„ЗАТОЧЕНИЦИ“ – ЛЮБОВ И НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА

 

          1. РАЗВИТИЕТО НА ЕЛЕГИЧНОТО ЧУВСТВО И КОМПОЗИЦИЯТА:

Смислови части и композиция Развитие на елегичното чувство
Една смислово-композиционна част са 1. и 2. строфа, защото:
   • краят на 1. строфа въвежда, а 2. строфа изяснява коя е изгубената родина;
   • и в двете строфи присъстват външни описания (на морските ширини и на родните брегове).
   • Тревожност, която бързо преминава в болка и печал – изразени са в началното обръщение („и чезнете в мъгли далеко / вий, родни брегове“) – 1. строфа.
   • Мъка и страдание, породени от размисъла на героите, че „за път обратен / едва ли ще удари час“ – 2. строфа.
Композиционен център е 3. строфа (втора смислова част), защото:
   • изяснява кои са героите (борци за национално освобождение) и защо те страдат (съдбата им отнема възможността да осъществят мечтите си – да се борят и да загинат за родината);
   • преживяванията на заточениците изместват външните описания.
   • Душевен потрес, който достига дори до ужас, защото бунтовниците са предадени и осъдени на заточение, което завинаги им отнема възможността за борба и саможертва в името на родината – 3. строфа.
Една смислово-композиционна цялост са 4. и 5. строфа, защото:
• разказват за сбогуването с изгубения завинаги рай;
кулминационен момент – в 5. строфа („Горчива скръб сърца ни трови“)
Отчаяние, предизвикано от устремното отдалечаване на кораба от родните брегове – 4. строфа.
Безнадеждност, породена от съзнанието, че родината е „завинаги изгубен рай“ – 5. строфа.

             Развитието на елегичното чувство определя основните моменти в композицията. Силната и изявена връзка между чувствата и композицията е важна особеност на всяка елегия.

          2. НАЧАЛОТО, КРАЯТ И ЗАГЛАВИЕТО:

          Творбата започва и завършва с природна картина, описваща края на един ден. В началото виждаме залеза, а в края – нощта (тя носи усещането за мрак и безперспективност). Често в художествените творби залезът е символ на края на човешкия живот. Залезът може да означава и преход – край на един цикъл и начало на друг (в природата нощта сменя деня; в живота на бунтовниците заточението заменя свободата им). Между двете природни картини се разгръщат човешките преживявания. Така пейзажът оформя рамка, която е важна особеност на постройката на творбата.

          Промените в природната картина са синхронни (съответни) на промените в преживяванията на бунтовниците. Природата и чувствата заедно създават елегичното звучене на творбата.

          В първия си вариант стихотворението носи заглавието „Към Подрумкале“. То насочва към:
          • действително събитие – заточението на българските бунтовници, арестувани заради Солунските атентати;
          • действителни преживявания на осъдените;
          • конкретно място на заточение.

          В по-късен вариант Яворов променя заглавието на „Заточеници“. То е обобщаващо, защото:
          • откроява съдбата на всеки бунтовник, обречен на изгнание;
          • разкрива преживяванията на всеки човек, насилствено откъснат от родното място;
          • изразява страданието на всеки човек, изгубил смисъла на своето съществуване;
          • насочва към героите и техния вътрешен свят (а не към мястото, както е при първото заглавие).

          Посвещението – „Т. Александрову“, говори за една конкретна човешка връзка (между Яворов и Тодор Александров), основана както на приятелски взаимоотношения, така и на идейни виждания за смисъла на борбата и саможертвата.

          В заглавието и посвещението се „срещат“ едновременно конкретното и обобщеното. Това е съответно на началото и края на елегията, в които има същата „среща“ – между конкретното природно описание (вечерен пейзаж) и неговото максимално обобщено (символно) значение на край (на смисления човешки живот).

          3. МОТИВИТЕ:

          Водещ за възрожденската и следосвобожденската литература е мотивът за съдбовната връзка на човека с родината и любовта му към нея (Чинтулов, Ботев, Вазов). Дългът пред отечеството и мъката от неговата загуба са другите водещи мотиви. В ранната си поезия Яворов разработва същите мотиви. При него обаче, за разлика от предходниците му, всеки мотив е изразено личен (разработен от гледна точка на личността, а не на общността). Например в „Заточеници“:
          • мотивът за загубата на отечеството е разработен така, че разкрива нерадостната съдба на хората, лишени от нещо много скъпо и родно
          • мотивът за заточението (изгнаничеството) е разработен така, че се превръща в разказ за трагичната откъснатост и отчужденост на човека от света;
          • мотивът за дълга пред отечеството и невъзможността този дълг да бъде изпълнен, прераства в мотива за невъзможността на човека да се пребори със Съдбата си (мотивът за неумолимата Съдба);
          • тези основни мотиви са свързани с други, които се появяват в отделните смислови части: мотива за равносметката, за пътя, за безнадеждността, за предателството, за борбата, за саможертвата.

          Епохата (началото на XX век), извежда на преден план индивидуалното преживяване. А то с лекота може да бъде пренесено и в друго историческо време (в нашето също), без това да промени същността му.

          4. ГЕРОИТЕ:

          Лирическият говорител е един от заточениците, защото говоренето е в първо лице множествено число. Това има двоен ефект:
          • „чуваме“ монолога (мисленето на глас) на заточениците – те като че ли говорят на нас;
          • „усещаме“ изповедното звучене на размислите им – всеки монолог предполага споделяне на нещо съкровено.

          Налага се впечатлението, че в общуването между читател и лирически герои няма нито посредник, нито времева дистанция. Отъждествяването на лирическия говорител с лирическите герои е средство, чрез което се разкриват силата и дълбочината на чувствата.

          Заточениците
          Заточениците сами разказват за своята трагична съдба:
          • предадени са;
          • осъдени са несправедливо на заточение;
          • откъснати са насилствено от родния край;
          • прокудени са от света.
          Сами се представят – „рушители на гнет вековен“ и „служители на дълг синовен“.
          Сами говорят за конфликта в душите си – между желанието да водят бой („съдба завидна!“) и да се самопожертват пред олтара на отечеството, и усещането за вина, че не могат да го направят („А можехме, родино свидна, / ... / да водим бой“).
          Те са обобщени – в текста липсват подробности за техни индивидуални черти. Представено е само общото между тях:
          • чувствата – страдание заради отлъчване от родното пространство; вина заради неизпълнения дълг; гняв към предателя; болка за неосъществения подвиг (той е мечтата им);
          • душевното състояние„сълзи накипели“, „угаснал взор“, прострени „ръце в окови“;
          • делото – мъжествената им борба за свобода.

          Творбата извежда на преден план проблема за отнетото от бунтовниците. За тях е страшно не предстоящото им заточение, а отнетата им възможност да умрат за родината.

          Предателят и врагът
          Назовани са пряко:
          • предателят е „клет“, т.е. нещастен, защото е злочеста съдбата на всеки предател;
          • врагът е „заклет“ – за заточениците той ще остане враг до края на живота им, защото престъплението му е непростимо (той ги осъжда и така им отнема възможността да изпълнят свещен дълг).

          Предателят и врагът се изправят срещу човешката воля и енергия за борба и преобръщат съдбата на бунтовниците завинаги, отнемайки им свободата и възможността да следват мечтите си.

          Образът на родината
          Образът на родното е представен конкретно чрез: изброяване на точни географски обекти: Вардар, Дунав, Марица, Балкана, Странджа и Пирин. Те ще са искрица („зарица“) за заточениците дори когато родните земи останат само „спомен“. Очертанията на Атон са приказно назовани като „замислени(те) великани“. Сравнението откроява Атон като пространство на духовността, свързано с Българското възраждане.
          Образът на родното е представен и неконкретно (абстрактно) чрез:
          • изрази, насочващи към святост: „твоят свят олтар“, „нашият изгубен рай“ (раят е библейски символ на съвършената родина на човека); така около родината се създава божествен ореол;
          • обичливи обръщения: „вий, родни брегове“, „родино свидна“, „Прощавай, роден край!“ (този израз е едновременно скръбно сбогуване и искане на прошка за неизпълнен дълг към Отечеството).

          Образът на родината храм се противопоставя на образа на необятния свят, очертан максимално обобщено (вода и суша; сън и реалност). Светът е чуждото и враждебно място за героите. Родното пространство е своето и защитено място.

          5. КОНФЛИКТИТЕ:

          Да подчертаем още веднъж, че в елегията конфликтите са приглушени, защото на преден план е изведено елегичното чувство – то е водещо. Все пак в „Заточеници“ можем да очертаем
два вида конфликти:
          • външен (защото протича в света) – между заточениците, от една страна, и предателя и
врага, от друга;
          • вътрешен (защото протича в душите на заточениците) – между желанието за саможертва в името на свободата и невъзможността да бъде осъществена, поради принудително бездействие далеч от родината.

          Конфликтът, който в най-голяма степен определя развитието на елегичното звучене, е вътрешният.

          6. ПРОБЛЕМИТЕ И ЦЕННОСТИТЕ:

Проблемите Ценностите
Каква е участта на бунтуващия се човек?    • борбата за свобода; готовността за саможертва
Каква е връзката на човека е родината?    • силната и съкровена връзка на човека е родината
Какво преживява човек, когато съдбата постави пред него непреодолими препятствия и той не може да изпълни дълга си към родината (не може да осъществи мечтите си)? • изпълненият дълг към родината, осмислящ живота на достойния човек

          7. ПОСЛАНИЕТО:

          Заточениците имат трагична съдба, защото им е отнето правото за свободен избор на собствен житейски път. Такава съдба, която лишава човек от възможността да осъществи мечтите си, е много тежка.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave