ИВАН ВАЗОВ – „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“
ЕЗИКЪТ - ГОРДОСТ И БОЛКА
Характерна черта на Вазовото творчество е документално-историческата основа на почти всички негови произведения. С тях той реагира точно, навременно и съответстващо на текущите събития и актуални проблеми, касаещи България и българския народ. В отговор на появилите се през последните десетилетия на XIX век в чуждия и в българския периодичен печат пристрастни оценки за родния език, Вазов написва стихотворението си „Българският език“. Според него не може и не бива да се забравя фактът, че по време на вековното чуждо владичество, а и след Освобождението, една от най-сигурните опори на българския народ е именно неговият език. Той е онзи съществен и решаващ фактор, който му помага да се запази през вековете като народност, да се обособи като модерна нация през епохата на Възраждането и да съхрани изконните си ценности и добродетели.
Като човек, познаващ прекрасно богатството на българския език и обичащ всичко родно, Вазов отстоява активно тази своя гражданска и творческа позиция при полемиката около българския език и при провеждането на първите правописни реформи след Освобождението. В родния език той вижда национална светиня и изпитва оправдана гордост от неговата красота и богатство. Толкова по-голяма е болката му от неоснователните укори на „чуждите“ и „нашите“ спрямо българския език, приписващи му недостатъци, които той не притежава.
Стихотворението „Българският език“ е една малка ода, съдържаща страстна възхвала, защита и подкрепа на родното слово. Засегнат болезнено от неоснователните клевети по негов адрес, Вазов категорично отхвърля обвиненията и изтъква всички достойнства на родния език. В одата той се въплъщава в ролята на лирическия говорител и съзнателно повтаря и изрежда отправените от хулителите укори, за да може да им отговори достойно и ясно да покаже тяхната несъстоятелност. Още в първата строфа той уверено обявява българския език за „свещен“. Основание за подобно определение му дава фактът, че това е един от най-старите езици в историята на Европа, а книжнината, създадена на него, е в основата и на старобългарската, и на другите славянски култури. Българският език е свещен и поради още една причина. Той винаги е бил спътник на народа, който го говори, и е съхранил в своите пластове всички негови радости и страдания, възходи и падения през вековете. В условията на чуждото владичество езикът точно отразява народните страдания. Затова е наречен „език на мъки, стонове вековни“. Родният език се усвоява още от първите дни и години на човека при най-важната за него връзка - връзката с родната майка. Всичко, което засяга тази съкровена струна в душата на българина, би било насочено и към него, и към родината-майка:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Лирическият говорител определя родното слово като „език прекрасен“ и убедено изтъква неговата красота, многообразие и гъвкавост. Те позволяват да се предадат с негова помощ както най-нежните чувства и душевни трепети, така и най-тънките нюанси на мисълта. Говорителят съзнателно одухотворява езика и разговаря с него сякаш с действително съществуващ събеседник. Той окачествява като лъжливи и недопустими несъстоятелните хули и клевети, отправени към родната реч. В действителност тя е изградена от „звуци сладки“ и в нейната жива мелодия лирическият говорител намира достатъчно основание за гордост, удовлетворение и възхищение:
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Поетът болезнено преживява отправените упреци към езика и съвсем целенасочено влиза в задочен диалог с неговите отрицатели. Той често си служи с риторични въпроси, с възклицания и отправя заслужено предизвикателство към всеки, който дори не си е дал труда да разбере цялата хубост, гъвкавост и мелодичност на българския език. Най-често нападките се отправят, без въобще да се познава обектът на отрицанието - в случая българският език. В третата строфа на одата поетът си служи с един красноречив звукопис, с едно редуване и натрупване на съгласните „р“ и „л“, на епитети и сравнения. Чрез тях не само смислово, но и реално възпроизвежда изразителността и мелодичността на българския език, които могат да бъдат демонстрирани благодарение на талантливото перо на поета:
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
В следващите стихове лирическият говорител вече прибягва и умело си служи с иронията и сарказма, за да разобличи докрай ругателите на родното слово. Те петнят не само езика, но засягат и честта на народа, който го говори, затова поетът изпитва чувство на болка, мъка и огорчение. Емоционално и в същото време логично той отхвърля едно по едно всички обвинения срещу българския език, видян от него като „език страдални“. Той става прицел на недостойни обвинения и на клевети, защото за чужденците е невъзможно да почувстват неговата мелодичност и да имат знание за богатството, което той съдържа. Болката му се увеличава при мисълта, че той се отрича не само от „чуждите“, но и от „нашите“. В този стих лирическият говорител визира онази малка част от българското общество след Освобождението, за която е сякаш модерно да отрича всичко родно и със своето чуждопоклонничество извършва най-големия грях спрямо родината-майка:
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални;
и чуждите, и нашите, във хор
отрекоха те, о, език страдални!
Във финала на одата лирическият говорител стига до своето заключително слово в защита на българския език. Възклицанието „Ох“, разкрива искрената му душевна мъка и накърненото патриотично чувство от обидните думи срещу родния език. В желанието си да го защити и да го възвеличи, лирическият говорител, всъщност самият поет, дава своеобразен творчески обет. В него той заявява, че ще отговори на предизвикателствата най-вече със силата на поетичното слово, за да покаже на дело неговата мелодичност и красота. Символичният жест „ще те обриша от калта“ е знак за решителността му да изпълни своя творчески и родолюбив дълг. Най-силният удар срещу клеветниците и хулителите на българския език ще бъде именно тяхното опровергаване на дело със звънките стихове на тази творба и на още безброй поетични творения:
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твой та красота
аз хулниците твои ще накажа.
Стихотворението „Българският език“ е красноречиво доказателство за отзивчивостта на Вазов към най-актуалните проблеми на неговото съвремие. Той не се поколебава да отрази в своите творби мнението си и да защити българския народ и българския език от неоснователни нападки. Като всяка друга негова творба, създадена в защита на родното, и тази малка ода е ново красноречиво доказателство за неговия искрен патриотизъм и за вдъхновението, което го осенява винаги, когато някой се опита да нарани личното му и националното достойнство на неговия народ.
@bgmateriali.com