Йордан Йовков е разказвач – мъдрец. В неговия художествен свят на доброто и красотата героите непрекъснато търсят смисъла на човешкия живот, на битието. Те често грешат, като всеки земен, но след това страдат, осъзнават своето падение и чрез сълзите или усмивката показват, че мъката ги е направила вече по-благородни, нравствено извисени.
“По жицата” е разказ за мъката, която е дълбока и безкрайна като звездното небе, като големия Космос. От бедност и болести измират две-три деца от Гунчовото семейство. От години родителите като очите си пазят и гледат Нонка, двадесетгодишната си дъщеря, но и тя от известно време “зачама”. Змията като древен символ на болестта, злото, нещастията и смъртта, е предупреждение, че и Нонка ще бъде взета за дете на Бога. Петър Моканина и Гунчо разговарят, споделят, общуват не толкова с думи, колкото с душите си, с жестовете и с мълчанието си. Двамата възрастни изминават чрез диалога пътя от безверието до вярата, че “трябва да има бяла лястовичка”, за да оздравее болното момиче. Най-голяма е промяната при Петър Моканина. Тръгва от безверието, преминава през съмнението, за да се извиси до апостол на вярата. Той приема своята мисия на Йоан Кръстител и благородната общочовешка съдба да пренесе образа на светлината и надеждата, въплътен във фолклорната представа за “бялата лястовица”, в душата на болното и страдащо девойче. Въпросът за вярата е проблем на философията за същността на човека, света и живота. Всеки от нас разговаря с другите и преди всичко със себе си върху тези съдбовни и вечни въпроси.
Гунчовото семейство е тръгнало да търси по прашните добруджански пътища изгубената вяра в надеждата. Тя, като божествен промисъл, се явява в труден момент, за да повярват скептиците като Тома Неверни. При срещата с Петър Моканина непознатият другоселец разказва за своята и човешката “одисея” през годините на бедност: “Не ни траят децата”. По външния вид на новодошлия овчарят разбира, че това е ”сиромах и като че ли сиромах се е родил”. По ризата и потурите има кръпки, които са “едро и неумело шити”, т.е. вероятно от самия мъж, защото стопанката е пречупена, снизена от нещастията. Поясът е оръфан, стар. Гунчо отдавна се е отказал от външното, от красивото,защото живее с драмата на челядта си. Впечатляващото, различното е в това, че този “човек планина” е от “ония меки хора, които и на мравката път струват”. Бедността, семейната драма са направили от другоселеца мек и отстъпчив човек, т.е. страданието го е облагородило и извисило. По отпуснатия ръченик на по старата жена в каруцата овчарят-мъдрец разбира, че има някаква голяма беда, която мъчи тези хора. Погледът на бедния човек е блуждаещ, чужд на реалността и е пълен с грижа, защото е отчаян от съдбата (“остави я”). Но той не изрича проклятие или гневен протест. Ето ги типичните Йовкови герои - мълчаливци, праведници, добри и кротки хора.
Разказвачът умело разкрива добротата на милозливия баща, който е отстъпчив и благороден към всяко желание на болното си момиче. В разказа за жътвата и “змията” посоката на повествователното действие е насочена към фолклорните представи за подземното царство на мъртвите. Образът на “змията” условно подготвя съзнанието на девойката за преминаване отвъд, в света на сенките. Думите на грижовния баща: “На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е… “, обобщават няколко смислови пласта от философията на бедния селянин. Отдавна другоселецът е Тома Неверни, щом толкова деца му умират, но болната Нонка предполага друго поведение. И за нея той тръгва по прашните добруджански пътища да търси надеждата. Обичта и загрижеността, дългът го водят към тази последна лъжа-чудо-поверие. Тогава овчарят-мъдрец забелязва “цели снопчета от бели косми” по небръснатата отдавна брада. Моканина е наблюдателен човек. Той вероятно много е видял и преживял, затова му е ясно, че всеки бял косъм е “белег на една грижа”. От кумица Стоеница, другоселецът и жена му са чули за бялата лястовица. Това е другото, скритото, табуираното име на Бога. Той се явява в сюблимен миг, т.е. изключително рядко и само малцина, които го дочакат, ще повярват в неговата неземна сила.
Прав е изследователят Галин Тиханов, когато казва, че е дълъг пътят на героите от разказа “По жицата” към вярата и той минава през страданието и съчувствието, за да приеме човек болката на ближния за своя.
Петър Моканина е също Тома Неверни. На въпроса за бялата лястовица той отговаря с недоверие:”Ама истина ли е?” Следват рационални аргументи, които отхвърлят всяка помисъл за чудо:”Нито съм чувал,нито съм виждал.” Отрицанието е двойно, изградено чрез повторението на съюзната връзка “нито”. Подбрани са двете водещи основни сетива – на зрението и слуха, но липсва другото, на ”третото око”,т.е. на душата. Обръщението към Гунчо: “ – Не съм, братко, не съм!”, вече маркира процеса на разколебаване, макар да е използвана абсолютната огледална конструкция на отрицанието “не съм”. Драматичен е размисълът за неизмеримостта на болката в желанието да “надскочиш”, да “спасиш”, да “помогнеш”.
До този момент двамата “бащи” са “братя”- като неверници и като съпричастни, разтърсени от мъката и страданието.Гунчо тръгва към пътя, а овчарят, който досега е бил толкова далеч от големия битиен проблем за вярата, за божественото, е вече друг.Той е ангажиран с мисъл за другите. Напрегнат е разумът, но и интуицията, “третото око”, проговаря за друго, за вяра, за светлина и спасение. Сблъсквайки се с космическата, с голямата беда на селското семейство, със смъртта като съдба, вече се извършва бурен , скрит процес на драматичната промяна в душата. Вероятно това са част от мотивите за пробуждането, за отварянето на “третото око” към небесното, към божественото. И тогава Моканина ”се досети ,че може съвсем да отчая тия хора”. Той вече търси други контрааргументи, за да убеди първо себе си, че щом има “бял бивол, бяла мишка, и бяла врана”, то “може да има и бяла лястовичка”.Моделът на условната форма “може” играе ролята на компенсационен момент на задължителното допускане и започват да се стопяват многогодишните ледове на ограничителното от бита мислене. Гунчо остава по-близо до бащиното състрадание и до безверието но това е обяснимо: “На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са”. И с тези думи-самоизповед той намира оправдание за духовно осакатената си душа, която ще остане завинаги лишена от силата и магията на вярата.
Голямото духовно израстване се извършва при Петър Моканина.То се осъществява под въздействието на осъществяването, на вживяването в съдбата на болната Нонка. При този обикновен човек се наблюдава необикновеното чудо на просветлението. От Тома Неверни се преобразява в Йоан Кръстител, в нов мисионер и дарител на вярата. Моканина вече приема “влиза в ролята” да бъде апостол. Той ще разказва, ще покръства, ще вещае чудото на ”бялата лястовица”, която е видял единствено с “третото си око”, но това е далеч по-съдбовно и важно. Моканина е “трогнат”, т.е. просветлен, прогледнал зад видимото.И тръгва да изпрати своя събрат , но и да направи крачка към новото, към своята мисия да покръства, да дарява вяра. Очите на момичето са “още светли, още млади и усмихнати”.От тях струи светлината на надеждата.
Под въздействието на духовната промяна и в желанието си да помогне, нещо в гърдите на овчаря се повдига, задушава го. Очите му се премрежват и започва тайнството на посвещаването на Нонка в светлата вяра, на надеждата:”-Ще я видите, чедо, ще я видите... Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла.” С вълнението на новопокръстен, Моканина свещенодейства и въвежда болното момиче отвъд границата, в царството на вярващите, на духовно просветлените и извисените.
Новият духовен последовател на мита за “бялата лястовица” се връща при овцете, в своето битово пространство. Но той вече е друг, извисен, замислен. Спокойно разговаря с Божеството и му споделя истините за живота на хората, за бедността и болестите, за отчаянието. Думите му носят натрупаната човешка мъка:”-Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”. Те не са израз на гняв и протест, а са откровение, диалог с Божеството, процес на неземна космическа чуваемост.
“По жицата” е дълбок и мъдър разказ за безверието и вярата, за живота и смъртта, за дългите безкрайни пътища на човешката мъка.
@bgmateriali.com
