Иван Вазов е вдъхновен от възвишени родолюбиви чувства при създаването на разказа „Една българка”. Художествената идея на тази творба е свързана със стремежа на писателя да покаже нравствената сила и устойчивост на човека пред изпитанията чрез поведението на една истинска българка. Баба Илийца се ръководи в своите действия от високи човешки добродетели като любов към ближния, състрадание и милосърдие, както и от искрена вяра в силата на доброто и божията помощ.
Вазовата героиня е българка с голямо човешко сърце, проявяваща всеотдайна майчинска загриженост и благородство на характера. Когато среща по пътя си към манастира преследвания от потери Ботев четник, тя решава да му помогне, защото е милостива жена и добра християнка. Представата й за човешки дълг - да помогнеш на този, който е в беда - е в основата на това нейно важно решение. Забелязвайки, че момъкът е изнемощял и с наранени крака, че лицето му е бледно и измъчено, тя не се поколебава да му обещае хляб и помощ. Сърцето й се изпълва със състрадание и милост. Баба Илийца веднага се досеща, когато вижда чудатите му опнати дрехи с ширити по гърдите, както и пушката, че това е един от преследваните Ботеви четници. Макар да е малко уплашена, на старата жена дори за миг не й минава през ума да избяга и да не му помогне. За нея човешкият живот е най-важното. Може би неслучайно пътят й се пресича с този на Ботевия четник. Съдбата я поставя пред необичайно изпитание на човешката й същност. Оттук нататък всичките й постъпки са подчинени на стремежа да спаси още един човешки живот, освен този на внучето си. Думите й: „Да направя това добро... клетнику!'', изразяват искреното й желание да стори добро на един непознат човек, при това на преследван от властта бунтовник. Тя не се замисля дали това е героичен подвиг или пък дали ще има някаква полза за себе си. Егоизмът и личната изгода са й напълно чужди.
Характерът на челопеченката проличава още в началото на разказа, когато бърза на път за Черепишкия манастир. От всички жени, които искат да преминат на другия бряг, единствена Илийца проявява дързост и настоятелност пред турските заптиета. Тя е решена да спаси Ботевия четник, а мисълта за дълга й - човешки и християнски - побеждава страха. В образа на Вазовата героиня има още нещо, което я отличава от много други хора. Това е силната й воля и способността да надмогне личната си болка и страдание. В доброто сърце на баба Илийца има място за милост и към поробителите - тя обещава да се помоли за здравето на хаджи Хасан ага, подсказвайки му, че Бог е един за всички, независимо от вярата, която изповядват. А и това е най-силният й аргумент да го умилостиви.
Във втора глава на разказа „Една българка” се крие завръзката на действието. Ретроспективно разказвачът разкрива мотивите за смелото поведение на героинята и изключителната й способност да изпитва състрадание пред чуждото нещастие. Баба Илийца е съобразителна и веднага се досеща за опасностите, които дебнат този изтощен от умора и безпомощен пред обстоятелствата четник. Наистина, никой не може да задължи старата жена да помогне на един преследван от жестоките потери бунтовник, но нито сърцето, нито съвестта й позволяват да го отмине равнодушно. За нея най-голям грях е да не помогне на човека, който се нуждае от съчувствие и помощ. Християнското милосърдие допълва образа й на човечна и състрадателна жена. Неслучайно тя прибавя към обещанието си да донесе хляб и „някоя друга дреха" и думите: „Ние сме христиени." В този момент, когато се отзовава на страданието на момъка - тя не мисли нито за себе си, нито за риска, който поема, за да му помогне. По-важно за нея е да направи всичко възможно да го спаси, да го нахрани и укрие от преследвачите. С горчивина забелязва, че в торбата й са останали само изсъхнали корички хляб. Дрехите, които в момента носи бунтовникът, могат лесно да го издадат, затова тя решава, че непременно трябва да му намери други. Баба Илийца приема този непознат човек, който пресича пътя й, не само със съчувствие, но и с майчина загриженост, сякаш е неин син. Тя дори го нарича „синко". На въпроса му дали може да се скрие в нейното село, тя отговаря отрицателно, като гледа „милостиво измъченото му лице", по което се изобразява отчаяние.
Стремежът на селянката да намери изход я кара да посъветва четника да се скрие до вечерта в гората, за да не го открият потерите. Проявата на тази изключителна човечност, благородство и милосърдие от нейна страна в смутното и страшно време Вазов утвърждава като проява на нравствена сила и последователно защитено родолюбие. В нейното съзнание естествено се преплитат стремежът за извършване на едно благородно дело и човечността, от която никога не се е отклонявала. Съвсем естествено се поражда и молитвата й за спасението и закрилата на четника, тъй като осъзнава, че той се е обрекъл да се бори за свободата на всички българи и е готов да жертва своя млад живот. Затова състрадателната българка моли: „...божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става." Старата жена призовава и Света Богородица да й помогне в опасното и благородно дело. Да направи „това добро" на клетника за баба Илийца е съвсем естествено като вярваща християнка, убедена, че само ако направиш добро, можеш да очакваш помощ, от Бога. Затова се надява това да помогне и на болното й внуче да оздравее. За нея животът на момъка става също толкова важен, колкото е и този на детето. Сърцето й се изпълва с искрено съчувствие, а очите й се наливат със сълзи, когато го вижда как се изгубва в гората, накуцвайки.
Молитвата на Вазовата героиня е израз не само на искрената й вяра в Бога, но и на родолюбие - за нея е особено важно, че младият бунтовник е българин! Още повече, че в съзнанието й българско и християнско е едно и също нещо. Затова забързва „с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота". Баба Илийца се надява да намери в манастира подкрепа и разбиране от игумена, „старец милостив и добър българин". Вместо него обаче там я посреща равнодушният към чуждата болка калугер-отец Евтимий, който егоистично мисли само за себе си. Този човек, посветил се да служи на Бога, е неспособен да помогне на ближния си, въпреки че има възможност да скрие преследвания четник зад стените на манастира. Отец Евтимий е обхванат от животински страх и дори не иска да чуе какво се опитва да му довери челопеченката. Той не отдава особено значение и на молитвата за здраве, която баба Илийца насила го кара да прочете на болното й внуче. Всъщност, старата жена повече от него вярва в силата на Бога: „ Ти нищо няма да направиш, но Господ може всичко." Нейната представа за християнин е, че любовта към ближния е първостепенно по важност задължение. От него се ръководи в своите действия и прави всичко възможно, за да спаси преследвания българин и бунтовник.
Докато калугерът в манастира се страхува единствено за своя живот и трепери в убежището си зад стените на Божията обител, челопеченката има смелост да тръгне обратно към Искьра през нощта, която крие толкова много опасности, излагайки на риск своя живот и този на детето. Тя прави това в името на своята благородна цел - да спаси човека, който е в беда. Чрез съпоставянето на двата образа - на баба Илийца и на страхливия монах, и чрез контраста в тяхното поведение, Вазов успява да внуши нравствената същност на главната героиня, силната й воля и човечност, високите ценности, от които се ръководи в миговете на изпитание: вяра в Бога и в доброто, любов към ближния и истинско родолюбие.
Баба Илийца извършва дори невъзможното, като успява да извади с върховно напрежение на волята си забития от години в земята кол, за да премине с ладията през придошлата река. Мисълта, че четникът може да бъде заловен и убит, не й оставя друг избор. Неговата младост - той е около „двадесетгодишно голобрадо момче", а и опасността за живота му, я подтикват да прояви майчинска загриженост и стремеж да го спаси. Затова тя не се спира пред трудностите и опасностите, полагайки всички усилия, за да го спаси и да му даде закрила, от която той най-много се нуждае сега. Баба Илийца решава да премине през мътните води на придошлия Искър сама и с риск за своя и на внучето си живот.
При повторната си среща с Ботевия четник челопеченката научава за изпитанията, през които той е преминал до този момент. В сърцето й отново трепва майчинската загриженост и милосърдие. Тя е готова да помогне на страдащия и преследван момък. Готова е дори да го приюти в своя дом, въпреки че съзнава ясно опасността, на която се излага. В този напрегнат драматичен момент обаче баба Илийца не мисли за себе си. Затова на въпроса на момъка, къде ще се дене сега, отвръща съвсем естествено:„Как къде? Ами у дома!". Тя приема Ботевия четник като собствен син и се грижи за него така, както за живота на собственото си внуче. Това трогва силно бунтовника и той с чувство на признателност и на гореща благодарност целува ръката на своята спасителка, изричайки със сълзи на очи: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!"
Дори когато Илийца смята, че внучето й е умряло и сърцето й се разкъсва от скръб, тя пак не изоставя грижата за бунтовника, преодолявайки болката от личното си нещастие. Нейните действия са израз на преодоления робски страх в душата на тази българка. Макар че не успява да спаси живота на четника, баба Илийца прави всичко, което е по силите й, дори и много повече, за да му помогне. Усилията й са плод на нейната искрена вяра, че да направиш добро, е висш човешки и християнски дълг. Затова по-късно, когато разказва на своя като по чудо оживял внук за събитията, свързани с Ботевия четник, тя е убедена, че оздравяването му се дължи именно на добрината, която не е могла, но от сърце е искала да направи.
Разказът „Една българка" ни връща към минали времена, изпълнени с много драматични събития, саможертва и героизъм. Поведението на баба Илийца е истински пример за милосърдие и отзивчивост към съдбата на човека, изпаднал в беда. Християнските ценности за нея стоят по-високо от всичко и й помагат да преодолее страха и препятствията по пътя си, за да намери начин да спаси един човешки живот. С това се запомня нейният образ на родолюбива и безстрашна българка.
@bgmateriali.com
