ИВАН ВАЗОВ - „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“. БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК МЕЖДУ ХУЛИТЕ И ПРОСЛАВАТА
Вазовата ода „Българският език“ в смислово и емоционално отношение твърде много напомня патриотичния дух на неговата „Епопея на забравените“. Ако в дванадесетте оди на този поетичен цикъл поетът прославя забравени герои и събития, то в създаденото доста по-късно стихотворение „Българският език“ възхвалява несправедливо обругавания роден език.
За Иван Вазов родният език е непреходна ценност, символ на родното и на връзката с родната земя и предците. Съхранявайки езика си, народът тачи миналото си и върви към бъдещето. Вазов възхвалява и защитава този свещен и прекрасен език от нападките на „хулниците“, според които езикът ни е беден и лишен от достойнства. В борбата между тези две представи за езика, поетът утвърждава накърненото достойнство на родното слово:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Диалогичната форма на одата му дава възможност да изрази най-точно и пълно емоционалното си отношение към езика. Погледът към миналото обяснява болката на патриота Вазов, поел ролята на лирически говорител в одата. Словото му е развълнувано и одухотворено. Защитата и възхвалата на езика са необходимост, защото според Вазов той е основна ценност за българската нация. Затова говори за него с любов, с гордост и преклонение. Инверсията в анафоричното повторение разкрива истинския смисъл на словото в народната памет. Езикът е свещен, защото е оцелял през вековете на трудности и страдания, издържал е предизвикателствата на времето и ни е съхранил като българи. Напразно модерното пренебрежение на част от следосвобожденското общество се опитва да го представи под влияние на чуждите внушения като беден и груб:
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
мелодьята на твойте звуци сладки?
Характеристиката „прекрасен“, въведена с втората ярка инверсия, контрастира на недостойния за него образ, който градят хулителите. Категорично е отношението на поета към това недостойно отношение спрямо родния език. Вазов не крие, че не приема оценките за езика на тези, които го ругаят. Страшното е, че такива „хули гадки“ не са единични емоционални оценки, а масово явление: „кой те не руга / и кой те пощади... „ Гневът и недоволството му личат и в риторичните въпроси, на чиято основа са изградени втора и трета строфа на одата. Смисълът на втора строфа се разкрива в разсъжденията, вместващи се в рамката „прекрасен“ - „звуци сладки“. Доказателството за тази характеристика лирическият говорител разгръща в следващите стихове, представени под формата само на един развълнуван, емоционален риторичен въпрос. Цялото богатство и всички достойнства на родното слово умело са събрани в определенията „хубост, мощ“, „гъвкава, звънлива“, „руйни тонове“, „какъв разкош, / какъв размах и изразитост жива". Смисловата наситеност на описателните съществителни имена поетът подсилва с въпросителните местоименни форми в ролята на възклицания - „колко“, „какъв“. Това му позволява да намери по-точен израз на емоционалното си отношение към родния език. Болката за езика и гневът към ругателите му изпъкват още по-категорично в контрастно въведения следващ мотив - позорът.
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Накърнени са самочувствието и достойнството на поета като българин, защото недостойното за времето на вече свободно развиващата се българска култура ругателство е завладяло и „нашите“, които унизително пригласят на чуждите ругатели. Езикът е отново одухотворен, но вече е видян в образа на страдалец. Грозни, недостойни, неверни са нападките, които лирическият говорител определя като „думи кални“. Съпричастност към езика, както и неприязън и омраза към позорящите го, издават и следващите негови квалификации: „охулен“, „опетнен“. Гневните думи разобличават безпочвените, субективни и недостойни упреци към „хулителите“ на българския език. Отрича се нещо, което не се познава, защото всички техни хули са неаргументирани и безпочвени. Смисълът им става по-конкретен в следващите стихове. Лирическият говорител отделя внимание на това не толкова, за да засили още повече болката от упреците, а напротив - да покаже колко те са безсмислени. Начинът на изказ недвусмислено издава неговото несъгласие и ироничното му отношение към враговете на родното слово:
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Преизказните форми, възклицателните изречения и контрастът „песен“ - „груб брътвеж“ потвърждават заявеното вече отношение на гняв и презрение към отрицателите на родното слово. За поета езикът винаги е бил изява на национални добродетели и на национално достойнство, олицетворение на всичко родно. Затова той така болезнено приема „окалянето“ на словото. За лирическия говорител „туй ругателство ужасно, модно“ е отрицание на историята ни, на националната памет и на самочувствието ни като достоен за уважение народ. Като гражданин и патриот, той отрича тези нападки, нарича ги „низка клевета“ срещу „всичко мило нам и родно“. Струпаните инверсии в цитираните изрази издават емоционалния му изблик към тези, с които условно спори. Тях, ругателите, той счита за недостойни, затова продължава да общува истински само с езика, към който са отправени посланията му:
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твой та красота
аз хулниците твои ще накажа.
Последният емоционален изказ е обетът на поета да пресече клеветите по адрес на българския език. Половин век Вазов твори за българската литература, познава силата и хубостта на родния език, благодарение на който оставя с творчеството си неизличима следа в нея и епоха в литературната ни история. От тази си гражданска и творческа позиция поетът счита за необходимо да нанесе своя последен удар срещу противниците, опетнили и обругали родния език. Обетът му е логична защита на словото, от която неговите сънародници се нуждаят в настоящето и в бъдещето.
Младите - „бъдещето бодро поколение“, трябва да запазят образа на българския език в неговата истинска светлина - „свещен“ и „прекрасен“. Езикът, оклеветен недостойно, сам става средство за защита срещу своите ругатели: „и с удара на твой та красота / аз хулниците твои ще накажа.“ Краят на одата е особено емоционален, благодарение на богатството от изразни средства: повтореното възклицание „Ох“, анафоричната роля на съюза „й“, антитетичните характеристики на езика („черния ти срам“ - „светли звукове“, „ще те обриша от калта“ - „чистий бляск“, „твойта красота“). Освен в ролята си на справедлив съдник, поетът поема и се врича да изпълни и още една свята мисия - да възвърне достойния и скъп за всички образ на родното слово. Гордо е заявена едноличната местоименна форма „аз“ - израз на отговорността му като човек и творец. Категорично звучат глаголните форми в бъдеще време - „ще взема“, „ще стане“, „ще те предам“, „ще те обриша“, „ще те накажа“, „ще покажа“. Логически подредени във възходяща градация, те звучат тържествено, възторжено и гордо - точно според стилистиката на жанра.
Вазовата ода „Българският език“ е съхранила възрожденския патос на литературата ни и носи нещо от Паисиевия дух за утвърждаване на българското. Тя е израз на съзнанието на поета за достойно изпълнен творчески дълг, а с това е пример и за достойно човешко поведение.
@bgmateriali.com
