Мисълта за свобода е Вътрешен творчески императив в душата на Добри Чинтулов, от който се раждат възторжените песни на неговата бунтовна лирика. Те са изпети предчувствия за идващата буря на всенародния колективен бунт. Всеки Чинтулов стих е вик за пробуждане, насочен към душата на българина. В стихотворението „Стани, стани, юнак балкански" прозвучава възторгът на самия поет от историческата перспектива за бъдещо освобождение, обърнал се към митологичния образ на „юнак балкански".
Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди,
срещу народа отомански
ти българите поведи.
Свободата сякаш е съхранена от фолклорната старина, в която има тайна сила. Тя принадлежи на чутовния юнак. Миналото се е превърнало в героичен мит, а свободата е вълшебство от света на приказките. Митът и приказката се срещат във вътрешния художествен обем на поетичния образ на юнака „балкански". Сънят - характерен приказен похват – е средство за забавяне на сюжетното действие, но и художествена мяра за бреме. Много често чрез символното присъствие на съня се изразява митологична или приказна представа за спряло бреме, което, от своя страна, е въплъщение и на безизходицата, на невъзможността да се намери изход от трудна ситуация. Историческата безперспективност Чинтулов изразява чрез поетичния образ на „сън дълбок". Усещане за безвремие и робска безизходица внушава митологемното съдържание на поетичната метафора. В съчетание с повелителните глаголни форми „Стани, стани..." тя има силно психологично въздействие.
Поетичният образ се изпълва с конкретно, историческо съдържание. Чинтулов визира не приказния „сън дълбок", а безкрайния - сякаш вечен - робски сън на българина, който сънува юначното си минало, но нито за миг не вижда с ясно съзнание свободното си бъдеще. За този явен контраст говори възрожденският поет и зове „юнака балкански" да се пробуди с цялата си митологична сила във фолклорната памет на българите, да мобилизира тяхната национална воля и желание за бунт и борба срещу вековния поробител. Допълнителен мотив за действие е тежката участ на „милий наш народ". Чинтулов рисува картината на покъртително робско страдание. Поетът съчувства на своя народ:
Че сълзи кървави пролива
във робство милий наш народ;
високо той ръце простира
да го избави вишний бог!
Единствена надежда страдащият народ вижда във „вишний бог". За Чинтулов това е израз на безпомощност. Спасение няма да дойде от небесната божествена висина, а от вътрешните духовни дълбини на всеки страдащ. Там, в душата на българина е героичното му минало, но и робското настояще. За да има свободно бъдеще, трябва той да го пожелае, да се пробуди от своя робски „сън дълбок". Да пламне в душата „искрата любородна", от която лумва буйният огън на бунта сред мрака на робството. Чинтулов вече вижда духовната промяна у своите „братя мили". Аргументира необходимостта от нейното задълбочаване и по-нататъшно развитие:
Как тъй ний много претърпяхме,
но стига толкоз да търпим,
да бъдем пак, каквито бяхме,
ил, всинца да се изтребим.
Свободата е единствена алтернатива за българите. Проблемната ситуация на избора: „да бъдем пак, как бито бяхме / ил, всинца да се изтребим", е поставена категорично от поета. Той е убеден в изключителната саможертвеност на избора. Ситуацията е екстремална. Свободата е не само историческа, но и духовна необходимост. Затова всяко колебание и съмнение е смърт за душата на българина. Времето за размисъл е свършило, остава само реалното човешко действие, което води към жертвена смърт, но и към свобода. Чинтулов добре разчита знаците на вътрешен смут и колебание в човешките души. Говори открито за тревогата и вълнението. Мотивира отново необходимостта от „свобода или смърт!":
Докога, братя, да се губим?
Защо да се не съберем?
Така ли вечно ще се трудим
и в робство всинца да измрем?
Риторичните въпроси: „До кога... да се губим?", „Така ли... в робство... да измрем?", действат мобилизиращо с нескритата трагика на робския делник. Безизходно е положението на българина. Бунтът е единствена историческа възможност за промяна на настоящето. Поетът предлага конкретни доказателства от действителността:
Я вижте, братя, погледнете
на ближните нам племена!
От тях добър пример вземете
как си прославят имена!
„Ближните нам племена" вече са поели по пътя към свободата. Той е жертвен. Преминава през гордия бунт на въстаналите балкански народи, Които „си прославят имена". Българите са не по-малко достойни да отхвърлят сами робското си настояще. Трябва им сила и увереност в победния изход на битката с тирана. Нужна им е вяра в самите себе си. И Чинтулов все по-настойчиво зове към бунт:
Станете, братя, вий станете,
начало покажете вий;
и сабите си запашете ,
и помощ ще ви се яви.
Повелителната поетична интонация: „Станете..., вий станете", градира ритъма на вътрешното емоционално вълнение на разлюляната от бунтовни помисли душа. Вярата в победата крепне и убеждението, че свободата е близо, расте. Чинтулов вярва в своя народ, вярва и в помощта, Която неминуемо ще се яви в сюблимния исторически момент. Чувството за човешка, балканска солидарност е емоционален стимул и нравствен патриотичен мотив, от който се ражда Чинтуловият зов за бунт и свобода:
На помощ сърби, черногорци
със радост ще се затекат,
а и от север храбри руси
тозчас ще да се появят.
Нито за миг поетът не изпитва колебание. Историческият миг е дошъл. Българите избират съдбата си. Държат я в ръцете си. Бъдещето им зависи от тяхната воля за победа. Сега е моментът да заявят силата на националния си характер, да докажат, че са силен и храбър народ, който е, готов да извоюва свободата си. А тя принадлежи само на тези. Които я желаят с цялата сила на българската си душа. И поетът още по-пламенно и възторжено убеждава своите сънародници в необходимостта от битка:
Догде е мъничка змията,
елате да се съберем!
С крака да й строшим главата,
свободни да се назовем!
Възторгът и опиянението от предстоящия бунт расте. Душата прелива от радост. Чинтулов прекрачва границата на реалността и преминава в пространството на поетичната илюзия. Той е вече на бойното поле, участва в битка с врага. Усеща полъха на вятъра, разлюлял победните бунтовни знамена. За миг докоснал се до свободата, Чинтулов още по-страстно зове:
Да стане лева наш балкански,
от него вятър да повей,
та полумесец отомански
под тъмен облак затъмней!
Завърнал се отново в реалността, поетът не се отказва от своята романтична мечта да види своите „братя мили" свободни. Убеден е, че този красив исторически миг предстои. Победата на българския бунт е въпрос на близко бъдеще. И Чинтулов вярва в скорошното освобождение от робство на българския народ. Градираната поетична повелителност на стиховете в последната строфа на стихотворението „Стани, стани, юнак балканки!" доказва неговата вътрешна убеденост в историческата предопределеност на българската национална участ. Народът ще извоюва свободата си и Чинтулов зове всички на бунт:
Да си развием знамената ,
да светне нашата земя,
да си прославим имената,
да гинат турски племена!
@bgmateriali.com
