Езиковото общуване – елементи, цели, практики

          За да реализираме едно успешно езиково общуване, трябва да се съобразяваме с цяла система от правила, произтичащи от самата природа на езиковата комуникация. 
          Нека видим какви са те.

          1. ЕЗИКОВО ОБЩУВАНЕ И ОСНОВНИ ФУНКЦИИ НА ЕЗИКА

         Обикновено се казва, че езикът е система от знаци с определено значение и правила за тяхното съчетаване, която служи за обменяне на информация между хората. Информацията, разбира се, е важен елемент на езиковата комуникация, но не е единствената цел, постигана с помощта на езика. За да разберем как функционира езиковото общуване, трябва най-напред да определим неговите основни елементи.
          Езиковото общуване се осъществява между участниците в него – отправител и адресат (или възприемател). Думите „адресат“ и „възприемател“ са синоними, но не съвпадат напълно, защото отправителят може да насочва съобщението си към някого (към адресата), но по някакви обективни или субективни причини (не е чул заради шум, писмото е зацапано, разсеян е, не иска да слуша и др.) последният не се превръща във възприемател. Още тук виждаме първата опасност езиковото общуване да се окаже неуспешно.
          Участниците в общуването си разменят съобщения, които се отнасят за някое явление от действителността, наречено предмет или референт. Съобщенията, от своя страна, се строят с помощта на определен код (език, система от пътни знаци, нотно писмо, светлинни сигнали и др.) и преминават през определен канал – физическата среда, пренасяща съобщението, която може да бъде звукови вълни, писмен текст, телевизионни или радиовълни, телефонна връзка и др. под. 
          Освен това няма езиково общуване, което да не преследва определена цел и да не се осъществява в определен контекст. 

          Целите, които си поставя езиковото общуване, са най-различни – да се информираме, да попитаме, да направим комплимент, да обидим някого, да му заповядаме, да обещаем нещо, да изразим някакви чувства и още много други. В същото време, ако се опитаме да свържем целта на общуването с основните му елементи  – отправител, получател, предмет, канал, код и съобщение – ще получим една система от шест основни  комуникативни цели, които наричаме функции на езика. 

          В конкретните изказвания, възникващи в процеса на общуването, тези функции на езика никога не присъстват самостоятелно. Във всяко изказване винаги има по няколко. Във всички случаи обаче една от тези функции е по-изявена и затова я наричаме доминираща. Така например в изречението Днес имам толкова работа, че въобще не ми е до телефони и социални мрежи, присъстват: информативната функция – отправителят съобщава, че има много работа; експресивната функция – отправителят изразява  напрегнатост;  конативната  (подбудителна) функция – отправителят изразява желанието си да не го безпокоят. Доминираща обаче е именно подбудителната – това е основната цел, която отправителят иска да постигне, правейки своето изказване.
          Както вече споменахме, езиковото общуване може да бъде затруднено от някакви обективни пречки или субективни обстоятелства – адресатът не чува съобщението заради шум, получателят не може да прочете писмото, защото е зацапано или избледняло, адресатът е разсеян или не се интересува от предмета на изказването и затова то му минава „покрай ушите“ и т.н. Тези затруднения се наричат шум в канала. За да се осъществи успешно езиково общуване, шумовете трябва да се избягват.
          Освен това съществува и едно средство, наречено  излишък  или  повторителност, което се използва целенасочено, за да се осигури успех на комуникацията. В този случай съобщението се дублира или подсилва с жестове, повторения, други знаци. 
          Например: дублирането на зеления сигнал на светофара със звуков сигнал; жест с ръка, изобразяващ телефонно обаждане, придружаващ репликата на говорещия и т.н.
          Най-важното условие за успешно протичане на езиковото общуване обаче е съобразяването с контекста, в който протича комуникацията. Това е онази конкретна ситуация, в която общуването се осъществява, с всичките й присъщи обстоятелства – сфера на общуване, отношения между  участниците,  основни  характеристики на участниците, предмет и тема на общуването, цел на общуването, очаквана ответна реакция. Нека ги разгледаме.

          2. ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА КОМУНИКАТИВНАТА СИТУАЦИЯ

          Както вече знаем, всяко езиково изказване и полученият в резултат от него текст, протичат при следните основни обстоятелства: 
          ► Сфера на общуване. Не може да се говори или пише по един и същи начин, ако общуването протича в разговорна среда, при научно общуване, при институционално общуване, в медиите, в художествената литература. Както знаем, при всеки от тези случаи се използва съответният функционален стил.
          ► Форма на общуването. Двете основни форми на езиковото общуване са устно и писмено. Всяка от тях притежава своите характеристики, произтичащи от цялостния контекст  –  съвпадение или несъвпадение на времето и мястото, възможност за получаване на уточнения и разяснения, подсилване на изказването с неезикови средства, присъствие или отсъствие на предмета, за който се говори, и т.н. Затова казваме, че устната и писмената форми на езика са две различни системи, чиито особености трябва да се познават и употребяват правилно.
          ► Вид или формат на текста. Двата основни формата за съставяне на текст са непрекъснат и прекъснат. При непрекъснатия (последователен, континуален) формат отделните единици информация са подредени последователно с начало, среда и край. Такива са всички обичайни текстове като разкази, съобщения, описания, разсъждения и др. под. При прекъснатия (непоследователен, неконтинуален) формат отделните единици информация са подредени при спазването на някакъв друг принцип – класификация, изреждане, логически връзки и др. под. Такива са текстове като списъци, таблици, схеми, диаграми, етикети, билети, формуляри и др. под.
          ► Социална или функционална характеристика на участниците в общуването. Социалните характеристики на участниците в общуването се определят от мястото им в обществената  йерархия; образованието; пола; семейното  положение;   възрастта; местожителство; културата, към която принадлежат; религията; професията; политическите убеждения и споделяната идеология; принадлежността към определена обществена група. Функционалните характеристики се определят от  ролята, която всеки участник в общуването изпълнява в културния обмен и в обществените отношения. Такива са ролите на мъдреца, невежия, учителя, ученика, проповедника, мислителя, водача, свещенослужителя и др. под. За реализирането на всяка от тези роли се използват различни езикови средства. 
          ► Социални, емоционални или функционални отношения  между  участниците  в  общуването. В този случаи е важно дали между участниците съществуват равноправни социални отношения, или някой от тях стои по-високо или по-ниско в обществената йерархия; дали между тях има нормални отношения, обич, омраза и др. под; каква е функцията, която се изпълнява в процеса на общуване – учител, ученик, ръководител, изпълнител, пазител на паметта или общностните ценности и т.н. За всеки от тези случаи определени езикови средства са подходящи, докато други не са.
          ► Цел на общуването. Целите на общуването може да са прагматични – да се постигне нещо в социалната реалност, например да се изпълни някаква задача; комуникативни – информиране, задаване на въпрос, посочване на условие; емоционални – похвала, порицание, обида, комплимент, предизвикване на смях и др. под.; функционални – подтикване към размисъл, разбиране, оценка и др. под.
          ► Очаквана ответна реакция. Ответната реакция може да е явна – изпълняване на молба или заповед, даване на отговор, предоставяне на информация; или скрита – разбиране на казаното, приемане за сведение, емоционална реакция, съпричастие и др.
          Езиковото общуване се смята за успешно, само ако съобщението се отправи и възприеме при съобразяване с всички обстоятелства, в които то протича. Всяко несъответствие води до  сериозни последствия, изразяващи се в неразбиране, подценяване на казаното, а понякога до  обида, скандал, дори вражда или конфликт.