„По жицата” е разказ за човешкото страдание и състрадание, за спотаената болка и съпричастието към нея. Авторът внушава идеята, че няма по-благородна постъпка от тази да се помогне на човек, изпаднал в беда, да се прояви разбиране и съчувствие към неговите страдания, да му се вдъхне вяра и надежда.

При случайната среща на Петър Моканина с Гунчо и болната му дъщеря Йовковият герой извървява пътя от истината към своята благородна лъжа, потвърждавайки, че е видял бялата лястовица. Този добродушен и честен човек се води единствено от мисълта да утеши сломените от мъка родители и болното момиче, да им вдъхне сили и вяра в изцелението. Неговата високо благородна постъпка предизвиква размисли у читателя за нравствено-етичните и хуманни стойности на истината и лъжата.

Още в самото начало на разказа се разкрива красивата душевност на Моканина. Той е състрадателен и добър по природа. Когато непознатият селянин идва към него, той проявява дружелюбност и внимание, бранейки го от кучетата, за да му даде възможност да се доближи. А когато разбира, благодарение на своята проницателност, че непознатият не „току-тъй” се е отбил при него, а „го гони някаква беда", той става още по-внимателен и готов да му услужи. Тези свои нравствени добродетели Моканина потвърждава в цялото сюжетно развитие на разказа. Неговият житейски опит, наблюдателност и прозорливост го водят до вярна преценка, че другоселецът е не само „ сиромах", а и че „ сиромах се е родил" (за което говори облеклото му – закърпена риза, оръфани потури и пояс). Моканина веднага преценява, че този човек има мек нрав, че е от хората, които и на „мравката път струват".

С внимание овчарят наблюдава дошлия отдалеч селянин и усеща, че някаква грижа е заседнала в душата му. От последвалия разговор се убеждава, че не е сбъркал. Двамата герои, равностойни в житейското си битие, бързо стават близки помежду си, доверявайки се един на друг. Моканина забелязва прошарената брада на другоселеца. Той добре знае, че всеки бял косъм „е белег на грижа". От наблюдателния му поглед не убягва и жената във впрегнатата каручка с отпуснати краища на забрадката. Това е достатъчен белег за натрупалия житейски опит овчар, че не жегата, а „ нещо друго" я мъчи. Лежащото момиче в каруцата, завито с черга, също привлича вниманието му. Моканина вече е разбрал какво мъчи това семейство и затова първите му думи след уловения от него разсеян, невесел поглед на Гунчо потвърждават вярното му заключение: „ Ти май болно имаш." Моканина е убедителен художествен образ на човек, живял и изпитал много в живота, опитен в умението да разгадава човешката душа. Авторът разкрива характера и душевността на своя герой чрез мислите и мълчаливите му преценки. Нито веднъж добруджанецът не задава излишен въпрос. Човечност проличава и от начина, по който слуша събеседника си. Умее обаче не само да изслуша, но и да утеши бащата с думите: „Е, че младо е момичето." Споделя учудването на Гунчо, когато чува разказа му за змията, свила се в гърдите на Нонка. Дори сам разказва подобна история, за да успокои нещастния баща. Слушайки внимателно, все повтаря съчувствено: „Ама работа. . Ама работа!"

Когато злочестият баща разказва поверието за бялата лястовица, Моканина не се присмива, не изразява недоверие. Той вижда каква надежда се таи в душата на другоселеца и не иска да му я отнеме. А и самият овчар се замисля и погледът му се насочва към телеграфните жици, сякаш иска да види чудото, но вижда само черни лястовици, т. е. вижда реалността, истината.

Моканина е честен, искрен и прям човек. Ето защо той признава, че не е виждал никога бяла лястовичка: „Не съм, братко, не съм. Нито съм чувал, нито съм виждал." И сякаш, за да смекчи тази горчива истина, се обръща към селянина със сърдечното„братко” - израз на дълбоко човешко отношение към тревогата на бащата. Веднага обаче съобразява, че може да отчае нещастния родител и бърза да поправи грешката си, като се стреми да бъде убедителен, повтаря многократно глаголната форма „може”: „ - Пък може да има. Може... Може да има и бяла лястовичка." И въпреки че говори условно, без да е сигурен, Моканина иска да вдъхне надежда и вяра на този изстрадал баща, да повдигне духа му, да му помогне.

И за да бъдат думите му още по-убедителни, сменя условната форма „може с по-категоричното „трябва": „…трябва да има, щом се е чуло". Сякаш с тази категоричност иска и на себе си да внуши, че чудото може и дори трябва да е възможно. Само мисълта за него укрепва духа на страдащите.

„Трогнат" от човешкото нещастие, Моканина изпраща Гунчо до каручката. От този момент неговото поведение се променя категорично от състрадаващ той се превръща в страдащ герой. Неговите думи и постъпки са продиктувани от неписаните закони на човешката доброта, от голямото желание да помогне на страдащите. Когато вижда смазаната от теглото майка, когато съзира безпомощно отпуснатото момиче, стопено от болестта, със светнали и чакащи очи, той се трогва дълбоко. След като чува думите на Гунчо, че той - овчарят - е видял бялата лястовица, и след отправения от Нонка въпрос: „Ще я видим ли, чичо?", огромно вълнение обхваща душата на Моканина. Той не може да остане безучастен, дълбоко съпреживява болката и съчувства на семейството. Именно в този драматичен момент героят извървява пътя от истината към благородната лъжа, към чудото. Писателят образно разкрива болката в сърцето на героя: „Нещо се повдигна в гърдите му, задуши го, очите му се премрежиха." Такава болка може да изпита само добрият, състрадателният, отзивчивият на мъката на другите човек. Същият този човек, който никога не е лъгал, който е казвал само истината, бързо, припряно, развълнувано започва да твърди, че е видял бялата лястовица, че тя съществува, тоест, че чудото ще стане, изцелението ще дойде.

Това силно желание на Моканина да вдъхне увереност и сила на момичето писателят предава чрез деветкратното повторение в градация на глагола „ видя" - тук в две глаголни лица („видях", „видиш") и две глаголни времена (минало - „видях", бъдеще -„ще (я) видиш"). Той е в основата на синонимно гнездо със съществителното „поглед", и глагола „гледате" - най-често използваните в разказа. Смисълът им води към дълбоко психологическото съдържание на повествованието. Вниманието на читателя се насочва към вътрешния свят на човека, към дълбините на неговите скрити чувства и подтици.

За горещото съпричастие на Моканина към болката на Нонка говори и неговото бащинско обръщение „чедо", както и благословията му: „Да даде Господ да я видиш..." Моканина изпраща Гунчо, хванал коня за юздите и повел каручката с болната Нонка и приседналата до нея угрижена майка, с наставлението по-лесно да намерят пътя към Манджилари:

„Все по теля, все по теля". Тези думи подсказват дълбокия смисъл на заглавието „По жицата”. Пред героите се открива пътят на спасението, на търсеното добро. Към него са устремени очите на момичето. Нонка търси бялата лястовица, за да повярва в спасението си. Вярата в доброто е нравствената сила срещу отчаянието. Затова и белият цвят символизира тази светла радост на духа, готов да се бори с тъмните сили на болката и неверието, докато черният цвят е символ на нещастието, страданието, смъртта. По жицата се виждат все черни лястовички. Но човекът е създаден да се надява, да вярва в доброто, в спасението, в избавлението от злото. Няма значение, че бялата лястовица не се вижда, че може би я няма, че щастието е недостижимо. Важни са вярата, надеждата, очакването на доброто. За подхранване на тази вяра и надежда помага със своите думи и с благородната си лъжа Моканина. Благодарение на него другоселците продължават обнадеждени да вървят „по теля", стоплени от човешкото съчувствие. Те вървят по пътя на надеждата.

Моканина остава сам. Неговото душевно спокойствие е нарушено. Мислите му са обсебени от съдбата на тези злощастни хора, от въпроса: „Бяла лястовичка. Има ли я?", тоест дали има спасение от страданието. Последният вик на Моканина: „ - Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!", е израз на насъбралата се болка в душата му от нещастието на тези страдалци, от страданието и човешката мъка по целия Божи свят. Тя разкрива авторовата болка за съдбата на хората - проява на Йовковия хуманизъм.

Чрез високо нравственото поведение на своя герой писателят превръща разказа „По жицата” в мълчалив диалог с читателя за красотата на човешката отзивчивост, за благородството, съчувствието и състраданието. И още - в диалог за силата на надеждата и вярата - най-светлия лъч в живота на човека.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave