Думите на Моканина: „Бяла лястовичка... Има ли я?", от Йовковия разказ „По жицата" разкриват зародилата се в сърцето му надежда, че ще има лек за болката на Гунчо и семейството му. Кратки по своето съдържание, двете въпросителни изречения носят и колебанието, обхванало човешката душа, и желанието да съществува някакво чудо, което да възстанови нарушената хармония в света.

По отношение съществуването на бялата птица, изказванията на Моканина са твърде противоречиви. Той се сблъсква със съдбата на непознати страдалци, които са тръгнали след своята надежда с последни сили, осъзнавайки, че тя е тяхното единствено спасение. Разказът на Гунчо е трогателна прелюдия към онзи момент, в който за пръв път се споменава за чудната птица: „...те казват, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка..." Всичко в нейното описание съвпада с представите, които обикновеният човек има за чудото като рядко срещано явление. Не е установено кога и защо се появява лястовичката. Тя е с невероятна лечебна сила: „....който я види, от каквато и болест да е болен, оздравява". Подобна вълшебна мощ напомня за приказния свят на детството, когато вярата в чудеса е естествена. Макар и наивна, тя разкрива копнежа на човека за хармоничен живот, в който доброто винаги побеждава злото. Героите на Йовков, които са тръгнали по друмищата, отдавна са преминали възрастта на лековерната доверчивост, дори и Нонка.

Когато чува от Гунчо достоверно пресъздадения диалог с кумицата, Моканина не крие изненадата си: „Ама наистина ли? Къде се явила?" Неговото възклицание разкрива едновременно изненада и радостно учудване. Сякаш и самият той с готовност би се запътил към гнездото на лястовицата, за да я види. Няма човек без болка по тази земя, а мъдростта на Моканина и неговата прозорливост са доказателство, че е преминал през страданието. Неверие, но и щастлива готовност да повярва, разкриват първите слова на овчаря, който удивен пита къде са видели чудото.

Това противоречиво съвместяване на вяра и съмнение характеризира и Гунчо, и жена му. Единствено Нонка има нагласата да не допусне в сърцето си подозрението, че вестта на кумицата е само прекрасна илюзия.

Овчарят е честен човек, естествен в своето отношение към хората и света. Негов дом е полето, душата му е окрилена от необятността на простора, който очите му поглъщат всекидневно. Моканина е близо до хората. Пътят към тях е неговата човешка отзивчивост. С изненада и любопитство посреща думите, че в добруджанския край стават чудеса и искрено отрича да е чул за това, но доброто му сърце го кара да предположи: „Пък може и да има..." Чудо става и с Моканина. Той вярва в щастливия знак на съдбата, изпратен с бялата лястовичка за болната Нонка, за да повярва и самото момиче. Но напълно опровергава четирикратното си отрицание: „Не съм, братко, не съм... Нито съм чувал, нито съм виждал." Появява се категоричното: „има", придружено в началото от колебливото „пък" и „може", а в края от убедителното „трябва". Като израз на лична убеденост звучат последните думи - отговор на съдбовния въпрос на непознатия. Те не се опират на никакви факти. Миналото неопределено време „щом се ечуло" дистанцира героя от позицията на свидетел, но колко трогателно звучи вложената в словото надежда, рожба на състраданието към това злощастно семейство.

При срещата с Нонка край каруцата Моканина продължава да служи на идеята, че надеждата е спасение. Не е случайно решението му да изпрати Гунчо. Йовков категорично отбелязва мотивацията му - „да види момичето". Този коментар недвусмислено подсказва, че овчарят е почувствал колебанието в душата на бащата, доловил е болката в неговото: „Кой знае...", и е преценил, че човешкият му дълг го зове да окаже помощ на този добър и смазан от беда непознат. Моканина е „трогнат", не може да стои безучастно, когато е по силите му, да подаде приятелска ръка. Готов да се обремени с едно толкова непосилно страдание, овчарят приближава болната, носейки в себе си породилото се вече колебание между истината: „Нито съм чувал...", и необходимостта:„...пък и трябва да има..."

Именно този процес в душата на събеседника си е доловил Гунчо, който казва категорично и без предварителна уговорка: „Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката. " Едва ли има момент в разказа, по-изненадващ и същевременно по-логично предопределен като поведение, мисли и чувства на двамата герои! Една лъжа се изрича с пълноправните претенции на истина. Липсват всякакви условности, вмъкнати в словата, изразени чрез глаголните времена или наклонението. Бащата е преднамерено конкретен - това е човекът, който е видял, не е сред дочулите за вестта, а сам е имал шанса да съзре чудната птица. Всъщност, ако се вгледаме добре в текста, осъзнаваме, че Гунчо не твърди съвсем лишени от достоверност неща. Само преди минути, воден от своята вяра в доброто и справедливостта, от топлотата на своето сърце, Моканина наистина „вижда" в мислите и мечтите си бялата птица. За да се докосне човек до нейната сила, не е необходимо непременно да я съзре с очите си, достатъчно е да носи вярата, че тя съществува, в душата си. Моканина е склонен да прегърне подобна светла надежда. Като личност, той е устроен така, че го привлича доброто, красивото, хармоничното. Мъдрият му поглед и деликатното му поведение са доказателство за това.

Словата на овчаря, адресирани до момичето, са наситени с небивала по своята сила положителна енергия. Те са следствие от проницателното заключение, че Нонка вярва в съществуването на птицата, в живота, в бъдещето. След наивно зададения, пропит с доверие и жажда, въпрос: „Ще я видим ли, чичо?", дори да е имал колебание в себе си до този момент, овчарят го преодолява. Той се преобразява, защото нещо става в душата му. Към подобно заключение навежда и авторовият коментар: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха." Този психологически анализ подготвя да се възприеме речта на героя като израз на духовното му прозрение, че чудо трябва да съществува, защото една девойка – толкова чиста и невинна, с очи„още светли, още млади и усмихнати", не бива да си отиде от света неживяла и необичала. Затова Моканина не само повтаря думите на бащата, за да ги потвърди като информация, а се вживява в ролята на пророк, който призовава доброто в света: „Ще я видите, чедо, ще я видите... и ще оздравееш, чедо, не бой се." В обръщението на селянина към болното момиче има много динамика, въпреки привидното еднообразие в словата, в които емоционалният свят се върти около глагола „виждам". В началото на обръщението на Моканина стои твърдението:,,Ще я видите!", което е и пряк отговор на въпроса на Нонка, а след това логично се изясняват причините за категоричността, с която човекът твърди това. Овчарят прибягва до повторението: „Аз я видях... аз с очите си я видях...", за да предизвика доверието на момичето. Неговата лична убеденост е маркирана от разговорния израз „с очите си я видях", който на пръв поглед е парадоксален, защото човек не би могъл по друг начин да съзре явленията, особено когато са на дистанция. Акцентът върху думата „очи" не е случаен, внася по-голяма убедителност в твърдението, а и очите, които са прозорец към душата, понякога имат нагласата да съзират неща, към които тя самата се стреми. Действително, със своето вътрешно зрение на страдалец, завладян от чуждата болка, Моканина „вижда" чудната птица, споделяйки копнежа на семейството да намери лек за болното момиче. За овчаря обаче казаното в отговор като че ли не е достатъчно, той съзнателно търси начин да придаде още по-голяма тежест на твърдението си, затова призовава Бога, основавайки се на вярата си в неговото всемогъщо присъствие, свързано с доброто. Благословията: „Да даде Господ да я видиш...", внушава представата за единство между света на тази чудна птица и божествената премъдрост и съвършенство. Лястовицата е Божие послание, затова вероятно Всевишният определя кои ще са щастливците, достойни да я срещнат. С цялата болка, събрала се в душата му, Моканина вдъхва вяра на девойката чрез прощалните думи: “Все по теля, все по теля”, които очертават пътя на надеждата.

Светът на разказа “По жицата” е обобщение за живота на човека в духа на християнската представа за добродетелност и нравственост. Той е урок по човещина, който може да ни помогне да се докоснем до нещата отвъд “видимото”, което ще ни направи  по-милосърдни.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave