ЕЛИН ПЕЛИН – „ПО ЖЪТВА“
(Анализ)
■ ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Разказът „По жътва“ е публикуван за пръв път през 1904 г. Той е представителна творба за основната тема в творчеството на автора: човека и неговото отношение към труда, който може да окрилява, но и да погубва най-ценното – живота. При първото си издание разказът има мото: „Жътва е сега... пейте робини“. Това е стих от стихотворението на Христо Ботев „Хаджи Димитър“. По-късно, през 1938 г., авторът преработва разказа си и мотото отпада.
■ СЮЖЕТЪТ
Сюжетното действие в „По жътва“ е концентрирано около проста случка: по време на най-напрегнатата работа сред нивата слънчев удар покосява живота на млада девойка. Смъртта й попарва сърцето на любимия й Никола и на всички селяни. Събитието е трагично, но както загатва заглавието, то често се случва „по жътва“. Специфична организация на разказа е, че отделните сюжетни моменти следват естествената последователност на събитията във времето.
■ ЖАНРЪТ
Творбата притежава всички жанрови белези на къс разказ. Случката обхваща съвсем кратък времеви отрязък – един от многото усилни дни на тежък труд по жътва и част от следващия ден. Мястото на събитието е само едно и е конкретизирано – „равното Софийско поле“. Както в повечето произведения на Елин Пелин и тук ситуацията е регионално определена. Писателят рисува човешките съдби на хората от Шопския край (родното място на самия Димитър Стоянов). Но внушенията надскачат частното, конкретното. Те имат обобщаваща сила и водят до изводи за живота и драмата на българския селянин от началото на XX в. Броят на героите също е ограничен, нещо характерно за късите разкази. Сред колективния образ на морните работници изпъкват младият момък Никола, сестра му и майка му. Тримата говорят за Пенка, дочуват песента й, но самата девойка не се появява като действащ персонаж в разказа. Образът й е описан в края на творбата, след като тя е паднала мъртва.
■ ГЕРОИТЕ
Разказът „По жътва“ разкрива селската съдба чрез личната драма на героите. Никола носи типичните черти на българския селянин. Той е представен в разгара на жътвата, когато е в стихията си. Без да усеща умора, „усмихнат и бодър“, трупа тежките снопи. В сърцето му има нежно състрадание към стара майка и малка сестрица и трепетна любов към обичаната девойка. Чистотата на чувството е подчертана от факта, че любовта му не е скрита – и роднини, и съселяни знаят за нея. Това я прави още по-свята.
Пенкиният глас влива енергия у момъка, описан само с един, но значещ портретен детайл: той е левент. Мощта му е колкото физическа, толкова и нравствена. Силен го прави споделената обич, за която свидетелства своеобразният „диалог“ в песните на двамата млади сред нивата. В края на разказа обаче същият герой е представен в коренно противоположна светлина. Научил злата вест, Никола е изумен, отчаян, разбит. Силата му е рухнала и той пада до студеното тяло на любимата, а гласът му се дави в ридания. Сякаш със смъртта на Пенка е пресъхнал онзи живителен извор, който е подхранвал жизнената енергия и на момъка.
Пенка е образ, представен единствено чрез авторова характеристика и чрез думите на Никола. Първата представа за нея е чрез песента – тя се носи висока и звънлива над полето. Изразите селско дете обичливо, хубаво лице, гъсти ресници, бяла гушка очертават физическия и нравствен портрет на Пенка като чиста и красива патриархална девойка. Любимият й я нарича моя радост, моя песен. Тя е смисълът на неговия живот. Авторът подчертава прекрасните черти у героинята, за да подсили трагизма на ситуацията.
Само с няколко щриха са описани образите на сестрата и майката на Никола. Изразът сами-самички, епитетите стара и малка намекват за социалната неволя и беззащитността на двете крехки жени, които изнемогват сред жегата. Тяхна единствена опора е Никола, чиято любов радва и тях. В замяна на това много детайлно е описан събирателният образ на отрудените селяни. Първият епитет, с който в разказа е въведен образът им, е работливи. Немилостивата природа не ги жали, поставя на крайно изпитание физическата им издръжливост, а те като че ли черпят отнякъде тайнствена сила и неуморно... трупат златни снопи. Онова, което им придава свръхчовешка енергия, е съзнанието за трудов дълг (узрялото жито не чака) и благодарността към щедрата природа (бог обилно наспори тая година). Затова въпреки убийствените условия на работа в сърцата им няма отчаяние и гняв, а напротив – благодарност към съдбата.
Тя рядко е щедра към иначе напатените и настрадани селски души и тяхната радост се излива в песните, които напомнят благодарствени молитви. Трудът им е изключително тежък, но той подхранва надеждата, че с цената на неимоверни усилия човешкият живот би могъл да стане по-добър. Щом идва грозната вест за гибелта на Пенка, селяните са попарени. Новината се разнася бързо - хиперболата по цялото поле подсказва, че тя е сломила сърцата на всички. Хората изоставят работата си. Натрупването на еднородни части на речта (в случая – съществителни нарицателни) в израза и булки и моми, и мъже и жени, и майки се стекоха говори за човешката съпричастност и болката на хората. Но то е намек и за нещо друго – такава може да бъде съдбата на всеки отруден селянин, който жъне под палещите лъчи на слънцето.
■ ТЕМИТЕ
Водеща в творбата е темата за значението на труда в човешкия живот. Според Елин Пелин мястото, което заема трудът, е важен ориентир за човешкия характер. То издава най-важните личностни качества. Значителна част от обема на иначе краткия разказ е посветена на трудолюбието на българина. Писателят съзнателно подчертава тежките условия на работа. Авторовата идея, че трудът е неотменима част от селското битие, нещо повече – че трудът е самият живот, е ясно прокарана в цялата творба. Даже най-съкровеното човешко преживяване – любовта, е свързано с труда.
Паралелна тематична линия е за любовта между двама млади. Обичта между Никола и Пенка е показана на фона на жътвата и вдъхва енергия, сили у хората. Щом подхранва вярата в доброто и окрилява човека, и най-тежкият труд не се възприема като бреме, а като радост. Но Елин Пелин осмисля труда и от друга гледна точка. Той може да бъде извор на беди, на човешко нещастие. С непосилните си условия трудът понякога е убиец на прекрасното в живота. На жътва селяните отиват като на празник, но този празник може да бъде и „тъжен“, ако е отнел най-ценното: младостта, любовта, красотата.
■ КОМПОЗИЦИЯТА
Разказът има стегната и ясна композиция. Описанието на Софийското поле и условията на неуморния труд на селяните имат характер на въведение (експозиция). Включването на образите на левент Никола, неговата майка и сестра и подемането на разговор помежду им полага завръзката на разказа. Диалогът между тях и вслушването в жътварските песни градят развитието на действието. В разказа могат да се отбележат два кулминационни момента. Първият е извисяването над полето на Пенкиния глас и на песента й. Вторият кулминационен момент е свързан с вестта за смъртта на Пенка. Развръзката се означава от сцената, в която Никола съзира мъртвото тяло на своята любима и пада отчаян. Функцията на заключение (епилог) има описанието на следващия ден, чийто трагичен център е погребението на Пенка.
■ ЛУПА
В композицията на разказа особено място има пейзажът. Произведението започва и завършва с природно описание на горещ летен ден сред полето. Така пейзажът играе ролята на композиционна рамка на творбата, като неговото присъствие е богато смислово натоварено. Началната и финалната картина рисуват един и същ обект - безкрайните житни ниви. Но двете описания съдържат противоположни внушения.
Началната картина показва селския труд в цялата му убийствена изтощителност. Но го представя и като животворяща сила. Описанието не спестява драматичната истина за смазващата мъка на земеделеца, от чиято душа обаче извира песен – без труд няма и живот. Финалният пейзаж е натоварен с противоположен смисъл – пространството на полето е пустинно празно и тихо, жътварите ги няма, класовете „горят самотни“. Тук всеки детайл подчертава идеята за изчезнал живот. Нелепата смърт на младото момиче е прекършила човешката надежда, убила е вярата, че трудът винаги носи удовлетворение. По този начин пейзажът „поема“ в себе си човешкото настроение, става негов изразител.
Така в творбата се оформят два композиционни центъра. Първият е разказът за тежката, но неуморна работа под палещите лъчи на слънцето на хора, които изпитват удовлетворение от своите усилия. Вторият е разказът за замрелия живот, за човешката покруса, дори отчаянието, че трудът е взел толкова скъпа жертва.
@bgmateriali.com
