При анализа на всяка литературна творба един от основните акценти пада върху богатството на нейния език и изразните възможности на автора. По-често обаче се осмисля логиката и значимостта на поставения проблем и самата структура на творбата. Най-добрата възможност да се изтъкне художественото умение на автора е анализът на използваните от него изразни средства, т. нар. тропи и стилистични фигури. Одата „Опълченците  на Шипка"от Иван Вазов дава богати възможности за осмисляне на този толкова важен компонент на литературната творба - богатството на езика или по-точно преосмислянето на словото по посока на най-пълната реализация на творческия замисъл на поета.

Лирическият увод на одата „Опълченците на Шипка" има много интересна синтактична конструкция - изграден е само от три изречения, които са разгърнати и подредени в 28-те стиха. Първото словно изречение е в ролята на теза, а третото - на антитеза. Подчинените изречения от първото сложно изречение започват със седем пъти повторената анафора „нека", което и изгражда интересната анафорична градация. Първата от двете основни композиционни части на лирическия увод въвежда темата за срама и позора, причинен от клеветата, че свободата ни е дадена даром. Тази теза е условно приета от лирическия говорител, а смисълът й е подсилен именно с анафоричната употреба на акцентираното осмо подред „Нека!". До известна степен почти апокалиптично звучи историческата хроника, споменаваща най-черните страници от българската история. Контрастът „стара" и „побий" при въвеждането на единствените в първата част конкретни географско-исторически знаци - Беласица и Батак, сякаш навява мисълта за вечността на злото, което преследва българския род.

Второто изречение, състоящо се единствено от възклицателното „Нека!", обобщава първата композиционна част и осъществява връзка с втората - отричането на тезата за подарената свобода. Противоположният съюз - „но" - поставя началото на новата идея - има едно име в нашата история, което е достойно да измие срама. Логически последователно и все по-конкретно, във възходяща градация мисълта е насочена към това ново и вече славно име от историята ни - Шипка. Към него насочват характеристиките:„ново", „славно", „гордо". Това име поражда „чувства силни, големи". Представата за него става все по-конкретна: „навръх планината", „див, чутовен връх" под небето. Позицията „горе, нависоко" асоциира  с висотата на подвига, за който ще бъде разказано в следващите части на одата. Инверсията дори не е необходима в този момент, защото фактите са достатъчно силни - „белите кости" и „кървавият мъх" са следите от жертвите, дадени на този връх. Балканът - традиционно място на ожесточени битки и закрилник на народните герои, ни приближава още повече до представата за името-легенда. Повторението „едно име" е подсилено с възходящата градация „ново, голямо, антично". Понятието „антично" придава непреходен характер на славата, обгърнала върха. За поета обаче тази оценка е недостатъчна. Сравнението „като Термопили славно" вече приобщава българския исторически факт към световната история. Продължението в градацията - „славно, безгранично" -е последна отпратка към началото на лирическия увод, към идеята за срама, тъй като това е едно име, което „на клеветата строшава зъбът".

Достатъчно обосновано и аргументирано лирическият говорител прави прехода от увода към епическия разказ за славната и героична отбрана на Шипка. Той започва с възторжения възглас-възклицание: „О, Шипка!", който е напълно в контекста на неговите предходни размисли. Разказът ни прави свидетели на най-драматичните съдбовни моменти от третия ден на битката при Шипка - фактически той е засвидетелстван и в заглавието на одата - 11 август 1877 г. Епитетите правят картината на боя по-образна, по-живописна и емоционална: „младите дружини", „горските  долини", „гъсти орди". Природата е съпричастна към героичната отбрана до такава степен, че сякаш се усеща духът на планината. Хиперболизираното олицетворение превръща природата в участващ в битката герой - „горските долини трепетно повтарят на боя ревът". Инверсията при „урвата дива" създава ярка и зловеща представа за мястото на боя, осеяно с мъртви тела и кръв. Възклицателните безглаголни изречения:„Пристъпи ужасни!", „Бури подир бури! Рояк след рояк!", подготвят за напрежението в предстоящата картина на боя.

Целият епически разказ е изграден на основата на контраста и на антитезата. Противопоставени са образите на защитниците на Шипка, на смелите опълченци с тези на ордите на Сюлейман паша. Противоположни са и чувствата на поета към двете воюващи страни - възхита и преклонение пред подвига на опълченците, и ненавист към враговете. Ярката образна представа за драматичната отбрана на Шипченския проход и за категоричното отношение на лирическия говорител към героите са постигнати с многообразни, богати с експресивната си сила художествени средства. Основна е опозицията „горе-долу", очертаваща пространственото разположение на силите: горе, на върха, извисени и недостижими са героите на Шипка, а долу са многочислените „орди дивашки". Отговорна и отново контрастно пресъздадена е ролята на водачите. Образите на „Сюлейман безумний" и „Столетов, наший генерал" са противопоставени, при което ясно личи отношението на говорителя към тях - съответно презрение и уважение. Речевата им характеристика красноречиво показва мотивацията на „чуждите" и „нашите". На Сюлеймановата заповед: „Търчете!", противостои внушението на Столетов: „Млади опълченци, / венчайте България с лаврови венци!". На фанатизма - „Аллах!" гръмовно въздуха разпра" - се противопоставя чувството за национална чест, достойнството, отстояването на свободата като идеал, демонстрирани от опълченците.

Силата на отбранителите на върха - българи и руси, е в тяхното единство: „дружините наши", „дружините горди", „българи, орловци". Предпочитани изразни средства са сравненията: например „кат лъвове", отнесено към защитниците - лъвът е символ на българската мощ. Следващото сравнение: „кат шъпа спартанци" приобщава героизма на опълченците към световните примери за войнска доблест. Героите посрещат вражеските набези като „канари" - твърди, непоколебими, а многочислеността на турските орди е сравнена с „талази", „вълни", срещу които защитниците трябва да отстоят с неимоверна сила и мощ. Но физическата сила не е гаранция за успеха - важна е волята за победа, силата на духа. Повторното отрицание „ни жега,ни жажда, ни труд",показва именно приоритета на волята. Противоположна е и действената характеристика на воюващите сили: „щурмът е отчаян, отпорът е лют". Лирическият говорител залага традиционната градация и в словото на генерал Столетов: „царят повери/прохода, войната и себе дори!" Ентусиазираният отзвук на героите е внушен чрез вътрешна антитеза в рамките на синтактичния паралелизъм: „патроните липсват, но воплите траят, / щикът се пречупва - гърдите остаят". В сравнение с първоначалното метонимично въвеждане на „върхът", той вече е хиперболизиран - „тоз славен рът", „цяла вселена", което създава представа за космичност на мащабите и за значението на боя. Подобен е и смисълът на вътрешния монолог на защитниците на върха:„България цяла сега нази гледа". При създалата се ситуация единственото достойно за тях дело в името на България е саможертвената смърт, а не бягството и позорът. Противопоставянето в условна форма „би бегали"е заменено с повелителната форма„да мрем" и ясно показва кое е „по-добре". Мотивът за жертвоприношението е защитен особено красноречиво чрез възклицателните антитезисни изречения: „Няма веч оръжие! Има хекатомба!" Непълните безглаголни изречения, богати на метафорична употреба на съществителни имена, пресъздават напрежението в картината на отчаяния щурм:”Всяко дърво меч е,/ всякой камък - бомба,/ всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Повторението на обобщителното местоимение „всякой" подсилва внушението. Кулминацията на боя е драматичният възглас: „Грабвайте телата!" Напрежението и трагизмът на момента са подсилени чрез подбора на глаголните форми - ярки, експресивни: „изкряска", „фрькнаха", „катурят, струпалят", изредени в градация. Абсурдното и контрастното в  поведението на защитници и нападатели изпъкват най-вече в опозицията живот-смърт. Цветовото повторение „черни", „черний", сравнението „кат демони черни" вещаят смърт, но в боя мъртвите като по чудо се прераждат в живи пак. Апокалиптичната картина е подсилена с контраста „живи и умрели". Епическият разказ за отчаяния отпор, за безпределната сила на свободолюбивия дух на защитниците завършва много силно и емоционално чрез струпването на различни изразни средства. Сравнението „като скали" съзнателно преповтаря предходното „намират канари тогаз" и потвърждава мотива за твърдостта и физическата сила на отбранителите. Такъв е смисълът на метонимията „желязото срещат", на метафората,„железни си гърди" и на повторението на сродните думи „желязото", „железни". С този момент завършва една разгърната в рамките на епическия разказ градация във възходящ ред:

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх...

... и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат  харно, че умират веч...

Последният миг от картината на боя за пореден път представя контрастно воюващите страни: нападателите („орди дивашки") и защитниците („орляци”). Инверсиите  подсилват чувството за многочисленост, за неприязън към врага, съответно за силата на„героите наши" и за извисеността на подвига им. За силата на изображението допринасят и градираните глаголи „гълтат, потапят". Ефектът на изненадата - пристигналата помощ, е постигнат с наречието „изведнъж". Победният изход на боя е загатнат с начина на въвеждането на дошлите подкрепления от частите на генерал Радецки - „сьс гръм". Тържественият епилог събира в едно представата за минало, настояще и бъдеще. Вазов пропуска тържеството от победата, защото художественият му интерес е насочен към драматизма на битката, а не толкова към щастливия й край. Образът на бурята е традиционен, когато става въпрос за паралел с борбата. Природа и борба се сливат - „щом буря зафаща", и заедно припомнят „тоз ден бурен". „Балканът" като понятие е споменат за втори път в текста след употребата му в лирическия увод „в Балкана има един спомен", но като своеобразен герой, той присъства в целия епически разказ. Затова във финала е обезсмъртен като пазител на спомена за подвига. Повторенията в последния стих „от урва на урва", „от век, на век", илюстриращи мотива за непреходността на славата, отвеждат към безсмъртието на опълченците. Иван Вазов винаги е имал ревностно възторжено отношение към достойнствата, богатството и красотата на родния език. Собственото му творчество, особено лириката, разкриват неговото невероятно умение да покаже качествата на българския език в пълната им сила и блясък. Езикът на одата „Опълченците на Шипка” е достоен за подвига на обезсмъртените герои на Шипка.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave