спекулирането с патриотичните лозунги в името на лични облаги.

Четвъртият фейлетон (публикуван след смъртта на автора) е изграден във формата на диалог между практичния чичо и племенника идеалист. Доминира словото на чичото, но кратките реплики на племенника, в когото Алеко Константинов алюзира себе си, нямат само формално присъствие. Те пряко иронизират психологията на еснафа приспособленец, персонифицирана в образа на чичото. Неговото слово е изградено по модела на разговорната реч и носи нейните мимически и жестови характеристики. Житейската философия на “здравия разум”, съобразяването със силните на деня и политическото хамелеонство се самоизобличават в съветите на чичото чрез откровеното абстрахиране от принципите на честта и нравственото поведение. Словото на героя го идентифицира като лишен от съвест и духовни интереси, чужд на всякакви идеали и живеещ само с проблемите на собственото материално благополучие. Фейлетонът представя една по същество асоциална нагласа – единствена ценност е личният интерес (и интересът на близките, роднините), личността няма морална отговорност към обществото, тя може само да се съобразява с него (от страх) и да го използва за лични облаги. Показателно е, че текстът избирателно активира в словото на практичния чичо фразеологични конструкции, които изразяват философията на оцеляването и приспособяването: “На теб ли остана света да оправяш бре, чедо.” <…> ... свий си опашката, па си налягай парцалите...” <…> С гюрултия гърло се не пълни. <…> Защото и да дрънкаш – все едно, няма да оправиш света.”.

За героите на “Разни хора, разни идеали” Пенчо Славейков пише, че талантът на писателя ги е превърнал в “редки екземпляри от екзотични животни, които потомствата с удивление ще съзерцават”. Тези думи ярко подчертават нравствено-възпитателната стойност на Алековите произведения. Но не само цикълът “Разни хора, разни идеали” преодолява ограниченията на фейлетонната злободневност. Редица други фейлетони на Щастливеца, част от които коментирани в настоящето съчинение, също са сред неподвластните на времето постижения на българската литература. Тяхната значимост се дължи не само на това, че разкриват същността на актуални и за нашата съвременност обществени явления. Фейлетоните на Алеко Константинов имат непреходно значение, защото са плод на изключително художествено майсторство. Иронията, хуморът и сатирата на Щастливеца извайват неподражаеми образи на човешките пороци и на социалната действителност. Дори когато фейлетонната трактовка на личности и събития не е коректна, повечето от творбите на Алеко запазват естетическата си пълноценност, защото откъснати от историческия си контекст могат да функционират като символи на социални недъзи изобщо. Казано е: “Перото на гения е по-голямо от самия него.”. Алеко Константинов не е гений, но е голям български писател. Затова неговите фейлетони са ценни повече с художествените си стойности, отколкото с публицистичните си интенции.