Атанас Далчев
    Дъждобранът

    На Радой Ралин


    Той е вехт, но има сила странна:
    може и да плиска над града,
    взема ли със мене дъждобрана,
    знам, ще секне на часа дъжда.

    Като прилеп в мрака на антрето
    висне моя дъждобран заспал,
    тегне вече седмици небето,
    дъжд вали и мен ми става жал

    за детенцето, което бледо,
    въз стъклото лепнало челце,
    часове като затворник гледа
    вадите с помръкнало сърце;

    за врабеца, под стрехата сгушен,
    който, сякаш сам извън света,
    слуша как разшумената круша
    шумоли със капки и листа;
    за онез, що работят в заводът
    шест дни и в неделя всеки път,
    вместо в парка да се поразходят,
    трябва вътре в къщи да стоят.

    И тогава грабвам дъждобрана.
    Тръгвам. И над моята глава
    в миг се пръскат облаците сбрани,
    грейва безпределна синева.

    По дърветата разпукват пъпки,
    трепкат слънчеви петна под тях,
    паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
    смеят се чешми, струи се смях.

    Възрастните, седнали на пейки,
    разговарят с весели лица,
    а наблизо с кофички и лейки
    си играят в пясъка деца.

    Само аз в алеите засмени
    скитам странен, с вид на пенсионер,
    и върви подобно сянка с мене
    неотлъчно дъждобранът чер.

    Изумени ме поглеждат всички
    със усмивка, сдържана едва,
    доближа ли — хвръква ято птички
    и децата дигат в страх глава.

    И не знай, не подозира никой,
    че да могат да се веселят,
    върху устните им смях да блика,
    да е тъй безоблачен денят.

    слънце и зеленина да има,
    паркът да е с блясъци залян,
    трябва тук на стража да стоиме
    аз и моят смешен дъждобран.

    1960 г.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave