„Балкански синдром“ – Външният поглед като условие да разберем себе си

          Докато четяхме „Железният светилник“ и „Бай Ганю журналист“, осъзнахме две важни функции, които Другият играе в човешкия живот. От една страна, Другият ни е необходим, за да се утвърдим сами в собствените си очи - да се съизмерим с него, за да разберем, че не сме по-долу, а понякога и да се поставим по-високо. Но освен това в съпоставката си с Другия ние получаваме доказателство за собственото си съществуване. В неговите очи, в неговото уважение, а почти винаги и в съперничеството с него ние се самоутвърждаваме и самооценяваме.

          Съвсем друг случай представлява отношението ни към Другия, когато го възприемем като по-развит от нас. Тогава ние искаме да се поучим от него, за да можем един ден да го достигнем и да застанем редом като равностойни партньори. В такъв момент гледането на света само през призмата на собствения егоистичен интерес, само през съзнанието за собствено величие изглежда смешно, недоразвито, неработещо. Гледането на Другия само като обект за използване, за надхитряне или за подмазване, какъвто обичай има Бай Ганьо, е проява на незрялост и примитивизъм, която въпреки моментните егоистични изгоди, е пречка към пълноценното развитие на младата българска нация по пътя й към модерността, демокрацията и високите европейски идеали. Затова Бай Ганьо никога не може да стане „цял европеец“, а винаги ще си бъде „европеец, ама все недотам“.

          Комедията „Балкански синдром“ от Станислав Стратиев представя трети случай за ролята на Другия в нашето собствено самоосъзнаване. Другият тук изпълнява функцията на необходимия външен поглед, който единствено ни позволява да погледнем на себе си обективно, очиствайки се от инерциите на битието, с което сме свикнали. Само така ще осъзнаем, че много от нещата в нашия живот не само че не са „нормални“, но изглеждат направо абсурдни, оценени от гледна точка на здравия разум. Известно е, че човек не живее с реалността, а с нейния образ, който му е създала идеологията. Дали този образ ще се представи като справедливия божествен ред на древните гърци, или като обективно достижение на науката, както настояват марксистите, той винаги е зареден с намерението човекът да бъде подчинен и „вкаран в пътя“, който някой друг е преценил за правилен. Но дали това е така, никой не знае. Можем да узнаем само ако подложим този удобно поднесен ни готов образ на света на проблематизиране и преоценка. С други думи, да го погледнем отвън, с очите на Другия. Защото този поглед притежава нещо изключително ценно – безпристрастност. Тази безпристрастност, която е изключително рядка в нормалните човешки отношения, доминирани от вечната борба и съперничество за по-добро място под слънцето.

          Особено силна е тази необходимост в тоталитарните режими. Самата дума „тоталитаризъм“ означава, че управляващите искат да поставят целия живот на човека под контрол – икономика, обществен живот, вярвания, ценности, изкуство... Всичко трябва да се подчинява на волята на Партията. Но тъй като живеем в реален свят, където условията постоянно се променят, образът на света, който тоталният контрол иска да наложи, също се променя. В един момент кока-колата е алкохол, а в следващия – лимонада. В един момент битълсите са упадък и буржоазно влияние, а в друг – борци за мир. И така нататък. От гледна точка на здравия разум тези претенции на идеологията да представи света като „обективен“ изглеждат нелепи. Но за да го осъзнаем, ни е нужно огледалото на изкуството, което ни предоставя възможността да погледнем на себе си отвън и така да осъзнаем целия абсурд на живота, който сме принудени да водим. И колкото повече човешкото битие се усложнява, толкова повече е необходимо това огледало.

          Творчеството на Станислав Стратиев е показателен пример за тази изключително важна роля, която играе изкуството. Започнал като прозаик и разказвач, той добива огромна популярност като автор на поредица от комедии – „Римска баня“ (1974), „Сако от велур“ (1976), „Рейс“ (1980), „Мамут“ (1990) и още много други.

          Възникнала в древността, комедията е жанр, който иска да покаже нелицеприятната, опаката страна на света, който официалната идеология представя като добър и справедлив. Комедията също е израз на един идеал за живота, такъв, какъвто трябва да бъде, но осъзнава, че между този идеал и реалността има множество противоречия. Те се дължат както на несъвършената човешка природа, така и на несъвършенствата в общественото устройство. Глупостта, скъперничеството, лицемерието, егоизмът, завистта, простащината, стремежът към лична облага и още много други недостатъци и пороци пречат на човека и неговите общности да достигнат онова състояние на благополучие и хармония, за които хората винаги са мечтали. Комедията иска да постигне отстраняването на тези недостатъци и пороци, но не чрез строги забрани и порицания, а с една от най-силните и въздействащи стихии – смеха. Смехът е изключително силно оръжие, способно да унищожава много по-ефикасно от всякакви предписания и поучения. Насладата от това да видиш порока унижен и осмян, води до една свободна и естествена морална оценка, която възвисява и облагородява човека, показвайки му колко смешни и нелепи са всички усилия светът да се представи като съвършен и неизменен.

          Комедията на Станислав Стратиев „Балкански синдром“ е представена за пръв път през 1987 г. Подобно на предходните пиеси на автора като „Римска баня“ и „Сако от велур“, поставя в центъра на своето внимание нелепиците и абсурдите на тоталитарната идеология. Пиесата се радва на не по-малък зрителски успех от тях. В тази връзка съвсем естествен изглежда въпросът как властта е допуснала поставянето им, как гледа на техния оглушителен зрителски успех. И наистина, в един по-ранен период, когато за разказването на политически вицове хора са затваряни в лагери, където са намирали смъртта си, подобно критично отношение към официалната идеология би било немислимо. Оказва се обаче, че и тоталитарната власт се е развила и изхитрила. Тя вече започва да разбира, че няма как да прикрие проблемите в обществото, няма как да заличи противоречието между обещанията за светло комунистическо бъдеще и нелицеприятното настояще, в което единствените възможности на човека да успее, са свързани със заобикаляне на закона, лицемерие, връзкарство, а понякога и откровени кражби. Или, както се казва в пиесата: „ушите чуват едно, а очите виждат друго“. Официалната идеология обявява тези негативни явления като недостатъци на все още непревъзпитания човек, като прояви на „еснафщина“, на „малката правда“, които пречат на обществото да постигне „голямата правда“ на комунистическия идеал. Художествените произведения, изобличаващи тези негативни явления, от една страна, се представят като „градивна критика“, а друга – като „социален отдушник“, даващ възможност на човека и обществото да „изпусне парата“, за да не се взриви от нагнетеното напрежение.

          Точно така е представена пиесата „Балкански синдром“ в първите рецензии след премиерата й през 1987 г. Според критиката в нея се борят две начала. Едното, символизирано от така и незапочналото театрално представление, е призивно и изповедно. С други думи, иска да внуши големия комунистически идеал. Другото начало е символизирано от нахлулата на сцената сватба, която показва безвкусицата, разпуснатостта и агресията на „еснафското“ общество. Според критиката внушенията на Стратиев съдържат изобличителен заряд спрямо „самодоволния парад на пошлостта“, а периодичните вклинявания на „истинския“ спектакъл напомняли на зрителите, че никой няма право да бъде равнодушен наблюдател. С други думи, пиесата призовава към борба с еснафството и пошлостта в името на големия идеал. 

          Тази позиция на критиката е закономерна проява на наложилия се още след „Случая „Тютюн“ лицемерен модел за възприемане на изкуството и съдържащата се в него критика на обществените отношения. Разбира се, публиката се тълпи в салоните не за да осъжда негативните прояви на недозрелия балкански характер, а за да осмее абсурдите на комунистическата идеология, проявяващи се в противоречието между лозунгите и здравия разум. Проблемът е в това обаче, че погледната по този начин, пиесата би трябвало да загуби своята актуалност след края на комунистическия режим. Което, оказва се, съвсем не е така. И до днес „Балкански синдром“ присъства на театралните сцени в неизменно пълни салоните. На какво се дължи това?

          Очевидно става дума не просто за критика на несъвършенствата на българския национален характер, наричани от самия Стратиев „Българският модел“. Оказва се, че и след края на тоталитаризма подложените на критика явления не загубват своята актуалност. Подобно на критиката в „Бай Ганю“, в „Балкански синдром“ се съдържа нещо универсално, изразяващо не просто обратната страна на националния характер и трудния път на българите към истинските ценности, а вечния проблем за противоречието между желанието на човека да бъде истински Човек и склонността му да гледа на света само през призмата на личния си интерес и егоистичните си инстинкти. Едно вечно противоречие.