Атанас Далчев (1904 - 1978) – Мислителят

          Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в гр. Солун. През 1922 г. завършва гимназия в София. През 1923 г. заедно е Димитър Подвързачов и Георги Караиванов издава поетичния сборник „Мост“. През 1926 – 1927 г. е член на литературния кръг „Стрелец“. По това време сътрудничи активно на литературния печат със стихове и критически статии. Първата му самостоятелна стихосбирка „Прозорец“ излиза през 1926 г. На следващата година се дипломира по философия и педагогика в Софийския университет. Същата година заминава за Италия, където слуша лекции по история на изкуството и се запознава с философията на Бенедето Кроче, оказала сериозно влияние върху мисленето му. През 1928 – 1929 г. слуша лекции в Парижката Сорбона. След връщането си в България работи като учител, училищен инспектор, чиновник. Занимава се активно с преводаческа дейност. В периода 1945 – 1956 г. е подложен на силен идеологически натиск и политически гонения. Почти няма възможност да печата, а за да се прехранва е принуден да се занимава само с преводи. Въпреки това обаче безспорният му авторитет постепенно успява да се наложи и в трудните условия на тоталитарната власт. Макар и малко лицемерно, но той получава заслужено признание, изразено в различни правителствени награди. През 1972 г. е удостоен и с престижната Хердерова награда на Виенския университет. А творчеството му се превежда на повечето значими езици по света. Атанас Далчев умира в София през 1978 г.

          МИСЛИТЕЛЯТ

          В един от своите фрагменти Атанас Далчев коментира ширещото се определение за неговата поезия като „разсъдъчна“:
          Понятието за лирическа поезия е свързано в съзнанието на нашата критика толкова силно с безразборното и пенливо изливане на чувствата, че за разсъдъчно бива таксувано всяко произведение, в което чувството – овладяно – е добило форма, сиреч е станало изкуство.
          Далчев се стреми именно към това – да обработи суровата руда на житейските впечатления и чувства, да ги прекара през пещта на размисъла, за да може, както казва самият той, те да се отлеят във формата на образите, които ще предизвикат читателя да повтори същия процес: отначало размисъл и осъзнаване, за да се стигне до едно дълбоко и овладяно чувство, което има място в живота. Ето защо още като съвсем млад поет Атанас Далчев се опитва да играе ролята на Мислителя в българската поезия.
          За 20-те години на 20. век това не е най-обичайната роля. В това време на бурни обществени противоречия, последвали националната катастрофа от Първата световна война и яростните класови сблъсъци от 1923 и 1925 година, на преден план излиза ярката социална ангажираност на поетическото слово. Размислите за смисъла на човешкия живот, за неговата тленност и греховност са сякаш напълно неуместни. Въпреки това обаче поезията на Далчев впечатлява българската публика и се оказва привлекателен път за следване от страна на младите поети. Неговото скромно като обем творчество се превръща в един от важните жалони в развитието на българската поезия.
          Най-важният принцип на тази поезия е убеждението, че в нея трябва да се усеща човешкото присъствие. В друг от своите фрагменти, посветен на едно световно изложение, Далчев казва:
          Макар да беше направена тая равносметка в полза на човека, тя изпускаше предвид човека. Но това беше може би неизбежно. Между куршума и хапчетата има все пак някаква съизмеримост: куршумът може да се замени с толкова и толкова хапчета. Човекът е незаменим. Никой не може да замени убития на жена му и децата му. Никой не може да замени убития, ако той е Димчо Дебелянов, за народа му и за културата. С убития изчезват завинаги неговите бъдещи мисли, бъдещи дела, цял един свят, едно безкрайно богатство.
          Само че това безкрайно богатство може да бъде погубено не само от куршум. В модерното общество има много други опасности, които дебнат човека, за да изпразнят живота му от съдържание. Дори насилствено отнетият живот, ако той е бил осмислен и пълен, е все пак по-добър, отколкото пустият откъм съдържание живот, „неживеният живот“, както се изразяваше споменатият от Далчев Димчо Дебелянов. А кои са тези опасности, които дебнат човека, за да отнемат смисъла от живота му? Ето това е въпросът, който лириката на Далчев си задава непрестанно.
          И първият отговор, до който тя стига, е, че няма еднозначен отговор. Всяко нещо на този свят има две страни. Да, смъртта е страшна, тя погубва този уникален свят, наречен човек, но в същото време придава особена стойност на живота – „вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях.“ се казва в едно от най-дълбоките му стихотворения „Камък“. Да, знанието и книгите са необходимо условие, за да може човекът да проникне в дълбоко пазените тайни на битието, но от друга страна, те му отнемат свежестта на непосредствените впечатления и му пречат да живее истински. Да, връзката ни с другите е необходима, за да усетим собственото си съществуване и моралните си принципи, но колко трудно се осъществява истинската човешка връзка – тя е възможна едва ли не само в детството. И така нататък. Това са важни въпроси за човека, „вечните въпроси, които никой век не разреши“, както казваше Яворов. И е хубаво човек от време на време да спира и да се замисля над тях, защото иначе рискува да изгуби себе си.
          И лириката на Далчев се оказва една прекрасна възможност, даваща поводи на читателя да се замисля. От една страна, това е лирика дълбоко вкоренена в реалността – най-важният й принцип е нейната „предметност“, придаваща символичен смисъл на обкръжаващия човека свят на вещите. Оказва се, че те също имат две страни. Наистина това са именно вещи – мъртви предмети, чието съществуване няма нищо общо с човешкия живот – много често те надживяват хората, на които са служили. Но от друга страна, това са човешки вещи, те са изпълнявали някаква функция в живота на човека и от това каква е била тя и доколко е била ефикасна, личи дали човешкият живот е бил осмислен, или не. В Далчевата поезия не се говори за каквито и да е вещи, а за такива, които имат отношение към най-важните проблеми на живота – времето, паметта, образите на предците, съзнанието за принадлежност. Многобройните часовници, огледала, портрети, къщи и прозорци в тази поезия разкриват двойствения характер на битието. Спрелият часовник е само гробница на времето, неотразяващото човешки образ огледало е знак за отсъствието на човека, запустялата къща с врати, които не се отварят, за да пропуснат някого, не е дом. И така нататък.
          В същото време „предметността“ на тази лирика не е едноизмерна. Дълбокият символичен смисъл на вещите може да се постигне само ако този, който чете Далчевата поезия, е в състояние да осъзнае въпросите, които тя поставя и да сравни нейните отговори с тези, които предишните поколения поети са давали. Далчевите вещи въвеждат читателя в цялата история на българската и световната култура, предизвиквайки го да прави асоциации с вече познати мотиви и образи. Замислянето над дълбоките въпроси на човешкото съществуване започва с осъзнаване на усилията, които човечеството е полагало чрез своята култура, за да ги разреши. Всеки, който пристъпва към поезията на Далчев, трябва да е готов да приеме това предизвикателство. В противен случай срещата му с нейния дълбок и съдържателен художествен свят няма да се състои.
          Важна особеност в творческото поведение на Далчев е и неговата твърда морална позиция, която той заема по време на твърде противоречивото време, в което съдбата му е определила да живее. Той никога не участва в някакви политически, литературни или идеологически конюнктури, не се подчинява на моди и не прави усилия да придобие лесна слава. Именно тази устойчивост на моралните и философските принципи на Далчев лежи в основата на неговата отговорна гражданска позиция. Понякога тя му струва скъпо. Комунистическият режим, съзнавайки силата на неговия културен и граждански авторитет, го взима на прицел в идеологическата война, която води срещу българската интелигенция. Задълго Далчев не може да пише и публикува, като по милост му е оставена възможността да изхранва семейството си с преводи. Но и тогава той не се огъва, не се опитва да избяга от отговорността си на духовен водач - всяко изпитание е повод да се провери дали принципите, в които вярва, са правилни. И това поведение остави дълбока следа в българската култура – пътят, прокаран от Атанас Далчев, се оказа един от най-важните пътища за развитието на българската литература.