Разказът на Иван Вазов „Една българка” утвърждава достойнствата на една истинска българка, имаща смелостта да ги прояви в условията на робското време. Добродетелите на баба Илийца - родолюбив, чувство за дълг, състрадание и искрено християнско милосърдие, я открояват сред масата на изпоплашените й съселяни.
Действието на разказа се развива на фона на достоверна историческа обстановка. Обрисувани са герои с различно поведение в страшните дни на изпитания след разгрома на Ботевата чета. Това са групата селянки на брега на Искъра, борците за народна свобода в лицето на бунтовника - Ботев четник, ладиярът и накрая калугерът отец Евтимий от манастира, който би трябвало да дава упование и спасение за страдащите, а не да срами духовното си звание. Баба Илийца е обикновена жена, която с желанието си да помогне на един от народните герои се приобщава към тяхното достойнство и величие. С характера и поведението си тя се противопоставя най-вече на недостойното, страхливо и егоистично поведение на божия служител в манастира. Контрастната изява на тези двама Вазови герои при срещата им в манастира изтъква по-категорично достойнствата на баба Илийца като истинска и родолюбива българка.
Тя тръгва за манастира с надеждата да намери там спасение за болното си внуче. Срещнала преди това в гората Ботевия четник, баба Илийца е още по-мотивирана на всяка цена да премине на отвъдния бряг на Искъра и да стигне до манастира, за да изпълни решението си да му помогне. Словесният й двубой със заптиетата, преди да премине реката с ладията, се оказва първото, но най-малко препятствие при изпълнението на трудната задача, с която се нагърбва. По-силни от всички трудности са обаче желанието и усилията й да извърши замисленото добро дело. Начертала своя план, баба Илийца действа решително и целеустремено. Състоянието на бунтовника, изтощен, изгладнял и застрашен от предателство, я карат да му се притече на помощ. За нея той е не само човек, изпаднал в беда, но е и българин, „тръгнал за християнска вяра курбан да става". Затова баба Илийца бърза да стигне в манастира с надеждата да получи съвет и помощ в светата обител. Познавайки игумена като „старец милостив" и „добър българин", старата жена се надява да вземе от него „хляб и селски дрехи" за бунтовника. А след като изпълни майчинския си дълг към детето, на което тя държи да му бъде прочетена молитва за здраве, да се върне и да помогне на очакващия я бунтовник. С тази мисъл, с надеждата да спаси, „ако даде Бог два живота", челопеченката бърза през гората към манастира.
Описаната в началото на III глава природна картина вещае трудностите, които предстоят на баба Илийца по пътя й към доброто. Нощта е прикритие и спасение за опасното й дело, обвързало я с бунтовника. Но всичко в тази нощ, когато старата жена се движи сама с болното дете на ръце към Черепишкия манастир, само засилва нейната тревога: „Тъмното небе", „жаловитото шумтене" на реката, глухият й „тътен", надвесените скали, тъмнеещите канаристи стени - „мрачни и намусени", „задрямалите орли" по тях - всеки детайл от тази мрачна нощна картина създава напрежение и тягостно усещане. Още по-навяваща безнадеждност е констатацията на разказвача за мястото, към което баба Илийца се е запътила: „Спеше и манастирът, глух и пустинен."Манастирът като че ли живее в друг свят, а глаголът „спеше", ярко контрастира на състоянието, в което би било логично да бъде един божи храм в такова безпокойно време. Традиционно в съзнанието на българина манастирът се свързва с пробудата, със съхранението на духовните ценности и човешкия морал. Сякаш още преди да е стъпила в него описанието му подсказва, че грижата и болката на баба Илийца ще се окажат там глас в пустинята.
„Ненадейно" и изненадващо е в тази нощна пустош някой да обезпокои заспалия манастир. Хлопането на селянката по залостената порта е настоятелно - „дваж", „триж". Нощната тишина се разсейва и това обезпокоява манастирските обитатели. Мисълта, че в такова страшно и опасно време може идващият да е някой от „ония", издава безотговорното отношение и липсата на съпричастност към живота извън стените на манастира. Най-страшното за страхливия отец Евтимий, който замества отсъстващия игумен, е, ако някой от ония, дето заптиетата търсят, е стигнал до светата обител. Опасно е, и ако това са турците, които събуждат у него животински страх, проличаващ от думите му: „ще ни изколят". Паниката и чувството за самосъхранение изключват у калугера мисълта, че в такова време на това място може да е дошла жена. Дори обикновеният ратай Иван, макар и предпазлив, е по-склонен да отвори вратата, след като се уверява, че е старата жена, докато отец Евтимий не вярва, че е „самичка с унучето", страхувайки се от измама.
Трудностите за баба Илийца не свършват с влизането й в храма, посрещната недружелюбно, дори непристойно от божия служител, който си позволява да богохулства: „Да те вземат рогатите! "Страхлив и груб до цинизъм е отец Евтимий в нежеланието си да изпълни дори задължението си на духовник. Разбрала, че добрият дядо игумен го няма, тревожещата се за внучето си баба Илийца отправя към калугера молбата си да бъде прочетена молитва за здраве на детето. Той обаче безотговорно й заявява:„Какво ще му направя аз, ако е болно?" Сърдитото му бърборене издава нехайство и незаинтересованост към болката на жената, потърсила помощ и спасение в манастира. Отговорът, който баба Илийца дава на небрежния божи служител, е достоен за една искрено вярваща добродетелна жена като нея: „Ти няма нищо да направиш, но Господ може всичко. "Своеобразната борба между представителите на два неравностойни в ценностно отношение свята е изпълнена с драматизъм. Срещу егоистичния и с робски дух калугер се изправя една смела, решителна и благородна жена. Настойчивите й молби са отправени в началото за спасяването на живота на невръстното й внуче. Думите й, че е готова да плати, имат за цел да повлияят на користолюбивия калугер. За него присъствието на баба Илийца посреднощ в манастира и още повече - в такова размирно време, е лудост. За да се освободи по-скоро от нея, той се съгласява да изпълни набързо това, което му е всъщност задължение - да прочете молитва за здраве на болното дете. Виждайки обаче пожълтялото „като восък" личице на болното, той коравосърдечно отбелязва, че то е умряло. Толкова е силно нежеланието му да занимава в този момент с чуждата болка! Светналите „очици" на детето опровергават жестоките му думи. Калугерът показва неуважение и към самия себе си с безразличието, с което чете молитвата на детето. Това обаче не му пречи да прибере двата гроша на селянката. Важното за него е, че всичко е свършило и може веднага да отпрати неканената гостенка да спи на чардака.
Пред баба Илийца обаче стои най-трудната част от нейната мисия в манастира. За спасението на единия живот тя вече е направила, каквото е могла. Нейната цел е да спаси още един човешки живот. След като побеждава с майчиното си чувство и с искрената си вяра безверието на калугера, на нея й предстои да го убеди да помогне като българин и като духовник на изпадналия в беда Ботев четник. Тя осъзнава колко ще е трудно да приобщи точно него към грижата си и затова с „нерешителен вид"започва да му говори. Разчита на това, че всички са българи по вяра и кръв: „Нали сме христиени." Страхът и егоизмът обаче са отнели човешкия облик на калугера, на когото явно винаги му е бил чужд християнският морал. Нервният му отговор: „какви христиени", издава липсата на всякаква съпричастност към българското, разкрива неговото безразличие и неприязънта към тези, които се мъчат да разбият оковите на робството. Той мисли само за себе си и за собственото си спокойствие. Баба Илийца разбира колко безмилостен в егоизма си е този човек, но се чувства длъжна да стори всичко възможно, за да си осигури помощ. Тя е угрижена, неуверена, развълнувана, „гласът й затреперва", когато с „още по-тайнствен вид" се опитва да сподели грижата си за четника, надяващ се на нейната помощ. Баба Илийца успокоява калугера, че няма от какво да се страхува, че няма кой да дойде по това време в манастира, но в същото време само споменаването на „нашата гора" кара калугера да посрещне със„страх и гняв" това, което тя иска да му каже. За него е опасно дори само да чуе нещо за бунтовника, камо ли да се ангажира да помогне.
Според егоистичните схващания на калугера, които той напразно се опитва да прикрие зад загрижеността си за манастира, старата жена се превръща в някакво страшно зло. От вълнение, безпомощност и безнадеждност, баба Илийца дори загубва дар слово: „думата се задъни. в гърлото й". Ясно е, че няма да намери други българи и истински християни, които да й помогнат. Това я прави още по-решителна и мотивирана да се справи сама, уверила се, че на никого повече не може да разчита. Бунтовникът я чака и тя трябва поне хляб да измоли с лъжата, че е за нея: „Дайте ми хляб, гладна съм. "Но нито лъжата, нито взетата скришом дреха, са грях, както баба Илийца по-късно се упреква, в сравнение с недостойното и несъвместимо с духовния сан поведение на калугера.
Ако за него е лудост, че в такова време сама жена е дошла в манастира, то още по-голяма лудост е, че тя иска веднага да се върне обратно. За баба Илийца е нормално да изпълни плана си, докато е още тъмно, и да занесе на чакащия я момък хляб и дреха. Жертвоготовността, смелостта и чувството й за дълг са лудост за калугера, което ясно проличава от гневните му думи: „Ти си луда."
Остава да бъде преодолян страхът, за да се отвори отново манастирската врата и баба Илийца да прекрачи към неизвестността. За настоятелната жена това се оказва поредната трудност. Калугерът е категоричен в нежеланието си да отвори вратата. В този случай тя се превръща в своеобразна преграда между безопасното място - манастира, и изпълненото с опасности пространство извън него. Всяко отваряне на манастирската врата е своеобразно преодоляване на преградата между безопасното място в манастира и дебнещите опасности извън него. За калугера отварянето на вратата е реална възможност да нахлуят злото и опасността. А той се тревожи и трепери единствено за себе си. Накрая отец Евтимий стига до извода, че самата баба Илийца е достатъчно голяма опасност и затова предпочита да се отърве от нея. Пренебрежителното и изпълнено с досада подканяне: „Хай, върви си", е последен израз на егоизма и страха на този недостоен българин. Бързо хлопнатата и веднага заключена отново врата връща манастира към изолацията на споменатото в началото пустинно място, оставащо незаинтересовано за истинския живот навън.
Краткото присъствие на баба Илийца в светата обител като че ли облагородява и пречиства това място. Такива като нея би трябвало да бъдат и хората там - отзивчиви към човешката болка, милосърдни, достойни и самоотвержени. Ненамерила разбиране, баба Илийца уверено продължава своя път към доброто, изпълнявайки дълга си на истинска родолюбива българка.
@bgmateriali.com
