ЕЛИН ПЕЛИН – ПЕВЕЦЪТ НА СЕЛОТО  

 

          През 1907 г. в книгата си „Млади и стари“ д-р Кръстьо Кръстев нарича Елин Пелин „Певец на селската неволя“. Оттогава насетне прозвището „певец на селото“ прилепва трайно към името на писателя. Но самият факт, че д-р Кръстев поставя Елин Пелин в групата на „младите“, т.е. наравно с имената на П. П. Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров, подсказва, че това не е писател, занимаващ се с битоописателство и захласнато преклонение пред образите на „родното“. И действително, главният интерес на Елин Пелин още от ранните му разкази е насочен към моралните и ценностните проблеми на селския живот, към дълбините на човешката душа, към противоречията, съпровождащи нахлуването на модерността в живота на
българите. След Освобождението България бързо трябва да се изгради като модерна държава, за да влезе като равноправен член в голямото европейско семейство. Но по ред исторически причини този процес се извършва твърде скоростно, да не кажем шоково. Само в рамките на едно поколение животът трябва да се преустрои коренно и хилядолетните навици, ценности и модели на поведение да се променят драстично. А това не е толкова лесно. Затова промените често водят до ценностен хаос, до избуяване на егоизма, до размиване на границите между доброто и злото. И Елин Пелин вижда своята писателска задача в задълбочения анализ на тази ценностна бъркотия и на моралните проблеми, до които тя води. Заедно с това обаче откроява онези страни от традиционния живот, морал и ценности, които не бива да се забравят и унищожават с лека ръка.
          Основният въпрос, който задава Елин Пелин в своите произведения, е – Какво превръща човека в човек? Борбата за хляба, сблъсъците с природата, негодуванието срещу несправедливостта, изкушенията, които дебнат отвсякъде, моралните присъди, непознаваемите пътища на съдбата – всичко това е подчинено на този основен въпрос. Защото, ако той не бъде поставен, всичко ще бъде механично, резултат на някакво предопределение или на неясните прищевки на късмета. Затова дори и в случаите, когато съдбата на героите му е трагична, Елин Пелин иска да внуши оптимизма на човешкото начало – мечтата, надеждата, доброто са противопоставени на отчаянието, примирението и злото. Но заедно с това писателят разбира, че животът не е едноизмерен, че в него има различни страни. Той не заема нравоучителната поза на своя герой от притчата „Пророк“, който вижда злото навсякъде и го бичува безпощадно. В същият този текст от сборника „Под манастирската лоза“ Елин Пелин казва:
          Животът си течеше такъв, какъвто е бил винаги. И лошите, и добрите живееха така, както можеха, и не така, както искаха. Всеки търсеше щастие и всеки го разбираше по своему. Злото и доброто се преливаха и месеха в една приятна измама, която поддържаше живота и крепеше надеждите. [...] Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си. Ако няма злото, никой нямаше да знае що е добро.
          Освен проникновен анализатор на човешката душа Елин Пелин е изключителен художник и майстор на словото. Всяка дума в неговите творби е значима, изпълнена с дълбок смисъл и емоционално внушение. Самият той казва, че най-важният творчески принцип, който следва, е в разказа да няма нищо излишно, нищо самоцелно. Всеки елемент трябва да води до основната идея на разказа. При това, за разлика от Вазов, той никъде не си позволява пряко да се намеси, за да коментира, оценява или раздава присъди. Читателят сам трябва да стигне до своята преценка, воден единствено от атмосферата на изобразеното. Там, където другите писатели биха се намесили с коментар, Елин Пелин предпочита да нарисува пейзаж, с който неусетно да внуши настроението, идеята или оценката. Именно затова неговите текстове са лишени от преднамереност и намръщено морализаторство, за сметка на живия хумор и тънката ирония. Елин Пелин знае, че хората не обичат да ги поучават, а искат сами да стигат до истината, смеейки се. Така, редувайки тъжното и веселото, доброто и злото, иронията и съчувствието, насмешката и нежността, Елин Пелин създава един свят, който напълно оправдава увереността, която писателят изразява в едно свое интервю във в. „Литературен глас“ от 1937 г.:
          На общото мнение, че аз съм някакъв битов писател, ще кажа, че не съм. Това, че съм писал разкази от селския живот – не значи, че съм битов писател. Във всички мои работи мен ме е интересувало най-много и преди всичко човекът.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave