В общочовешки план подвигът е начин за себереализация чрез жертвата, в национален - способ за гарантиране на ценността на индивида чрез целостта на общността/етноса/. Българското възраждане издига като висш идеал свободата на отечеството. Радикални или либерални, мерките за реализация на това предначертание трябва да доведат до безусловното му тържество. Затова смъртта в името на идеала се толерира като най-висша индивидуална и общностна човешка добродетел.
Утвърждаването на героизма на българските опълченци по време на решителната битка за защитата на Шипченския проход във Вазовата ода "Опълченците на Шипка" е постигнато чрез проследяване на измеренията на мъжествения им подвиг, функциите на пространството и времето, както и чрез поетическата организация на текста. Моделира се идеята, че връх Шипка се превръща в паметна изява на националното мъжество. Той е "българският връх".
не само като елемент от отечественото пространство, но и като повторно отвоювано от храбрите бранители национално достояние - символ на българския патриотизъм и достолепие.
Свидетел на раждането на новото българско име, върхът е утвърден като мярка за патриотизъм. Светостта му е защитена чрез подвига на опълченците, съизмерен с върхови мигове от световната история и разгърнат като могъща баталия в националното пространство.
В пролога на одата легендарната слава на шипченското сражение е сравнена с епическата битка при Термопилите. Грандиозните мащаби на българския връх настоятелно се внушават чрез метафоричните епитети "див", "чутовен" и чрез препратки към далечното минало с присъщата му монументалност /"име... голямо, антично"/. Емоционалният тон на градацията се повишава чрез нови епитети - "славно", "безгранично"/ Полемичната първа част, която градира обидите към българското чрез седемкратно повтореното "нека", завършва поетическия период с едно последно ударно повторение/„Нека!"/, което в поетическия контекст на цялата творба прозвучава като "Въпреки всичко". Така паметната Шипченска епопея е утвърдена като антитеза на робското покорство/"име ново"/.
Внушителната слава на връх Шипка срива злонамерените обвинения на хулителите на българското достойнство и преосмисля най-мрачните спомени от родната ни история като трагични, но мъжествени изпитания. "Беласица стара и новий Батак" не могат да хвърлят сянка върху бляскавата слава на Шипка - под виртуозното полемично перо на Вазов срамът е изместен от достойнство, което "строшава зъбът" на клеветата и громи мита за подарената свобода /"нека да ни сочат с присмехи обидни/ счупените окове и дирите стидни/ по врата ни още от хомота стар".../. Истинската победа на българското слово и на българския дух над всичко онова, което се опитва да ги опетни, е постигната чрез същинската част на стихотворението - лироепическия "разказ" за грандиозната битка при връх Шипка. Полемичният тон на встъплението се измества от въодушевен възглас, синтезирал отношението на поета към колективния героизъм /"О, Шипка!"/. Иде ред на възторга на поета от българското мъжество и на бащинското му преклонение пред величието на народното страдание. В размаха на битката се откриват исторически аналогии с легендарната античност /"кат шепа спартанци под сганта на Ксеркса"/, но в тях има и нещо чисто българско — невероятно и мистично. Боят напомня на някакво гигантско жертвоприношение /”хекатомба"/, в което по фантастичен начин участват и живи, и мъртви. Мащабите на битката и силата на националната трагика пренасочват условната сегашност на творбата назад към миналото, към епическото време на героите.
Динамиката на боя и патосът на народните защитници - опълченците, е представен чрез изключително въздействащи способи на художествената условност. Безглаголните изречения сгъстяват словесния ритъм и създават внушението за решителен, неравен бой /"Пристъпи ужасни! Бури подир бури!... Рояк след рояк!"/. Усещането за ключовото значение на сражението се подсилва чрез сакрални числа - денят, в който се води битката, е "трети", /макар според историческите източници боят да трае 5 дни/, а атаките на поробителите - 12 на брой. Съотнасянето на шипченския бой с отбраната на Термопилите разширява хоризонта на внушенията, предавайки на националния двубой измеренията на събитие от световна важност. Чрез сравненията и метонимиите народната твърдост и волята за победа са действено пресъздадени. Българските опълченци са "като скали твърди/желязо си срещат с железни си гърди". Налага се внушението за изключителната, "желязна" вътрешна мотивация на героите, чиято цел - защитата на родината – разгаря стихийния им устрем /"пушкат и отблъскват без сигнал, без ред/, всякой гледа само да бъде напред"/.
Върховните изяви на мъжеството и устрема на опълченците безспорно откриват най-категоричните си поетически въплъщения чрез контраста и антитезата. Противопоставянето между бранители и врагове е многопластово и многозначно - чрез именуването, пространствената визия, оценъчната лексика.
Макар и малобройни, защитниците на върха са безпримерно смели, хвърлят се с устрем в битките. За поета те са "орловци", "млади дружини", борческият им плам извиква сравнението с лъвове /"кат лъвове тичат по страшний редут"/. Докато турските пълчища щурмуват върха в "гъсти орди", бранителите на върха са "дружина". В контекста двете понятия /"орди" и "дружини"/ се възприемат с тясното си значение и са ценностно противопоставени. По оста "добро/зло" първото понятие се свързва с похищението и насилието, докато второто се асоциира с другарството, общността, а оттук и със защитата на колективното благо. Срещу "орляка юнашки" застават "ордите дивашки", срещу режещия въздуха мюсюлмански възглас "Аллах" - мощното българско "ура".
Враждуващите страни са рязко противопоставени и чрез пространственото си разположение - горе, във високото сакрално пространство, са опълченци и орловци, долу, в дивата урва - турците. Символичното значение на Балкана, чийто образ присъства в трите композиционни части на одата, подхранва усещанията за високото пространство като ценностно осветено чрез мотива за патриотичната саможертва. Там, на върха, грешките са недопустими, а компромисът е предателство. Цяла България подкрепя своите храбри доброволци, затова алтернативата за тях е: "Свобода или смърт". /"България цяла. сега нази гледа, /тоя връх висок е: тя ще ни съзре,/ ако би бегали, да мрем по-добре".../. Върхът се превръща в място за посвещение - не само на шепата български юнаци, но и на родината. Изчезват реалните измерения на пространството, битката се пренася в някакво мистично измерение, където действат силите на вселенската справедливост /"Няма веч оръжие има хекатомба"/. Преобразяващата мощ на народната воля и силата на мистичното решават финала на битката - на бойното поле са не телата на бойците, а духът на народа, колективният устрем на българите /"всяко дърво - меч е, всякой камък - бомба/, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. /Камъне и дърве изчезнаха там."/.
Истинската цена на подвига става видима и чрез темпоралната система на творбата. В кулминацията на боя - битката на живи и мъртви – действията на бранителите са представени в минало време, което носи по-голяма тежест и лапидарност, докато изненадата и ужасът на турците са дадени в сегашно.
"Грабвайте телата - някой си изкряска ...", "И турците тръпнат....друг път не видели/ ведно да се бият живи и умрели"/. Особен поетически смисъл носи и вмесването на времената в епилога на одата. Ключовите думи "днес", "спомня" "препраща" по особен начин сплитат три темпорални пласта, за да внушат идеята, че героичното минало е гаранция за добро настояще и съзидателно бъдеще.
Почти всички български възмогвания са белязани с жертви. Това ги приобщава към плана на световното развитие. Родено в битки и сражения, защитено с печата на кръвта, българското име ще пребъде, защото се осланя на енергията и мощта на българския дух като изконна национална добродетел - това е поетическото послание на Вазов в одата "Опълченците на Шипка", финален акорд на цикъла "Епопея на забравените".
@bgmateriali.com
