Атанас Далчев
    Вечер

    


    Аз бродя сам из улицата. Бавно
    зад покривите като тях червена
    догаря нейде вечерта на запад.
    И вперил поглед в нея, аз си спомням.
    Тя в този час гори и над Неапол.
    На зданията най-горните прозорци,
    запалени от нея, ярко греят.
    Светлее цял Неаполитански залив.
    Като трева, полюшната от вятър,
    зелените вълни се носят кротко
    и в шумното задимено пристанище,
    тъй както стадо привечер, мучат
    и тежко се завръщат параходи.
    Стоят на кея хора в пъстри дрехи
    и с благослов изпращат този ден
    тъй пълно изживян и тъй безгрижен,
    но мене там сега ме няма вече.

    Тя в този час гори и над Париж.
    Затварят Люксембургската градина.
    Една тръба звучи призивно, страстно
    и сякаш призован от нея, мракът
    над белите алеи слиза леко.
    Тълпа деца вървят подир стражаря
    и слушат във прехлас и нежна радост
    възторжената песен на медта
    и всякое от тях желай да бъде
    по-близо до чудесния тръбач.
    От портите, разтворени широко,
    излизат хора весели и шумни —
    но мен сред тях сега ме няма вече.

    Защо не можем наведнъж да бъдем
    и тук, и там — навсякъде, където
    могъщо и безкрайно бий животът?
    Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
    веднъж от туй место, подир от друго,
    докле изчезнем най-подир съвсем.

    1930 г.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave