Поезията на Елисавета Багряна е ярко художествено въплъщение на порасналото самосъзнание и самочувствие на личността, характеризиращо 20-те години на XX век. Проникновено и вълнуващо поетесата разкрива образа на „вечната и свята" българска жена, която не приема тесните рамки на еснафския домашен бит. Тя е личност с многообразен и сложен живот.
Гласът на освободената от догми и предразсъдъци българска жена силно, властно и жизнеутвърждаващо звучи в стихотворението „Потомка”. Багряна разкрива виталността на женската природа, обвързваща в едно цяло минало, настояще и бъдеще, като следва пулса на „непокорната"си кръв.
Заглавието на стихотворението поставя идейния акцент върху родовите корени, но първата строфа е антитезисна на тази идея:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Знаците на историческата родова памет са визирани от Багряна като унищожена диря на времето в липсващите „прародителски портрети", „фамилна родова книга" и „завети". Лирическата героиня със своята интуитивност, чувствителност и темперамент преодолява тази празнота на паметта, вслушвайки се в гласа на древната, скитническа и непокорната своя кръв, отпращащ я далеч назад във времето, чак до първородния Евин грях:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ми пръв.
Този гневен глас на вечността провокира непознаващата граници жизненост на Багряна, а мотивът за скитничеството – израз на волност и жизнелюбие, естествено се налага като лайтмотив в цялото й творчество. В стихотворението „Потомка” той е обвързан и с идеята за историческа памет и приемственост между поколенията. Ето защо споменът за прабаба тъмноока в „свилени шалвари и тюрбан", дръзнала да сподели чрез бягство любовта си с чуждестранен светъл хан, не е изненадващ. Той е естествена връзка между настоящето на изповяданото от лирическата героиня и неговото поетично изживяване в образите от миналото, закодирали тази виталност.
Деликатността на предположението, изразено чрез недоизказаното „може би", е част от духовната противоречивост на поетесата. За нея гласът на освободената виталност е силно усетено и осъзнато личностно извисяване. Това е естественият повик на духа.
Конският тропот, кънтял из крайдунавските равнини, и вятърът, като съучастник в бягството на влюбените, са онези космически знаци за благословия, които Багряна улавя със свръхчувствителните си сетива. Именно затова в нея се разгаря обич към „необхватните с око поля", към „конски бяг под плясъка на бича", към „ волен глас, по вятъра разлян".
Последната строфа е самопреценката на Багряна, отново деликатно заявена:
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя...
Поетесата е категорична във вътрешната си убеденост, че е част от майката земя, на която се врича клетвено. Това извисява духа й над житейските неизбежни неудачи и слива човешкия й свят с космическия ритъм не само на родната земя, но и на цялата Вселена:
...аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице- земя.
Гласът на свободната българска жена, звучащ в стихотворението „Потомка”, поражда размисли за изключителната сила на „вечната и свята” жена, чиято свещена мисия е съхраняване на живота и неговата красота.
@bgmateriali.com
