„ЕДНА БЪЛГАРКА" - МИЛОСЪРДИЕТО И ВЯРАТА В СТРАШНОТО ВРЕМЕ НА БУНТА
Смисълът на заглавието
При първата публикация на творбата от 1899 г. тя е озаглавена „Челопешката гора". Истинския си смислов обем обаче текстът постига, когато, преиздавайки го, прозаикът му избира названието „Една българка":
• „Челопешката гора" е заглавие тема. То насочва читателя само върху мястото на действието;
• „Една българка" е заглавие идея. То „намеква" за типичните качества на българската жена от епохата на робството - смелост, всеотдайност, жертвоготовност, християнско милосърдие, майчина доброта.
Този разказ би могъл да се нарече „Една майка", защото Илийца е майка на внучето си по роднинска линия, тъй като са починали неговите родители, а е майка и на бунтовника по човешка и по патриотична линия. Той би могъл да се нарече „Една християнка", защото в него водещо е християнското чувство на всеотдайност и помощ към ближния. Нали главната героиня казва за бунтовника: „Тръгнало е за християнска вяра курбан да става". Разказът би могъл да се нарече „Една добра жена", защото добротата на Илийца е отличителното й качество. В V епизод, когато тя предлага на бунтовника дома си за убежище, той възкликва: „Истина ли? Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!" и в знак на благодарност й целува напуканата ръка. Но Вазов озаглавява разказа „Една българка", защото българското в съзнанието на българите е не само етническа, а и етична категория, мяра за човешка нравственост.
Подзаглавието „Исторически епизод" насочва към характерното за Вазов обвързване на факта и фикцията, на измисленото събитие от художествената творба с действителни исторически събития. Мотото илюстрира похвалната постъпка на баба Илийца.
Експозицията на разказа в I епизод
Още първото изречение дава художествена плът на подзаглавието, защото чрез него историята мощно нахлува в разказа. Въведени са времето и мястото на случката, историческата обстановка - Априлското въстание, Ботевата чета, местата, през които е минала тя.
Ясно е намекнато за малодушието на по-голямата част от населението, което е подвластно на робската психика: „Повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха". Естествено, хората съзнават драматизма на историческата ситуация, но предпочитат да стоят настрани от събитията, защото в епоха на робство е удобно да си роб.
Създава се контраст между страха, обзел мъжете, и достойното поведение на една жена: „Истина, че тука бяха само жени: мъжете не смееха да излазят". Той ще стане още по-силен в III епизод, когато смелата баба Илийца ще се изправи срещу страхливия калугер Евтимий. Обръщенията на турците към жените илюстрират събудената омраза на поробителя: „свини гявурски", „хънзъри", „кучки", „червей" (за детето), „магарице".
Нарисуван е физическият портрет на Илийца: „Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста - мъжка на вид":
– грубоватият й външен вид контрастира на чувствителното й сърце;
– шейсетгодишната й възраст е в контраст с двайсетгодишната възраст на бунтовника, което е предпоставка за събуждане на майчино чувство в душата й.
Илийца казва на Хасан ага: „Аго, за бога, направи това добро, помисли, че и ти имаш деца!... Ще се помолим и за тебе!". Как е възможно тя, която е християнка, да се моли за него, мюсюлманина? Отговорът е свързан със сложността на историческата ситуация и с доминацията на човешкото в поведението на героинята:
– между двамата има няколко бариери, няколко разделителни линии, защото тя е българка, той е турчин, тя е християнка, той е мюсюлманин, тя е от обезправеното население, което се бори срещу властта, а той е неин представител, човек на реда и закона в империята, който трябва да го брани;
– по тази причина заптието се ръководи от омразата;
– а Илийца се ръководи от обичта - не е важно това, което ги дели, а това, което ги обединява: че са родители, че са хора. Бог е един, но има различни имена. Защото бог - това е идеята за доброто и справедливостта.
Първата среща на баба Илийца с бунтовника във II епизод
Този момент е завръзката в разказа, предадена чрез ретроспекция.
Мотивът за майчинството и мотивът за сирачеството в разказа:
– вече споменахме, че Илийца е майка както на внучето, така и на бунтовника в определен смисъл;
– детето е сираче, защото са починали неговите родители;
– бунтовникът е сирак на историята, защото е захвърлен в затънтеното Искърско дефиле да стане трагична жертва на турците, при положение че почти никой от българите не смее да му окаже помощ.
Първата мисъл, която минава през ума на Илийца, когато вижда бунтовника, е: „От ония е, дето ги гонят сега!... Боже господи!". После ще дойдат политическите съображения - че е българин, че е християнин, че е тръгнал за християнската вяра курбан да става. В самото начало през ума й про- бягва мисълта за бежанеца, за подгонения и страдащия човек, на когото тя, жената и майката, трябва да помогне.
След питането на бунтовника дали може да се скрие в Челопек, Илийца съобразява: „Там е огън сега - ще го предат на турците". Метафората за огъня като знак за опасност се използва на още две места в разказа. В III епизод калугерът обвинява сеянката, че е дошла „да подпали" манастира. В V епизод самата тя казва: „Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят".
В душата на челопеченката се разгръщат едновременно две чувства - християнско милосърдие и майчина доброта.
Илийца си казва: „Да направя това добро... клетнику! Какъв беше!... Веки и бог се умилостиви и поживи детето". Ако някой търси религиозна корист, ще сбърка. Цялостното поведение на героинята опровергава такова мнение. В V епизод например проличава, че в желанието си да помогне на бунтовника тя за момент е забравила дори за собственото си внуче. Алтруизмът (загриженост за някого; антоним на егоизъм; състои се в това да пожертваш нещо за някого, без да очакваш нещо в замяна) на челопеченката не познава граници. Човещината й е извънредна и извънмерна.
Пейзажът в началото на четвърти епизод
Преобладават тъмните краски: тъмно було, тъмно небе, тъмнеещи канари, мрачни и намусени, черни дупки, глух и пустинен манастир... Тази оцветеност на пейзажа показва колко напрегната е ситуацията, в която попада героинята, тя е в унисон с вътрешното й състояние на тревога.
Влизането в манастира
Калугерът Евтимий се държи безпокойно и нарича бунтовниците с метонимията „ония". Метонимичното му говорене е израз на неосъзнат страх. Съжалението му, че го няма игумена, показва, че е лишен от чувство за отговорност. Той проклетисва влязлата Илийца: „Да те вземат рогатите", защото от божи служител се е превърнал в слуга на дявола. На думите на калугера: „Какво ще му правя аз, ако е болно!", селянката отговаря недвусмислено: „Ти няма нищо да направиш, но господ може всичко". Тя всъщност му напомня за неговата духовна длъжност. Божият служител трябва да бъде посредник в общуването между вярващия и бога, а калугерът доброволно се е отказал от посредническата си мисия.
Калугерът изчита молитвата „обут на босо, гологлав". Неуважението към външния вид при изпълнение на ритуала, към формата говори за дълбока резервираност на монаха към съдържанието на вярата. А фактът, че не вярва в чудодейната сила на собствената си молитва, само допълва представата за него.
Селянката напомня на Евтимий, че са християни, и му целува ръка. Тя спазва ритуалната етикеция по отношение на божия служител, но той самият не заслужава жеста. В V епизод бунтовникът на нея й целува ръка и това е съвсем заслужено.
Баба Илийца и калугерът
Двамата герои на разказа са пълни антиподи:
– тя е жена, но е смела, а той е мъж, но е страхлив;
– той е божи служител, но е далеч от божията истина, а тя е неграмотна селянка, но носи бога в сърцето си;
– той е представител на канона, а тя е въплъщение на истинската вяра.
Името на калугера Евтимий влиза в иронично разноречие с представата за славния български патриарх от времето, когато България пада под османско владичество. Евтимий казва на Илийца: „Ти си луда!" В творчеството на Вазов обаче думата „луд" има по-особено значение - на човек, презрял собствената си безопасност в името на народното дело. Чорбаджи Марко от романа „Под игото" благославя този тип обществено поведение: „Лудите, лудите - те да са живи!...".
@bgmateriali.com
