ЕЛИН ПЕЛИН – „ПО ЖЪТВА“
ПРИРОДАТА, ЧОВЕКЪТ И ТРУДЪТ
Елин-Пелиновите разкази са неразривно свързани с народната душевност. Една от основните теми в творчеството на писателя е зависимостта на човека от природата и връзката му със земята. Тази зависимост поражда драматизъм в битието на селянина, изпълвайки го с изпитания и несигурност. Трудът като посредник между човека и природата е извор на страдание и вяра, на трагична предопределеност и упование в доброто. Израз на взаимовръзката между човешкия и природния свят в разказите е одухотвореният, смислово наситен пейзаж. Природните картини са въздействащи и винаги свързани с човешките преживявания. Пейзажът съдържа знаци, които емоционално-психологически предвещават събитията и ги осмислят. Разказите на Елин Пелин са кратки, най-често изградени около една случка. Художественото послание и смисълът на цялото действие обикновено са съсредоточени в самия край на разказа.
„По жътва“ е кратък, драматичен и въздействащ разказ, в който триадата „природа – човек – труд“ е трагично осмислена. Основната случка - смъртта на Пенка, е изведена в края. Мотивът за жертвата е символно зададен в заглавието, тъй като според народните и християнските вярвания жътвата се свързва не само с плодородието и изобилието, но и със смъртта, с погасяването на живота. От друга страна, заглавието насочва към времето и мястото на действието – безкрайното поле в разгара на лятото, в един от най-усилните моменти от трудовия бит на селския човек.
Разказът започва с ярък летен пейзаж, наситен с драматизъм, извикващ у читателя почти сетивни представи. Паралелно с природното описание проличава и човешката гледна точка, при която жътвата се осмисля чрез общуването между човека и Бога: „Бог тия дни даде страшна жега.“ Природната картина пресъздава усещането за непосилна горещина чрез изобилието от думи, свързани със сгъстената символика на огъня и слънцето и чрез одухотворяването: „Свило се е синьо небе над земята и сипе огън и жар. Над широкото поле трепери адска марана. Отпуснати и уморени се синеят далечни гори и планини и сякаш чакат кога полето а-ха ще пламне в пожар.“ Разграничаването на запаленото от жега поле и синевата на далечните гори и планини, както и отсъствието на птиците налага естествения копнеж за отмора и почивка. Безглаголното изречение: „Тежко и душно“, е драматичен преход към картината на жътвата, подлагаща на поредно изпитание селския човек. Отсъствието на хармония с природата се долавя от образа на слънцето, което препича „огнено и немилостиво“, оставайки безучастен свидетел на неимоверния труд на хората.
В описанието са степенувани усилията на човека - физически и душевни, които той полага в името на хляба. Изразът „душата без сили остава“ точно съответства на включването на сетните сили при надмогването на умората. На адската жега, напомняща Божие наказание, е противопоставено трудолюбието на селяните, чиито „златни снопи“ напомнят кръстни знаци. Оптимистична струя внася и мотивът за Божията помощ и благословия - „лелеяната... надежда за плодовита жътва“. Вярата и надеждата намират израз в благодарствените, „молитвени и чисти“ думи и в песента. Чрез нея се осъществява връзката между земята и небето, между труда и духовните пориви у човека. Молитвено извисила се, тя превръща труда в празник и в истинско свещенодействие в името на живота. Песента олицетворява душата, внушава синтезирана представа за красотата и доброто: „залюлее се песен млада, волна, широка като полето, света като любовта“. Тя е израз на съпричастието, на общуването на душите и затова носи „надежда и сили“ в изтощителния студ. Надпяването на момите е своеобразен празничен ритуал, чийто естествен декор е „златното поле“ по време на жътва, а пространството, в което се лее песента им, е необятният небесен простор.
От колективния образ на жетварите авторът разграничава образа на Никола и на неговите близки, вслушващи се заедно в гласа на Пенка. Портретните детайли – „левент Никола“, „сам-самички стара майка и малка сестрица“, загатващи типичните за фолклора ценностни характеристики на героите, поставят акцент на най-характерното за тях – трудолюбие, тежка съдба и задружен живот. Краткият диалог и последвалото описание на Пенкината песен са наситени с жизнеутвърждаващ оптимизъм, тъй като разкриват любовта и взаимния копнеж на душите. Епитетите „самичък“ (граматически откроен от другите) и „висок, звънлив и треперещ“ пораждат едновременно усещане за певческата дарба на девойката, задушевната й извисеност и за предопределената от тези й качества самотност. Силата и красотата на гласа се подчертават и чрез внушаването на приликата му с широчината и простора на полето: „Той се емна леко и тихо, па полека-лека засили и се залюля на мощни вълни над полето.“ Песента е в чудна хармония с моминската душевност – с чистотата на поривите и със силата на копнежа: „А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде. И ту развълнувано глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение... “ Одухотвореният образ на песента, изобилието от поетични епитети и градацията на глаголите, възпроизвеждащи фолклорния ритуал като израз на споделената любов, затвърждават представата за извисения образ на девойката. Описанието на песента изразява движенията на духа и наред с това дискретно предвещава приближаващото се нещастие. Сладостното чувство на любовта е пресъздадено отново чрез успоредяването на човешкия и природния свят. На любовния повик на Никола първо се отзовават „екливи и одобрителни смехове“ на жетварите, а след това съпричастна става и природата: „Леко се завълнуваха узрели класове и весело си зашушукаха нещо.“ Накрая му отговаря и самата Пенка.
Полето се превръща в място, където се разменят знаци, където се потвърждава любовта. Разведряването и оживлението у героите се разкрива чрез олицетворение на душевните им пориви: „Над полето, сякаш с кръст в ръка, прехвръкна надеждата, по нея радостта.“ Тези пориви обаче са жестоко прекършени от ненадейния трагичен обрат. Смъртта на Пенка е осмислена чрез мотива за жертвата. Както в древните езически ритуали слънцето похищава най-личната девойка, така и сега то отнема живота на първата красавица и певеца на селото. Видът на мъртвата Пенка трагично подчертава добротата, физическата красота и трудолюбието й и напомня образа на погасена от жегата птица.
Разказът завършва, повтаряйки в променен вид началната природна картина. Отново присъстват жестоката горещина и образът на палещото слънце. От полето обаче отсъстват жетварите. Като сълзи се ронят и като на жертвеник горят „златни класове“. Противоречието в словосъчетанието „тъжен празник“ акцентира върху безсмислието на една рано „пожъната“ младост. В края на текста природата е пак одухотворена – самотна и съпричастна към страданието и смъртта в човешкия свят.
Въпреки трагичната развръзка, разказът „По жътва“ покорява с поетичността на изказа, която струи от всеки негов ред. Удивително е художественото умение на Елин Пелин да одухотвори живата връзка на човека с природата и труда, да накара читателя да съпреживее върховната сила на любовта и трагизма на едно сякаш жертвоприношение в името на светостта на хляба.
@bgmateriali.com
