Трудът на българина е радост и щастие, възторг и надежда, съдба и богатство. Трудолюбието, утвърдено като най-висша ценност на човека още в народните песни, е неотделима частица от светоусещането на Елин-Пелиновите герои.
Съдбовният труд носи творческо удовлетворение на българския селянин, превръща се в празничен и неповторим божествен ритуал. Често тежкото трудово ежедневие на българина се помрачава от природно бедствие или нещастен случай, от болест или смърт. Тогава пламъкът на надеждата угасва и немилостивата съдба покосява бедните селски сърца.
В началото на разказа си „По жътва" Елин Пелин представя картината на трудовия селски празник. Пред погледа на читателя преминават безкрайните „златни ниви" и напрегнатите „морни работници", които от „тъмни зори" „неуморно"са отдадени на всепоглъщащия ги ежедневен труд. Човекът се ражда, живее и умира сред природата, за да се труди. Трудът изпълва със смисъл живота му. Още първата фраза внушава усещането за усилен, задъхан труд: жътва „кипи". Човекът е изцяло подвластен на природните закони. Повтарящите се думи - синоними: „жега", „огън", „жар", „марана", „пожар", градират внушениeто за осезаемата лятна задуха. Авторовото обобщение: „тежко и душно", създава тягостно, мрачно настроение, жега и безмълвна тишина. Нито една освежителна струя не разведрява непоносимата атмосфера. Тревожно предчувствие завладява читателя, потопен в празничното вълнение на селския стопанин. Годината е богата и плодородна: „Бог обилно наспори тая година и не прати нито град, ни скакалци, ни грозна напаст за греховните селски души, напатени и изстрадани." Окуражен от щедростта на природата и на Бога, българинът отправя своята благодарствена молитва: „Бог ни помага! Нека работим, нека работим!" Душата на българския селянин е изпълнена със спокойствие, хармония и надежда. Ободрен, вдъхновен и признателен, той ще събере плодовете на своя труд, сякаш е призван от висшите сили да изпълни един божествен, тържествен и свят ритуал. Задухата, жегата не ще го разколебаят, трудностите ще засилят желанието му да се труди, ще го окрилят с воля, сила и издръжливост.
Трудът - извор на светли и възторжени чувства отприщва песента. Неуморните работници изразяват радостта си, признателността си в „песен млада, волна, широка като полето, света като любовта". Надеждата, която изпълва сърцата им, ги кара да забравят страшната жега, слънцето - „огнено и немилостиво в небесата", треперещата „адска марана" и „неуморно те жънат там и трупат златни снопи", окрилени от мисълта за по-спокоен живот и за сигурно бъдеще. Надеждата, любовта, вярата - това са магическите символи, които освещават селския труд с невидимия кръст на божествената благословия.
Песента е таен знак за трепетите на душата, за любовта между двамата млади – левент Никола и Пенка - „селско дете обичливо". Пенкината душа е нежна и чиста, така както песента й е „ чиста като извор, пълна с надежда и желания".
Песента на Пенка изразява съкровените й мисли; „Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде. И ту развълнувано глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение, и победоносно взимаше връх и се носеше стремително и гордо."
Волна и прелестна е далечната песен на нежната Пенка, едно искрено послание, отправено към любимия Никола. Песента съпътства народа ни и в радост, и в мъка, отразява стремежа му към свобода и щастие, помага му да преодолее трудностите и неволите.
Щастливите мигове в живота на българския селянин бързо отминават, а надеждата и радостта отстъпват място на скръбта и страданието. Тежкият непосилен труд отнема живота на нежната и крехка селска рожба - Пенка. Прекършен е поривът й към красивото и доброто. Възторженото й сърце, едва усетило първия полъх на любовта, не издържа на свръхчовешките усилия и на безмилостната природа.
Накъсаните, кратки изречения: „Боже! Пак жертва!", изразяват несъкрушимата мъка, болката и ужаса на сломените морни работници. Трудът - радост и песен, се превръща в жертвоприношение. Човекът е зависим от природните закони, които понякога се оказват твърде жестоки и отнемат човешкия живот. Слънчев удар убива жизнерадостното момиче, чиято ръка „грижливо стискаше ръкойка класове". Последният жест на девойката е великолепно доказателство за привързаността на българина към труда, превърнал се в негова неотменна съдба.
„Грозната вест” - „Пенка примряла от жега"съкрушава сърцата на трудовите хора. „Боже, дано лъжа бъде!” - молят се те, но молитвите им не стигат до Бога. Горчивата истина за смъртта на девойката е по-страшна от всички природни стихии.
Пенка е млада, красива и обичлива, фолклорните мотиви в описанието на свидната Пенка засилват трагичността: „гъсти ресници, мъртвешко склопени", „златно", „бяло". „Град да бе паднал, не би убил тъй сърцата. " Заедно в радостта и мъката, грижовните стопани на земята са съпричастни на чуждото нещастие. Трудът извисява човека, прави го добър и човечен, способен да откликне на бедата, сполетяла ближния. „Плахи и тъжни", Жътварите захвърлят „остри сърпове" и съпреживяват фатално невъзвратимото. Знаят, че същата участ би могла да сполети всекиго от тях.
Покрусен, „изумен, отчаян", Никола „разбута навалицата и падна разбит до студеното й мъртво тяло". Искрата на любовта, пламнала в сърцето му, завинаги е угаснала. Напълно отчаян, Никола усеща дълбока празнота. Животът му се оказва лишен от смисъл без неговата радост.
Трудът от радостно и щастливо изживяване се превръща в „тъжен празник“.
Покъртителна и тъжна е картината на опустялото поле в най-усилната жътва: „На другия ден слънцето все тъй жестоко и силно печеше, но из нивите не се мяркаха работници, макар че бе делник. Златни класове се ронеха и горяха самотни. " Пречупена е вярата, сломена е надеждата. Душите на хората са изпълнени с непоносима мъка.
Българският селянин преодолява трудностите в живота, стоически устоява на изпитанията. Безкрайна е неговата мъка, когато загуби ближния си, защото човешкият живот е по-ценен от всичко.
@bgmateriali.com
