Колко много вълнуващи мигове има в човешкия живот! Но само един от тях е истинският миг. Мигът, в който сърцето започва да бие, да тупка но от първата любов, когато човек се събужда за нов живот. А какво е любовта? Това е най-чистото, най-топлото, най-истинското нещо, което пълни очите с блясък и като пролетен слънчев лъч, гали душата. На това нежно и красиво чувство е посветил Елин Пелин своя разказ „Ангелинка", където с тънък психологически усет разкрива първото юношеско влюбване като чиста радост, като неугасим от времето пламък. Красотата на първата любов остава завинаги в човешкото сърце, затова и героят запазва дълбоко в себе си този скъп вълнуващ спомен. Малкото овчарче е сираче с чувствителна душа на мечтател, който търси в сивото ежедневие на пастирския живот доброто, съвършеното, прекрасното. Любовта на момчето към Ангелинка осмисля монотонния му, труден сирашки живот. Това е любов към неговия „свещен идеал"- красотата, вечна и неумираща. Тя го дарява с щастие, дава криле на мечтите му и го пренася в един друг свят, пълен със светлина, доброта и усмивки. С цялото си същество той е устремен към него, затова и образът на неговата мечта, и чувствата, които се пораждат дълбоко в сърцето му, са толкова красиви, чисти, истински.
Авторът избира формата на изповед и така неусетно въвежда читателя в естествения и неподправен детски свят, убеждава в искреността, трайността и силата на чувствата, които пламват в душата на момчето и осветяват като светъл лъч сирашкия му живот. Тази чиста любов е като магия, в която се губят границите между реалността и идеала. Тя превръща детето в юноша, мечтател, романтик, вечно търсещ, устремен към доброто и радостта, към всичко хубаво и светло. Този възвишен идеал намира въплъщение в образа на Ангелинка, който се ражда неусетно в съзнанието на героя под въздействието на „безконечния поток от думи и похвали" на добрата леля Станка. Силното желание да се докосне до представата за нея дава простор на неговата фантазия и богатото му въображение. Събужда най-нежните трепети в душата му, която копнее и жадува за този приказен свят на добротата и обичта. В този свят името Ангелинка събира цялата чистота, нежност, светлина, ангелска невинност и красота по земята. Нещо незримо, божествено, магическо има в това „създание, кротко и добро, русокосо като Звездица". Но красотата на звездите сякаш е недостатъчна за мъничката Ангелинка и в мислите на овчарчето, „невинни и щастливи", тя приема образ ту на хвърчащо „бяло врабче", ту на „сияещо и усмихнато" ангелче. В тази изключителна неземна красота и ангелска доброта се оглеждат богатата душевност и нежната чувствителност на героя. В неговото съзнание представата за девойчето се оформя под въздействието на народните приказки и християнски легенди, които силно го привличат и омайват, защото в тях властват красивото и доброто и побеждават винаги в двубоя със злото.
Сред прелестите на природата и тайнствата на нощта овчарчето заживява в един друг свят. В един миг момчето пораства и се превръща в „юначен покровител", вживява се в ролята на защитник, който е готов на всичко за своята любима. Като смел рицар, той убива злия змей, избавя я от страшни магии. Няма сила, която може да го спре, няма препятствие, което не би могъл да преодолее. Чувства се истински щастлив, когато с цялата си смелост и мъжество, себеотрицание и жертвоготовност се хвърля срещу злото, за да възтържествува доброто. В света на мечтите се осъществяват и най-смелите блянове. Там малкото сираче изгражда такъв примамлив чудноват свят на прекрасното, който неудържимо го привлича. Вижда себе си като владетел на незнайни земи, където царува със своята любима. Така царицата на неговата фантазия завладява изцяло сърцето му, тя е в сънищата, в мечтите, тя е с него в планината, в нощите под звездите. Тя раздвижва нежните струни в душата му и превръща неусетно първите съкровени трепети в истинска и чиста любов. Затова и толкова неутолим е копнежът по този блян, и с такова нетърпение очаква той да се превърне в реалност: „И колко, колко желаех аз да видя с очите си царицата на моята фантазия." Вълненията на момчето при вестта за предстоящото гостуване на леля Дъмша и нейната дъщеря говорят за това, колко значима е за него тази среща. Мъка и горчивина заливат сирачето само при мисълта, че са изпуснали името му в писмото и няма да може да се срещне със скъпите гостенки.
Колко нежна и ранима е душата на юношата, колко искрени и трогателни са сълзите, когато изплаква болката си пред най-близкото си същество - магарето. Тежка е сирашката съдба, затова и пастирчето преживява така болезнено своята самота.
„ Триж по-нещастен", той страда мълчаливо, като гледа радостните приготовления за гостенките в дома на леля Станка. Чувствата му са толкова силни и неподправени, че не могат да се поберат в разтуптяното от мъка и любов сърце. Не може да скрие и безпомощните си сълзи, затова пред леля Станка заплаква като момиче. Като истинска майка, селянката разбира нараненото влюбено сърце на момчето и с мили думи и нежна милувка го утешава и връща надеждата му. Сякаш тежък товар пада от гърба му и му става толкова леко, че хвръква, „успокоен и пълен с надежди", защото се чувства така близо до своята мечта, до истинското щастие. Метафоричният глагол предава образно този полет на душата, устремена към красивото и доброто.
Дългоочакваният ден сякаш е ново начало в живота на овчарчето. Пролетното утринно пробуждане на природата е в съзвучие с разцъфтяването на искреното и неподправено красиво чувство в душата на героя, която трепти като струна на благозвучна арфа.В сърцето му прелива радостта, опиянението, трепетното очакване, щастието. Сутринта на Възнесение той лети по стръмния планински път към селото и този душевен полет намира израз в поведението му. Големият възторг и голямата радост не могат да се излеят нито във волната песен, нито във възторжения вик. Само един огромен сноп от росната иглика, притиснат близо до сърцето, сякаш единствено може да побере огромната истинска обич на тази нежна душа, да въплъти красотата на крехкото чувство. Силното вълнение, щастливото ликуване намират най-точен израз в общуването с природата. Тържественият звън на камбаната в утрото на празника допълва радостното настроение и сякаш възвестява началото на този дългоочакван празник - срещата с Ангелинка. Овчарчето, жадуващо обич, доброта и красота, преживява дълбоко емоционално тези мигове. Любовта му дава крила, но същевременно го прави плах и несигурен: „...от вълнение нямах сили да вляза вкъщи. Краката и ръцете ми трепереха, а лицето ми трябва да е било по-бледо от игликата..." Тези преживявания са само прелюдия към истинското щастие, което го очаква при срещата с малката Ангелинка. Цялата красота на чувствата в този незабравим миг намира израз в сравнението: „Сърцето ми се изпълни с радост, както цветна чашка се пълни с лъчи. Девойката омайва овчарчето с прелестта си, тя наистина изглежда като сияещо ангелче, слязло от небето, като фея, цялата облечена в бяло, с мека златиста коса, отрупана със сини и червени панделки. Впечатлението за неземната й красота писателят подсилва и чрез контраста, представяйки я като светло петно на фона на тъмната къща. Така светлината и белотата - символи на божествената ангелска красота - се сливат с образа на цветята - символи на любовта. Реалният образ на момичето, видян през влюбените очи на сирачето, надминава и най-смелите му мечти и сънища: „В нея нямаше нищо земно." Дори и богатото въображение на мечтателя е било слабо, за да пресъздаде тази неземна ангелска красота. Ангелинка го покорява с невижданата си прелест, с детската си чистота и невинност. Сега душата му ликува, пленена от сиянието и лъчезарния глас на девойката, но същевременно е и по детски смутена от дълбоката обич. С треперещи ръце, преляло от вълнение, момчето поднася букета от иглика на своята богиня и дарява с него цялата си любов. В сърцето му пламва с нова сила огънят, който му дава кураж да разкрие душата си пред това същество, дарило го в един миг с толкова щастие, останало вечно да живее в съзнанието му. Думите липсват, но цветята проговарят, за да разкрият красотата на искрената му, истинска обич. Всъщност обичта към Ангелинка е обич към красивото, великолепното, съвършеното, прекрасното, въплътено в този небесен ангел.
Любовта дава живителни сили на сърцето, внася топлота и нежност. Тя е неподвластна на времето. Затова и споменът за този вълнуващ миг остава незабравим и дълго време след това разтуптява под оръфаната овчарска абичка едно мъничко сърце, „безкрайно влюбено". И сякаш не истина е било това, а един прекрасен сън, а щастието от любовта - една красива илюзия. Любов, любов, едно толкова незримо и необяснимо нещо! Но когато разровим старите свещени спомени от миналото, защо ли в съзнанието ни най-ярко е останал споменът за красотата на първата любов? Може би защото това е най-силно то чувство, което побеждава и страха, и омразата, и злото и като истинска магия преобразява живота на човека, превръща го в една вълшебна приказка.
@bgmateriali.com
