В първа глава от повестта „Немили-недраги” Иван Вазов разкрива образите на българските хъшове, обречени на страдания и лишения по време на своето изгнаничество в Румъния. Трогателната история, разказана от Вазов, всъщност е насочена към следосвобожденското ни общество, за да му напомни какво то дължи на тези, които са пожертвали живота си, отказвайки се от всичко лично в името на една заветна цел - свободата на Отечеството.
В първа глава от повестта писателят представя хъшовете в два плана - като мъченици и като герои. Те са мъченици, защото са осъдени да търпят невероятни физически и нравствени страдания, да понасят презрението и изолацията си сред румънското общество, да живеят в мизерия и оскъдица, достигайки до социалното дъно. Но в същия момент те са и герои, които стоически издържат всички изпитания. В душите им продължава да гори пламъкът на чистия патриотизъм и жертвоготовност. Драматичната съдба на тези истински българи е доказателство за непобедимия дух на човека, който може да го спаси от нравствена деградация и обезличаване.
За фон на действието в Първа глава е избрана нощта, време, в което градът заспива. Ключовите думи и изрази: „студена декемврийска мъгла", „мъжделиви фенери", „студ", „тишина", „откъслечни викове", „мрак", създават тягостно усещане. Разкрива се не само равнодушието и негостоприемството на жителите на чуждия град спрямо бездомните изгнаници, но и нежеланието да им се помогне. картината в началото на повестта подготвя читателя за това, което ще се случи по-нататък.
Сред тази тягостна обстановка се открояват множеството кафенета и кръчми, наети от „съдържатели" българи. Всяко едно от тези заведения по думите на повествователя се гордее с някакъв „гръмлив и безсмислен надпис": „Народна кръчма на Знаменосецът!", „Българский лев", „Филип Тотю, храбрий Български войвода", „Свободна България!!!" Те съвсем не са безсмислени и повествователят им отделя достатъчно внимание, за да разкрие тяхното значение. Тези наистина „гръмки" имена са в синхрон с чувствата на българските хъшове и в контраст с мрачната и потискаща обстановка, в която са принудени да живеят. Тъй като на този етап хъшовете не могат да воюват с оръжие в ръка срещу своя поробител, виновен за раздялата им с всичко родно, скъпо и значимо за тях, те косвено водят борба с него, изливайки ненавистта си. За това свидетелстват думите „Долу тираните!", картините, изрисувани по стените на кафенетата, дори изчовърканото око на турчина, обект на „първобитна живопис" в една от тютюнджийските лавки.
Всички тези кръчми, кафенета и лавки са наети от българи - все „народни хора", които дават „на вяра тютюн" на хъшовете. Тези себераздаващи се мъже са не по-малко жертвоготовни, затова хъшовете ги наричат „народни". Това са хора, избягали от въжето, от тъмницата и въобще от поробителите. Скромни добротворци, те дават всичко от себе си, защото знаят, че хъшовете - част, от които са и самите те - водят непрестанна борба с глада и мизерията за физическото си оцеляване.
След описанието на надписите и рисунките по фасадите, Вазов спира погледа си върху кръчмата, чието прозорче „още светеше в нощта". Тя носи надписа „Народна кръчма на Знаменосецът". Обстановката вътре: „опушена и полуразбита лампа", „усамотена и измокрена полица", „чаши и шулци", създава точна представа за живота, който хъшовете стоически понасят. Подчертавайки факта, че кръчмата е „подземие" и „една дълбока изба", Вазов още веднъж насочва вниманието на читателя към мизерната обстановка, за да й противопостави нещо велико, разкрито чрез литографиите по стените на кръчмата. Те са важни не защото имат художествена стойност, а заради смисъла, вложен в тях, и заради бодрия дух, който внасят в хъшовското ежедневие. На тях са изобразени бойни сцени, разкриващи подвизите на четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър. Тези литографии са едно от малкото неща, които превръщат мрачното и безцелно съществувание в по-смислено, изпълнено с гордост от миналото и надежда за бъдещето.
Особено силно впечатление прави една от картините - тази, на която е изобразен великанът, носещ знамето със словата: „свобода или смърт!". Метафоричната употреба на съществителното „великан" разкрива не толкова наивитета на самоукия художник, колкото старанието му да изтъкне подвига и героизма на българския четник-знаменосец.
Под картината с големи и „неправилни" букви се описва съдържанието й. Накрая надписът завършва с думите: „Да живее храбрият Странджа - знаменосец!" По този начин образът от картината директно се свързва с личността на съдържателя на кръчмата и един от главните герои на повестта, ползващ се с най-голям авторитет сред хъшовете.
В тясна връзка с общата представа, изградена от описанието на кръчмата, Вазов разкрива и образите на посетителите. Съдържателят й -Странджата, е идеализиран, но това не е без основание. Той е единственият герой, характеризиран още в началото чрез употребата на два епитета в превъзходна степен - „най-старият" и „най-снажен". Той е най-мъдър и най-опитен сред хъшовете. Сблъскал се е с много трудности през своя живот. Портретната му характеристика говори едновременно за представителност и за страдалчество, за един бурен и изпълнен с премеждия живот: „дълголик, сух, жълт, с гъста черна брада". Челото му носи белези от рани. Странджата, макар и болен - „кашляше", е успял да съхрани борческия си дух и не се предава лесно. Някога е бил знаменосец, което показва, че е изключително смел и храбър, защото знаменосци са били само най-достойните. Освен чрез портретно описание, Странджата е разкрит и чрез речта си. Той прекъсва говорещия, позволява си да допълва подробности в разказа му и да го поправя. Странджата е на голяма почит сред хъшовете, защото смелостта и честността му никой не може да оспори. За него всяка подробност в разказа е важна и той иска да представи събитията в истинската им светлина.
Вторият посетител, разкрит също чрез речева характеристика и портретно описание, е Македонски. Смел, достоен и жертвоготовен, той също е на голяма почит сред хъшовете. За неговото минало е известно само, че някога е участвал в чета в Македония и е бил войвода. Акцентът в портретното му описание пада върху израза на очите му - „лукави, дръзки", подсказващи неговата смелост, стигаща понякога до авантюризъм. Облеклото му е крайно бедно, а лицето му е „надупчено от шарка, с дълги сиви мустаци". Македонски лъже, краде, обира другарите си, но всичко това той прави, за да оцелее в мрачната и потискаща обстановка, за да може един ден да се завърне в Балкана и да продължи делото. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Той е с лице „надупчено от шарка, с дълги сиви мустаци".
Останалите хъшове в кръчмата на Странджата са Попчето и Хаджият. Те са млади, но с рано състарени лица. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху изражението, настроенцето, облеклото им. Попчето е „с черно и нагърчено от преждевременна старост лице", а Хаджият е с „лице сухо, длъжесто, жълтеникаво".
Най-младият посетител, наскоро дошъл от поробена България, е Бръчков. Той е все още без опит в сравнение с другите хъшове, но въпреки това мечтае за подвизите на новите си другари, за възможността да се бори за свободата на Отечеството си. Двадесетгодишното момче е все още хлапак, „мечтател, идеалист, ветреник". До този момент жертвоготовността и храбростта му са изявени само в една патриотична поема. Бръчков гледа с уважение и страхопочитание стария знаменосец - Странджата, не само защото той е възрастен, а и заради авторитета, който има сред хъшовете и който продължава да гради с всеотдайността и с честността си при всички обстоятелства. Бръчков вижда не тежко болния, а храбрия и истински достойния за уважение човек.
Всички хъшове са смели, жертвоготовни и всеотдайни. Те милеят за Отечеството си и единствената им вина е, че го обичат повече от всичко друго на света. Забравили дом и семейство, близки и роднини, те се впускат в борбата, стремят се един ден отново да се завърнат в Балкана и да се борят до последна капка кръв. Според хъшовете истински достоен е този, който се доказва в битка за свободата на родината си. Затова, макар и да извършват дребни кражби и да лъжат, авторът не ги упреква и укорява, а напротив, той знае, че всичко в тях, цялото им същество е подчинено на идеята за свободата на поробената родина.
Вазовите послания са актуални и днес, защото ни учат на хуманизъм и достойно поведение на истински българи. Повестта напомня какво дължим на всички знайни и незнайни борци за свобода, пожертвали себе си и всичко свято и лично.
@bgmateriali.com
