Гневът, славата и краткият живот: Ахил като въплъщение на епическия идеал на древните гърци в „Илиада“ от Омир (анализ)

     Ахил е централна фигура в поемата „Илиада" от Омир. Той е най-значител­ният между многобройните герои на творбата, чието поведение определя насоките в развитието на сюжетното действие. „Гневът на Ахила", патетично възпят в самото начало на древния текст, става негово организиращо ядро. От неговия „гибелен гняв" започват да се разгръщат с епическа широта драматичните събития в поемата, да се разнищват взаимоотношенията на героите, да се проследяват последици­те от техните стълкновения. Гневът на Ахил е първоначалният пламък, кой­то възпламенява страстите на геро­ите и боговете, определяйки техните постъпки и поведение.
 

     Ахил е сложен и противоречив харак­тер. От една страна, той е с чувство за справедливост и за собствено дос­тойнство, благороден, великодушен, толерантен, силно и нежно обичащ, от друга — той е гневлив, избухлив, отмъс­тителен, неотстъпчив, безпощаден, жесток. При цялата противоречивост на характера си обаче, Ахил е единен, цялостен образ, обгърнат с ореола на величие. Образ, който въплъщава епи­ческия идеал на древните гърци за ге­роизъм.
 

     Този идеал отразява светоусеща­нето, мирогледа, религиозно-митологичните представи на елините от ар­хаичната (микенската) епоха. Това е епохата на родовообщинната форма­ция, основана на военната демокрация, при която основният принцип е общо­то благо над индивидуалното. В ценнос­тната система на първо място са поставени интересите на колектива (родът, племето, племенната общ­ност). Личността се изявява силно, но полето на нейните изяви е в сферата на ценностите за колектива. Тя е бла­городна, смела и мъжествена в качест­вото си на пазител и бранител на ро­довата чест и достойнство. Това обус­лавя и нейния героизъм — израз на геро­ическата идеология на Омир, синтези­рана В термина aidos, който има значе­ние на „чувство за чест", „чувство за дълг", „съзнание за задължение". Идеалът на древните гърци е изключителен, свръхмерен. Неговата същност се из­разява чрез основните понятия agathos (добър, хубав) и kalos (красив), които са в органично единство — израз на син­тезираното мислене на елините (съвър­шен човек — antropos kalos kai agathos, оттук терминът „калокагатия" — един­ство на красота и доброта). „Доброто" според гърците съдържа „доблестта" (arete), а тя има върховен израз в епическата сила и храброст, благодарение на които героят извършва подвизи, но­сещи му слава. Това са главните достойнства на човека, според идеала на древните гърци.
 

     Ахил е образец на епически герой, ве­лик представител на най-достойните елини от микенската епоха. Като ме­рило за героично достойнство в тази епоха се приема родът. Епическата „чест" на Ахил е по-голяма от тази на Хектор и другите герои, тъй като той има божествен произход — син е на мор­ската богиня Тетида (и внук на Зевс) и на мирмидонския цар Пелей. Тъй че епи­тетите, с които е твърде често назо­ваван — „божествен", „богоравен", имат реална основа. Самият той се гордее със своя произход — като потомък на безсмъртни владетели.
 

     Своя блясък като герой Ахил дължи обаче на високите си личностни качес­тва — най-важните според понятията за епическа героика. Като образец на идеала, той притежава физическа кра­сота, която се визира в поемата чрез особен похват — тя не се описва, а са­мо се загатва чрез някакъв детайл (напр. русите коси на Ахил) или се пред­ставя чрез впечатления или оценка на други герои. Приам се удивлява с въз­торг на Ахил „колко е снажен, красив и подобен в лице на безсмъртен" . Тетида изтъква красотата на сина си чрез сравнение: „...порасна красив като пролетно цвете". В представи­те на древните гърци телесната кра­сота включва и едри размери на тялото. Когато ридае за смъртта на Патрокъл, Ахил — казва разказвачът, „е проснат го­лям на голямо пространство в прахта на земята". Величината е крите­рий за съвършенство не само по отно­шение на човешкото тяло, но и в кръга на душевните и личностните качества, развити в извънредна степен, в големи мащаби, които придават свръхизмерност на идеала.
 

     Ахил въплъщава в най-висока мярка най-главните черти на епическия идеал, сърцевината на воинските добродете­ли — силата и храбростта. Преди да спомене пред нереидите красотата на Ахил, Тетида сочи онези негови качес­тва, които го правят най-славен между героите: „...аз съм откърмила син благо­роден и силен,/пръв сред герои”. Физическата мощ и свързаната с нея храброст правят Ахил „за всички ахейци здрава опора" във войната — казва Нестор в I песен на поемата. Всички — и ахейци, и троянци, и богове, и просто­смъртни, признават тези изключител­ни качества на Ахил. Приканвайки го да спаси Патрокъл от поругателство, бо­гинята Ирида го нарича „най-страшен от всички герои". Приам съветва Хектор да не излиза в двубоя си с Ахил пред вра­тите на Троя, тъй като ахеецът „е мно­го по-мощен". Изливайки в I пе­сен своята омраза към Ахил, Агамемнон многократно признава неговата сила и храброст: „...макар че си толкова храбър" , „Дето си толкова храбър...", „Ахиле, най-страшен от всички герои..."..Самият Ахил изтъква себе си ка­то „най-храбрия между ахейци" .
 

     За силата и храбростта на Ахил не само се говори в поемата — те са пока­зани в неговите постъпки и поведение. Гласът му е толкова мощен, че когато се провиква пред стените на Троя, тро­янските воини изпадат в смут и ужас, а когато потретва гръмогласния си вик, „тогава погинаха в смут дванайсет герои" . Не само викът, а и появяване­то му действа поразяващо: .Ужас ги бе­ше обхванал, понеже Ахил се показа" А мъдрият троянски воин Пандоир признава: „Много ме плаши сега вихроногият син на Пелея./ Той е със храброст без­мерна..." .
 

     Свръхсилата и храбростта на Ахил се проявяват естествено в битките, къде­то той е в своята стихия. Това е показа­но в XXII песен, в двубоя между двамата герои — ахейския и троянския, където и двамата са изпълнени с чувство за лич­но достойнство, бранейки своята воин­ска чест. Героичното им поведение е об­рисувано чрез многобройни разгънати сравнения, характерни за поетиката на „Илиада". Ахил със своите „чевръсти но­зе и колене" е сравнен с жребец, „който стремглаво лети по полето, подскачайки леко" . В преследването на Хектор той е оприличен на зло куче, което „сподиря еленче далеч в планината/ през долини и гори, от леговище щом го изкара". Силата и блясъкът на Ахил са нюансирани естетически чрез сравнения с небесни светила - острието, което Ахил размахва срещу Хектор, искри, „както звездата Вечерница в мрака среднощен из­грява"; самият Ахил сияе, подобно на звездата „Кучето на Орион", вещае­ща гибел на „клетите смъртни". В лудата гонитба" по полето Ахил е срав­нен със сокол-хищник, който преследва гълъба-жертва „с ламтеж да го сграбчи със нокти"— „тъй и Ахил устремено лете­ше, а тичаше Хектор край крепостта на троянци". Смисловият нюанс в двата глагола „летя” и „тичам” е свър­зан с различието в характеристиката на двамата герои, кратко изразена в стиха „Храбър мъж бягаше с устрем, прес­ледван от още по-храбър"

Силата и храбростта на епическия ге­рой се проявяват най-вече в подвига — израз на доблестта на героя. Подвигът се осъществява преди всичко в битките, но също и в обществените борби (напр. погребалните игри на гроба на Патро­къл). Колкото по-тежка и сурова е бит­ката, толкова по-голяма стойност има подвигът. Ахейските победи се дължат на подвизите, извършени от Ахил.„Стане ли схватка жестока, победа най-славна печелят/моите силни ръце" — спо­деля Ахил.
 

     Подвигът в Древна Гърция винаги по­лучава награда — предмети от злато, пленници. Наградата е израз на заслу­жената почит за извършения подвиг, ес­тествено право на човека, проявил ге­роизъм. Ето защо отнемането на плен­ницата Бризеида — награда на Ахил, от Агамемнон засяга дълбоко чувството за справедливост и личното достойнство на сина Пелеев. Тази награда е, както той казва, „с подвизи трудни заслужил", докато Агамемнон винаги е бил лишен от смелост и храброст.
 

     Проявилият се в подвизи епически ге­рой, освен почит и награда, добива и сла­ва. Тя е категория от сферата на епи­ческия идеал — съдържа белег на вели­чие, на превъзходство на героя пред ос­таналите. Епическият герой обича сла­вата, стреми се към нея — тя увенчава с най-светъл ореол героичното му пове­дение. В „Илиада" славата е назована чрез определения, като „благородна", „блестяща", .прекрасна", „велика", с които, поради синкретизма в световъзприемането на древните гърци, е наричан са­мият епически герой, олицетворяващ идеала. Славата има различни оттенъци в зависимост от конкретните слу­чаи на проявление, но всички те прите­жават общия смисъл на нещо изключи­телно и величаво.
 

     Славата се създава най-вече в света на воинските подвизи. Ахил нарича най-славна победата си в „жестоките схват­ки". Тетида, молейки Зевс, по молба на Ахил да даде „кратка победа" на троянците, допълва: „...додето моя син почи­тат и отрупват със слава голяма" ахейците . Ахил винаги е бил „отру­пан" със слава за своята „безмерна храброст". В двубоя си с Хектор той дава знак на войската си да не хвърля смъртоносни стрели към него, за да не може „славата друг да му вземе" . Сви­детелство за това, колко високо Ахил цени славата, е неговият съдбоносен избор — кратък, но изпълнен със слава живот, вместо дълголетно безславно съществуване. Тази трагична самообреченост го прави в още по-висока сте­пен образец на епически герой.
 

     Друг оттенък има славата, добита в героична смърт, когато героят загива, достойно защитавайки своята лична и воинска чест: „...мъртъв ще легна, но нека спечеля велика прослава" — казва Ахил пред своята майка . Със същото чув­ство и готовност за героична смърт е изпълнен и другият храбър герой — Хек­тор, който, узнавайки за отредената му смърт от боговете, изрича: „Само че ня­ма без смела борба и безславно да падна:/ нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят" . Слава след смъртта, слава в потомството — такъв е стре­межът и на Ахил, и на Хектор, и на всеки епически герой. Посмъртната слава е естествено продължение на славата приживе. Материализация на тази сла­ва е погребението на загиналия с най-тържествен ритуал — изгаряне на тялото, съпроводено с песни и игри. Лиша­ването от погребение е отнемане на славата. Хектор предлага на Ахил вза­имно да си обещаят и да предадат на близките тялото на загиналия, за да бъде погребано, но „богоравният" герой не приема предложението и с това от­мъщава много по-силно, отколкото с от­немане на живота. Както Хектор обругава тялото на убития от него Патрокъл, така и Ахил обругава неговото тяло, дори с по-голяма жестокост.
 

     Гневът — причинителят на злини и не­щастия в „Илиада", е като неин своеобразен герой. Той е характерна черта на епическия човек — израз на неговата сила, храброст, доблест. Колкото по-го­ляма е силата на Омировия герой, тол­кова по-голям е неговият гняв. Назован е с много определения: „огромен", „див", „не­укротим", „непрестанен", „вечен", а кога­то съответства на етико-естетическите норми на поведение, установени от колектива, носи определенията „прекра­сен", „превъзходен", „благороден", „велик", както е бил наричан и самият герой. Гне­вът дава простор на храбростта. Хек­тор моли майка си да не му дава преди сражението да пие вино, тъй като ще изгуби своята „ярост" и „доблест". Гневът е категория, присъща на иде­ала, подчертавайки неговата изключи­телност. Гневят се Аякс, Менелай, Хек­тор, Одисеи, Агамемнон и други герои. Най-силен и извънмерен е обаче гневът на Ахил. Омир дава описание на този гняв, стигащ до ярост, чрез външни, телесни знаци: очите на разярения Ахил светят „страшно, като пламък", зъбите му скър­цат от гняв. Гневът на Ахил е „гибелен". Преодолял по съвет на богове­те порива си да убие Агамемнон, той се насочва към друго отмъщение (макар в противоречие с колективните чувства) — неучастие в сраженията, което до­вежда „безбройни беди" на ахейската войска. И макар при вестта за гибелта на Патрокъл да заявява, че изоставя гне­ва, „който в лудост и мъдрия хвърля"), у него пламва нов гняв, с още по-голяма сила. Този гняв го тласка към крайни действия, стигащи до жесто­кост — отмъщение на Хектор чрез убийство. В яростта си той задръства с трупове на убити от него коритото на река Ксант, бие се със самия бог на реката , убива на гроба на Патрокъл 12 троянски пленници. Ярост­та му е толкова неистова, чувствата му — толкова стихийни и пламенни, че дори скръбта му е наречена от Омир „яростна". Силата на тази скръб, описа­на от Омир чрез характерния за епичес­кия стил антипсихологизъм (т. е. чрез външни, телесни действия — обилни сълзи, посипване главата с пепел, скубане на косите), е сравнена със скръбна­та ярост на лъвица:
 

          Стенеше страшно, подобно на хубавогрива лъвица,

          след като нейните малки ловец е отмъкнал далече,

          късно лъвицата идва и скръб й разкъсва сърцето,

          скита из горски усои и търси следи от ловеца,

          нейде дано го намери, че яростен бяс я владее.
 

     Скръбта на Ахил — израз на безмерната му обич към Патрокъл, издават него­вата голяма чувствителност, способ­ността му да обича дълбоко и всепоглъщащо. Тази чувствителност се проявя­ва и в нежната му любов към майка му, както и в топлото му човешко отноше­ние към страдащия Приам, с когото се отдават заедно на скръбните си чувст­ва — единият — по мъртвия си син, дру­гият — по остарелия си баща. Чувстви­телността на Ахил се съчетава и с вели­кодушие, предавайки тялото на Хектор на баща му — постъпка, извършена на­истина по волята на боговете, но тя е и плод на лично желание: „Предрешил съм аз вече/ Хектор сам да ти върна." . Омир допълва положителната характеристика на своя герой чрез ду­мите на Зевс: „Ни безразсъден е той, нипристъпен, ни дързък без мяра,/ ревностен все ще закриля дошлия молител при него."
 

     Както избухливостта, отмъстителността, яростната гневливост на Ахил, които често поставят неговите лични чувства над колективните, така и силната му скръб и обич са израз на стихийността в природата му — мощ­на стихийност, носеща първобитна свежест. С много от тези черти, ко­ито носят белега на индивидуалност, Ахил проявява своето лично Аз, своята свободна воля. Те издават едно по-къс­но време, когато покрай колективните започват да се развиват и личните, ин­дивидуални чувства. С това Ахил отра­зява една от разнообразните степени в развитието на родовообщинното съз­нание. Главните черти обаче, които из­граждат основното съдържание на ха­рактера му, са храбростта, силата, безстрашието, предаността на колек­тива, стремежът към героични подвизи и слава. Всички те създават единния, цялостен образ на Ахил като бележит представител на епическия човек, ка­то блестящо въплъщение на епическия идеал на древните гърци.