Мислителят сред спрелите часовници: Атанас Далчев, творчески портрет и предметността в лириката му
Зареждане на оценките…
Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в гр. Солун. През 1922 г. завършва гимназия в София. През 1923 г. заедно е Димитър Подвързачов и Георги Караиванов издава поетичния сборник „Мост“. През 1926 – 1927 г. е член на литературния кръг „Стрелец“. По това време сътрудничи активно на литературния печат със стихове и критически статии. Първата му самостоятелна стихосбирка „Прозорец“ излиза през 1926 г. На следващата година се дипломира по философия и педагогика в Софийския университет. Същата година заминава за Италия, където слуша лекции по история на изкуството и се запознава с философията на Бенедето Кроче, оказала сериозно влияние върху мисленето му. През 1928 – 1929 г. слуша лекции в Парижката Сорбона. След връщането си в България работи като учител, училищен инспектор, чиновник. Занимава се активно с преводаческа дейност. В периода 1945 – 1956 г. е подложен на силен идеологически натиск и политически гонения. Почти няма възможност да печата, а за да се прехранва е принуден да се занимава само с преводи. Въпреки това обаче безспорният му авторитет постепенно успява да се наложи и в трудните условия на тоталитарната власт. Макар и малко лицемерно, но той получава заслужено признание, изразено в различни правителствени награди. През 1972 г. е удостоен и с престижната Хердерова награда на Виенския университет. А творчеството му се превежда на повечето значими езици по света. Атанас Далчев умира в София през 1978 г.
МИСЛИТЕЛЯТ
В един от своите фрагменти Атанас Далчев коментира ширещото се определение за неговата поезия като „разсъдъчна“:
Понятието за лирическа поезия е свързано в съзнанието на нашата критика толкова силно с безразборното и пенливо изливане на чувствата, че за разсъдъчно бива таксувано всяко произведение, в което чувството – овладяно – е добило форма, сиреч е станало изкуство.
Далчев се стреми именно към това – да обработи суровата руда на житейските впечатления и чувства, да ги прекара през пещта на размисъла, за да може, както казва самият той, те да се отлеят във формата на образите, които ще предизвикат читателя да повтори същия процес: отначало размисъл и осъзнаване, за да се стигне до едно дълбоко и овладяно чувство, което има място в живота. Ето защо още като съвсем млад поет Атанас Далчев се опитва да играе ролята на Мислителя в българската поезия.
За 20-те години на 20. век това не е най-обичайната роля. В това време на бурни обществени противоречия, последвали националната катастрофа от Първата световна война и яростните класови сблъсъци от 1923 и 1925 година, на преден план излиза ярката социална ангажираност на поетическото слово. Размислите за смисъла на човешкия живот, за неговата тленност и греховност са сякаш напълно неуместни. Въпреки това обаче поезията на Далчев впечатлява българската публика и се оказва привлекателен път за следване от страна на младите поети. Неговото скромно като обем творчество се превръща в един от важните жалони в развитието на българската поезия.
Най-важният принцип на тази поезия е убеждението, че в нея трябва да се усеща човешкото присъствие. В друг от своите фрагменти, посветен на едно световно изложение, Далчев казва:
Макар да беше направена тая равносметка в полза на човека, тя изпускаше предвид човека. Но това беше може би неизбежно. Между куршума и хапчетата има все пак някаква съизмеримост: куршумът може да се замени с толкова и толкова хапчета. Човекът е незаменим. Никой не може да замени убития на жена му и децата му. Никой не може да замени убития, ако той е Димчо Дебелянов, за народа му и за културата. С убития изчезват завинаги неговите бъдещи мисли, бъдещи дела, цял един свят, едно безкрайно богатство.
Само че това безкрайно богатство може да бъде погубено не само от куршум. В модерното общество има много други опасности, които дебнат човека, за да изпразнят живота му от съдържание. Дори насилствено отнетият живот, ако той е бил осмислен и пълен, е все пак по-добър, отколкото пустият откъм съдържание живот, „неживеният живот“, както се изразяваше споменатият от Далчев Димчо Дебелянов. А кои са тези опасности, които дебнат човека, за да отнемат смисъла от живота му? Ето това е въпросът, който лириката на Далчев си задава непрестанно.
И първият отговор, до който тя стига, е, че няма еднозначен отговор. Всяко нещо на този свят има две страни. Да, смъртта е страшна, тя погубва този уникален свят, наречен човек, но в същото време придава особена стойност на живота – „вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях.“ се казва в едно от най-дълбоките му стихотворения „Камък“. Да, знанието и книгите са необходимо условие, за да може човекът да проникне в дълбоко пазените тайни на битието, но от друга страна, те му отнемат свежестта на непосредствените впечатления и му пречат да живее истински. Да, връзката ни с другите е необходима, за да усетим собственото си съществуване и моралните си принципи, но колко трудно се осъществява истинската човешка връзка – тя е възможна едва ли не само в детството. И така нататък. Това са важни въпроси за човека, „вечните въпроси, които никой век не разреши“, както казваше Яворов. И е хубаво човек от време на време да спира и да се замисля над тях, защото иначе рискува да изгуби себе си.
И лириката на Далчев се оказва една прекрасна възможност, даваща поводи на читателя да се замисля. От една страна, това е лирика дълбоко вкоренена в реалността – най-важният й принцип е нейната „предметност“, придаваща символичен смисъл на обкръжаващия човека свят на вещите. Оказва се, че те също имат две страни. Наистина това са именно вещи – мъртви предмети, чието съществуване няма нищо общо с човешкия живот – много често те надживяват хората, на които са служили. Но от друга страна, това са човешки вещи, те са изпълнявали някаква функция в живота на човека и от това каква е била тя и доколко е била ефикасна, личи дали човешкият живот е бил осмислен, или не. В Далчевата поезия не се говори за каквито и да е вещи, а за такива, които имат отношение към най-важните проблеми на живота – времето, паметта, образите на предците, съзнанието за принадлежност. Многобройните часовници, огледала, портрети, къщи и прозорци в тази поезия разкриват двойствения характер на битието. Спрелият часовник е само гробница на времето, неотразяващото човешки образ огледало е знак за отсъствието на човека, запустялата къща с врати, които не се отварят, за да пропуснат някого, не е дом. И така нататък.
В същото време „предметността“ на тази лирика не е едноизмерна. Дълбокият символичен смисъл на вещите може да се постигне само ако този, който чете Далчевата поезия, е в състояние да осъзнае въпросите, които тя поставя и да сравни нейните отговори с тези, които предишните поколения поети са давали. Далчевите вещи въвеждат читателя в цялата история на българската и световната култура, предизвиквайки го да прави асоциации с вече познати мотиви и образи. Замислянето над дълбоките въпроси на човешкото съществуване започва с осъзнаване на усилията, които човечеството е полагало чрез своята култура, за да ги разреши. Всеки, който пристъпва към поезията на Далчев, трябва да е готов да приеме това предизвикателство. В противен случай срещата му с нейния дълбок и съдържателен художествен свят няма да се състои.
Важна особеност в творческото поведение на Далчев е и неговата твърда морална позиция, която той заема по време на твърде противоречивото време, в което съдбата му е определила да живее. Той никога не участва в някакви политически, литературни или идеологически конюнктури, не се подчинява на моди и не прави усилия да придобие лесна слава. Именно тази устойчивост на моралните и философските принципи на Далчев лежи в основата на неговата отговорна гражданска позиция. Понякога тя му струва скъпо. Комунистическият режим, съзнавайки силата на неговия културен и граждански авторитет, го взима на прицел в идеологическата война, която води срещу българската интелигенция. Задълго Далчев не може да пише и публикува, като по милост му е оставена възможността да изхранва семейството си с преводи. Но и тогава той не се огъва, не се опитва да избяга от отговорността си на духовен водач - всяко изпитание е повод да се провери дали принципите, в които вярва, са правилни. И това поведение остави дълбока следа в българската култура – пътят, прокаран от Атанас Далчев, се оказа един от най-важните пътища за развитието на българската литература.
Свързани материали
Съдбата на човешкото време в поезията на Атанас Далчев – светът на вещите и всевластието на смъртта. Когато стаята говори вместо човека
Литературоведски текст, който обяснява един поет чрез онова, срещу което той се обявява. Първата половина е изградена като съпоставяне с предходното направление – точка по точка, по седем отделни признака. Именно това противопоставяне прави обяснението убедително. Всяка особеност на разглежданата поезия се появява като обърнат образ на нещо предходно и затова се запомня наведнъж. Темата е съдбата на човешкото време у Атанас Далчев, а изложението е обширно – около четиринадесет хиляди знака. Началото формулира смисловото ядро и изброява темите, които то обединява. Тук е и определението за водещото чувство, преминаващо през целия ранен период. Следва частта за литературната обстановка. Посочени са годините, в които поетът тръгва, изброени са няколко творци и техните сбирки, а също и кръгът, около който се обединяват. Отбелязани са и две негови статии, в които той сам защитава позицията си. Средището на първата половина е самото съпоставяне. То минава през мястото на героя спрямо света, посоката на неговото търсене, отношението към вещите, представата за красивото и накрая езика. Особено запомнящо се е последното сравнение. Изведено е защо едно кратко уподобяване на залеза с обикновен плод е било възприето като нечувано и какъв похват въвежда то. Втората половина проследява ранните творби. Обяснени са двата възможни начина, по които човекът се съотнася с предметите, и е показано, че при първите стихотворения е избран по-крайният – пълното му изчезване. Именно оттам следва най-точното наблюдение: че липсата на човек в описаните стаи е самата тема, а не пропуск. Следват части за пространството, сведено до една затворена стая, и за времето, представено чрез предмети вместо чрез събития. Особено ценна е частта за състоянието на вещите. Показано е, че те са дадени не просто като неподвижни, а като загниващи – и че оттам идва основното твърдение за световния ред. Отделни части разглеждат смъртта като единствената действаща сила, отделните предмети като нейни знаци, а после и мрачните образи, довели до едно спорно определение за метода на поета. Финалната част е обръщаща. При две по-късни творби е показано, че отношението към преходното се променя – от проклятие то се превръща в нещо, което поетът дори издига. Разграничението е направено чрез един неподвижен природен образ. Преподавателят получава готова опора за няколко учебни часа, при която всяка част върши работа и поединично – например само съпоставянето с предходното направление или само разборът на пространството. Посочени са над петнадесет заглавия, което позволява часът да се води и по избрана творба. Ученикът разполага с прочит, надхвърлящ учебника – с обяснени понятия и с готови формулировки за интерпретативно съчинение, за отговор на литературен въпрос и за подготовка за матура.
Стопанинът замина за Америка: отчуждението и самотата в стихотворението „Повест“ от Атанас Далчев, литературен анализ
Многопластов анализ на стихотворението „Повест“ от Атанас Далчев, който разглежда творбата едновременно като лична изповед и като картина на модерния човек. В началото е проследена творческата история: къде и кога творбата е публикувана, в коя стихосбирка влиза и какво признава самият автор за собствения си вътрешен конфликт в писмо до литературен критик. Следва разглеждане на композицията и на трите нива, през които минава текстът, както и на рамката, която повтарящият се стих затваря. Отделен раздел е посветен на заглавието и на противоречието между това, което то обещава, и това, което стихотворението всъщност представя. Същинската част разглежда поотделно образа на лирическия герой, наречен „стопанин“ на дом, в който не живее никой, и образа на вещите: прочетените книги, портретите, огледалото, часовникът и листът на вратата. Обяснено е какво отбелязва всяка от тях за застиналото време и за прекъснатата връзка със света, както и защо Америка тук не е географско място. Самостоятелни акценти са поставени върху диаболичната поетика и символиката на къщата, върху ролята на цикличното време и върху четенето на творбата като критика на модерната цивилизация, съпоставена с мисълта на екзистенциалистите. Има и раздел с междутекстови връзки към други Далчеви творби. Финалната част обобщава смисъла на песимизма в стихотворението, без да предлага готово решение. Изводите и цитираните стихове остават в самия материал. Подходящ е за подготовка за матура и за класна работа върху Далчев, за интерпретативно съчинение върху самотата и отчуждението и за характеристика на лирическия герой.
Тестови задачи. Атанас Далчев – творчество. Литература – 12 клас (Вариант № 1).
1. Кои творци в българската литература „оварваряват” поетическия език? а) Христо Ботев и Иван Вазов б) Атанас Далчев и Гео Милев в) Пенчо Славейков и д-р Кръстев г) Николай Лилиев и Пейо Яворов 2. Посочете НЕВЯРНОТО твърдение: а) Стихотворението „Вяра” е програмна творба на Христо Смирненски. б) Критиците определят романа „Тютюн” като „осъден роман”. в) Поезията на Атанас Далчев е
Живот без събития и повест без история: „Повест“ от Атанас Далчев. Пълен литературен анализ
Стихотворение, чието заглавие обещава разказ за един живот, а вътре в него не се случва нищо. Този анализ тръгва точно от противоречието и го превръща в ключ към „Повест“ на Атанас Далчев. Началото поставя творбата сред въпросите, които вълнуват българската литература преди нея: за смисъла на човешкия живот, за „живота неживян“, за „заключените простори“. Показана е връзката с Димчо Дебелянов и с цикъла „Под сурдинка“, както и с литературния герой Нилс Люне, а е припомнено и признанието на самия Далчев откъде идва идеята за заминаването в Америка. Оттам анализът прави решаващия си ход: обяснява къде Далчев се оттласква от символистичната традиция и защо неговият въпрос вече е друг. Втората част разглежда конфликта в творбата, който не е открит сблъсък между герои, а сблъсък между два възгледа за мястото на другите в човешкия живот. Третата се съсредоточава върху лирическия герой и върху смяната между „той“ и „аз“, върху образа на есента и върху разликата между „къща“ и „дом“. Отделен раздел е посветен на образа на света в предметната поезия на Далчев: защо са избрани точно прозорците, вратите, книгите, портретите, часовникът и огледалото и какво означава, когато една вещ загуби своята функция. Тук вещите са свързани с двете основни начала на човешкото съществуване, пространството и времето. Финалната част поставя „Повест“ в културната история: ролята на стихосбирката „Прозорец“, изчерпването на индивидуализма след Първата световна война и влиянието на Далчев върху следващите поколения поети. Анализът цитира текста на творбата и обяснява значението на заглавието и на самата дума „повест“. Подходящ е за подготовка за час, за есе или интерпретативно съчинение, за матура и за самостоятелно вникване в един от най-обсъжданите текстове в българската поезия.
Жив, а сякаш отсъстващ: самотата зад затворената врата в стихотворението „Повест“ от Атанас Далчев, литературен анализ
Едно стихотворение, в което нищо не се случва, а от това мълчание боли: анализът тръгва от историята на творбата, от първата ѝ поява през 1925 г. и от мястото ѝ в книгата „Прозорец“, за да покаже защо самият Далчев смята „Повест“ за една от най-дълбоките си творби и какво признава за нея в писмо до Константин Гълъбов. Нататък текстът разглежда безстрофната композиция и трите вътрешни части, в които погледът минава отвън към „аз“ и се затваря в кръг. Отделно внимание е отделено на парадокса в заглавието: защо върху лирика стои името на епически жанр и как обещанието за разказ се превръща в свидетелство за неподвижност. Същинската част тълкува предметния свят на творбата, като проследява какво носят затворените прозорци и врата, прашните портрети, огледалото и махалото на часовника и защо домът престава да бъде убежище. Разгледан е и надписът на вратата, а тълкуването на мотива за заминаването е изведено извън обичайното значение на пътя и надеждата, без крайният му смисъл да бъде разкрит тук. Следват разделите за времето и пространството, за призрачния пласт в поетиката на Далчев и за въпроса какво прави знанието с човека, когато остане без любов и участие. Финалната част подрежда наблюденията в общо послание. В анализа са включени и съпоставки с „Да се завърнеш в бащината къща“ на Димчо Дебелянов и с тъгата у Яворов, както и връзките в самата Далчева поезия, където „Повест“ образува двойка с „Къщата“ и „Стаята“. Подходящ е за подготовка за час и за изпитване, както и като опора при собствено съчинение за самотата и отчуждението.
„Аз загубих зарад книгите живота и света“: анализ на стихотворението „Книгите“ от Атанас Далчев
„Пред мен е книгата разтворена“, а светът отсреща остава непознат. Анализът тръгва от най-характерното за Далчевата поезия: от зримата духовност и от предметната реалност, в която мисълта намира своя видим образ. В началото е обяснено как обикновеният предмет се превръща в художествен образ с ново, надбитово съдържание и как така се ражда втората реалност на Далчевия предметен символ. Оттам разработката извежда основния проблем на стихотворението „Книгите“: духовното отчуждение и интелектуалната самота на човека, който познава вечността, но не знае нищо за мига. Същинската част следва самия текст строфа по строфа. Разгледан е образът на разтворената книга и на лирическия АЗ, който не познава хората и не знае света, а след това е проследено как дните се преобръщат в страници, докато изгревите и залезите остават невидими свидетели на едно непрестанно интелектуално усилие. Анализът се спира и на парадокса на универсалното знание, което вместо да приближи живота, го обезсмисля, както и на тъжната равносметка за годините, минали в четене за чуждия живот. Тълкуването е подкрепено с цитати от четирите ключови момента на творбата, включително с финалната изповед, в която се назовава онова, което лирическият герой е загубил. Заключителната част обобщава как символният образ на книгите превръща човека в чужденец в собственото му съществуване и какъв смисъл придобиват финалните послания. Разработката е полезна за подготовка на литературен анализ, за интерпретативно съчинение и за устен отговор върху поезията на Атанас Далчев.