БАЙ ГАНЬО И ХАРАКТЕРОЛОГИЯТА НА БЪЛГАРИНА
Художествената сила и непреходното значение на превърналата се в своеобразен национален мит творба на Алеко Константинов „Бай Ганьо“ се дължат в еднаква степен на изключителния сатиричен талант, на гражданската смелост и на завидната социално-психологическа интуиция на нейния автор. В образа на Бай Ганьо той въплъщава „героя на деня“ — политическото и социалното парвеню на българската действителност от края на XIX век. Образът на Бай Ганьо обаче се оказва нещо много повече от едно злободневно и временно обществено явление. Той носи в себе си чертите на определена обществена група и в същото време отразява и част от националния манталитет на българина, разкриваща се през отделните исторически периоди в различни измерения и в различна степен на времева деформация.
Първото ярко впечатление, което Бай Ганьо оставя у читателя, е неговият запомнящ се и налагащ се в своята колоритност външен вид. Облеклото, мимиките, поведението и снажната фигура на този „широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин със засукани мустаки“ говорят не само за характерни етнически белези, но и за все още непригодената му към новата среда вътрешна нагласа. Невероятната смесица в облеклото на героя от елементи на националната носия (пояса) и на европейския костюм (редингота) будят недоумение и смях, но и много точно визират преходния за нацията момент, в който се появява този герой. Към външния му вид се прибавят и неговото държане, говор и изражение, които внасят допълнителни комични краски и информация за самия него и за неговата дотогавашна среда. Всички външни белези, с които го надарява Алеко Константинов, подчертават в крайна сметка душевната му същност и отразяват сблъсъка на „едно дете на Ориента“ с блясъка на тогавашна Европа, преживяваща своята „бел епок“. При външната характеристика и при първите срещи с Бай Ганьо авторът все още запазва добродушния си ироничен тон, с който обрисува злополучните прояви на своя герой. Дълбоко в себе си Алеко Константинов е убеден, че не е лесно да се преодолеят веднага наследените от векове чуждо владичество навици и предразсъдъци, които, обективно погледнато, са несъвместими с европейските бит и култура. Затова авторът не скрива съчувствието си, а на места дори и съжалението си, които предизвикват у него гротескната външност и смехотворното поведение на Бай Ганьо по време на пътуванията му из Европа. Комизмът на образа в тази първа част на книгата се поражда от ситуациите, в които изпада героят, а критиката на неговите действия — от сблъсъка между двете различни нива на обществено развитие, в които той попада.
Комичното несъответствие между поведението на Бай Ганьо и изискванията на новата, но чужда за него среда, в която се движи, е всъщност несъответствие между два различни свята, което тепърва ще подлага на изпитание героя и ще формира неговия характер и поведение.
Това, което по време на вековните изпитания и усилия за оцеляване се е смятало за добродетел в българската патриархална среда, сега, в условията на цивилизована Европа, се оказва грубо нарушение на обществените и моралните норми, което буди насмешка, презрение и дори негодувание. Така например възпитаваната през вековете на робство пестеливост като неизбежна последица от несигурността за утрешния ден, при Бай Ганьо се изражда в дразнещо скъперничество.
Валидните за традиционното българско гостоприемство закони непременно да се предостави на госта трапеза и постеля, при Бай Ганьо се превръщат в дебелашко нахалство, когато безцеремонно се самопоканва у Иречек — друг е въпросът, че при него главният подтик е защо да изпусне „келепира“, щом има такава възможност! Страхът на вечно преследвания и безнаказано ограбван човек, принадлежащ доскоро към безправната рая, пренесен в условията на европейските градове, вече изглежда като дребнава и отблъскваща мнителност, че някой непременно ще му ограби килимчето, мускалите или париците и затова се налага да гони с километри маневриращия влак или да ги внася със себе си в банята. Редица типични за тогавашния българин поведенчески прояви и качества претърпяват своето изменение в новите условия: те са временни, подлежат на доизживяване и не могат да бъдат квалифицирани като трайни черти на неговата характерология. Много от проявите на Бай Ганьо обаче съвсем не могат да бъдат обяснени само с навиците от родната среда и с унаследените робски предразсъдъци: Контактът на Бай Ганьо с Европа провокира отрицателните страни на неговия характер, които тепърва, за съжаление, ще подлежат на развитие и демонстративна изява.
Скъперничеството и алчността са едни от най-фрапиращите отрицателни черти на Бай Ганьо, които не само са свързани, но и взаимно се допълват. В много моменти от развитието на действието, наред с недоверието и страха от чужденците, героят показва и неудържимото си желание да използва случая да погостува и да похапне на чужда сметка. Всичко това е свързано със стремежа му да спечели нещо на всяка цена, да натрупва и да консумира, да се опитва той да изиграе другите, преди те да са го изиграли. Този вечен стремеж към притежание и облагодетелстване го прави повече отблъскващ, отколкото смешен. „Келепирджилъкът“ в неговата природа определя цялото му поведение не само като цел, но и като начин на живот. Още в началото на пътя си към Европа Бай Ганьо изпада в редица комични ситуации, предизвикани от неговата подозрителност, скъперничество и алчност. Тичайки след влака със скъпоценното си килимче, той забравя да плати бирата си в ресторанта, но това ни най-малко не смущава съвестта му: „Голяма работа! Те малко ли ни скубят!“ В тази фраза, която е плод на искрено убеждение и която Бай Ганьо така често употребява, са събрани в едно цялото му нахалство, интересчийство и мнителност. Той не се плаши от самоунижението в подобни случаи, защото се интересува преди всичко дали ще „удари келепира“ и ако успее, това го изпълва със самодоволство и дори — с вътрешно тържество.
Стремежът му да се облагодетелства за чужда сметка е водещо начало в поведението на Бай Ганьо, а фразата: „Да удариш кьоравото“, е ключова фраза в неговия речник и искрено следван житейски девиз. Примери за подобно поведение на героя изобилстват в книгата, но Алеко бърза да поясни, че това са поведенчески черти на обществена група, а не на целия български народ и особено на по-голямата част от българската интелигенция. Красноречива илюстрация за сблъсъка между Бай Ганьо и неговия нравствен антипод в книгата — разказвача във всичките му превъплъщения — е сцената във влака (главата „Бай Ганьо на изложението в Прага“). Героят отново е в стихията си и не пропуска случая да си похапне и пийне за сметка на съседите си по купе. Когато му се дава да разбере, че е нежелан и когато остава подигран с напразно отнетата от детето водица уж за правене на кафе, той отстъпва, но не безславно. Бай Ганьо излиза от неудобната за него ситуация с една от великите си реплики: „...Ама чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па видя щем кой е кум, кой е сват.“
Чужди за българина като цяло са и толкова натрапчиво проявяваните от Бай Ганьо невежество, ниска култура, неадекватно за новите условия поведение (в операта, в банята) и подчертаната му незаинтересованост към културните ценности: „Какво ще й гледам на Вената; град като град: хора, къщи, салтанати.“ Най-страшното не е това, че Бай Ганьо е прост, а това, че е щастлив от своята простотия. За него: „...страшни диванета са туй учените.“ В тези прояви на Бай Ганьо се разкрива не българската характерология изобщо, а характерологията на парвенюто, на новозабогателия, но душевно беден хитрец и спекулант със самочувствие на „балкански герой“. Впрочем и в пряк, и в преносен смисъл той наистина е регионален герой, типичен за сатиричния персонаж на прелома на двете столетия за всички балкански литератури. Достатъчно е да си припомним неговите двойници в румънската литература — в творчеството на Йон Лука Караджале, в сръбската — на Бранислав Нушич, или в гръцката — на Емануил Роидис. Следователно в редица случаи Бай Ганьо е много повече регионален и общочовешки, отколкото изцяло национален тип.
Това проличава още повече във втората част на книгата, където се разкриват черти от неговия характер и поведение по време на политическата му кариера в България. Безогледността в средствата за добиране до властта става едно от най-често доказваните му способности да използва винаги в своя полза политическата конюнктура. В главата „Бай Ганьо прави избори“ добродушният и забавно нескопосан патиланко от приключенията по европейските градове се превръща в зловещ със своята бруталност новоизлюпен политикан. Той открито демонстрира като привилегия на „по-умния“ своята политическа безпринципност и хамелеонщина, умението си да бъде винаги със силните на деня и „никога в опозиция“, една стратегия, синтезирана в репликата „Идеали! Бош-лаф...“ На практика Бай Ганьо бляскаво разгръща тази си способност в сцената, когато заедно с компанията си за секунди прередактира писмото до Спламболов и обръща всичко на 180 градуса, щом разбира, че е паднал от власт. В стремежа си на всяка цена да дискредитира политическите си противници, Бай Ганьо не знае нито мярка, нито съвест, нито морал. В главата „Бай Ганьо журналист“ на дело показва това! Интригантството, клеветата и пълната политическа деградация са най-отличителните черти за него и за себеподобните му, щом пред тях се очертава възможността да се докопат до властта (разбирай до „келепира“, който този път вече е с мащабите на Солунската митница!).
Бай Ганьо като политически деец в България е много повече обществено опасен тип, отколкото по време на комичните му приключения в Европа, защото в обществената си среда той вече не е сам. С него заедно и под негово ръководство действа цяла група байганьовци, която му се възхищава и всячески го допълва. Всеки един от тези негови „подгласници“ — Гочоолу, Дочоолу и другите — довежда до крайност в своето поведение поне една от чертите на своя патрон. Гочоолу и Дочоолу му съперничат в келепирджилъка и нахалството. Гуню адвокатина — в хамелеонщината, Данко Харсъзина — в кръвожадната бруталност и грубиянщината. Така Бай Ганьо се превръща в общественото явление, наречено „байганьовщина“, което избуява в един или друг момент от българското обществено развитие след Освобождението, но е спорно, дали то би могло да бъде трайно прикачено като етикет към българската характерология въобще. Рязко се променя и отношението на Алеко към новия герой във втората част от книгата, когато добродушната ирония се заменя с безпощадна и язвителна сатира, с откритото желание това явление и този тип да бъдат завинаги изкоренени от националния живот. Уви!
Във всеки случай трудно можем да приемем без уговорки, че чертите и поведението на Бай Ганьо като цяло са част от националната характерология. Той в никакъв случай не е някаква литературна еманация на „всичко отрицателно в българщината“, защото нито българският народ се изчерпва само с Бай Ганьо, нито пък неговите отрицателни черти могат да се припишат само и единствено на българина! Нещо повече, нахалството, нечистоплътността, циничното отношение към жените съвсем не са характерни за българина преди появата на бай-ганьовците. Напротив, народното ни творчество свидетелства, че българските патриархални норми на поведение издигат в култ точно противоположни качества: свенливост, сдържаност, чистоплътност, деликатност и че те именно са присъщи на патриархалния българин. Рязката промяна в българския обществен живот след Освобождението и динамиката в протичането на социалните и социалнопсихологическите процеси у нас се оказват идеална почва за появата на Бай Ганьо. Той не може да бъде смятан като неизменна част от българската национална характерология, но несъмнено е национално — макар и нежелано, превъплъщение на онзи общочовешки тип хора, при които стремежът за извличане на изгода на всяка цена и при всяка обществена промяна, е доминираща черта.
Съдбата на Бай Ганьо като литературен, а по-късно и като нарицателен образ потвърждава хибридната му същност на съчетание от типично национални с типично човешки черти. Той е единственият случай в българската литература, който веднага след появата си на бял свят като литературен герой заживява свой самостоятелен живот и се превръща в национален мит. Прототипът на Бай Ганьо по онова време е твърде често срещан, твърде реален и познат, затова и така лесно бива фолклоризиран и митологизиран.
Застрашително голяма част от тогавашното общество го схваща просто като преуспяващ герой и затова става автор на многобройни анекдоти с неговата личност като главно действащо лице. Тази фолклоризация и митологизация на Алековия герой води до постепенна промяна в бъдещото му възприемане в най-общ план. Едно е отношението към литературния първообраз, а съвсем друго — към „мита Бай Ганьо“ от царството на анекдотите. Анекдотичният Бай Ганьо няма нищо общо с Алековия герой с изключение на името, самохвалството, невероятната виталност. Тъкмо героят от анекдотите създава измамното впечатление, че и Бай Ганьо от литературната творба може да бъде смятан за едно от превъплъщенията на българския характер въобще. Оттук произтича компромисното до известна степен отношение към него. Впрочем още Алеко Константинов, както вече казахме, също е склонен да оправдае донякъде постъпките и житейската философия на своя герой, но само при началните му контакти с европейската цивилизация! Това снизходително отношение на автора към постъпките на Бай Ганьо в първата част на книгата, примесено с тъга и съжаление за напразно разпиляната му енергия, е напълно оправдано, тъй като той още не е станал обществено опасно явление със своята алчност, бруталност и безогледност в стремежа си към властта.
От друга страна обаче, това само загатнато компромисно отношение към недостатъците на Бай Ганьо по време на пътуванията му из европейските градове се засилва и изцяло доминира при фолклоризирането и ми тологизирането на неговия образ в анекдотите. Масовата публика е склонна да приеме като национален тип именно това смекчено и разкрасено в анекдотите негово издание, където той винаги излиза победител. Какъв ли ужас би изпитал Алеко, ако види как неговият Бай Ганьо успешно измества Хитър Петър! В този аспект подмененият вече Бай Ганьо започва да играе ролята на един вид национална визитна картичка, а неговите отрицателни качества, откъснати от конкретната политическа действителност от края на XIX — началото на XX век, започват да се възприемат като добродушна национална самокритика. Това е една от най-нежеланите модификации на Алековата творба и представлява особено опасна мимикрия на явлението „байганьовщина“.
Фолклоризирането и митологизирането на образа на Бай Ганьо в никакъв случай не намалява опасността за обществото от рецидивите на груб кариеризъм, низост и морално падение. Подкупващата искреност на героя на Алеко, когато изповядва житейското си кредо и пълното си презрение към идеали и принципи, не може да изкупи или да оневини социалното зло, на което той е носител. Няма нищо по-страшно за едно общество, ако то обяви отблъскващата философия на Бай Ганьо за прагматична, трезва и правилна, а идеализмът отхвърли като наивност в личен и обществен план. Никой по-точно от Алеко не схваща и не предупреждава навреме обществото за опасността човек да привикне да живее без идеали и без морални задръжки, да позволи да се шири бездуховността и това да се смята за естествено състояние...
Това е духовното завещание на Алеко Константинов към поколенията и най-вече към собствената му нация, което той оставя чрез образа на Бай Ганьо — не като национално олицетворение, а като национално предупреждение! За него писателят заплаща с цената на мизерията, гоненията и насилствената смърт. По думите на известния български поет Кирил Христов Алеко в пряк и преносен смисъл става „жертва на самия бай Ганя, задето му извади кирливите ризи на показ! Обаче отмъщението бай Ганьово още не е завършено: той ще си отмъщава още много години след смъртта на своя изобличител." Гениалното прозрение на Алеко Константинов за откриването и превръщането на един обществен тип в художествен образ — и то с такъв периметър на въздействие, е още едно свидетелство за сатиричния талант на писателя и за голямата му гражданска смелост да изправи своя герой пред съда на поколенията.
Веселина ДИМОВА
@bgmateriali.com