Иван Вазов – „Българският език“. Прослава на родното.

ИВАН ВАЗОВ – „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“
ПРОСЛАВА НА РОДНОТО

 

          Иван Вазов е пламенен родолюбец. Цялото му творчество е пропито с благоговейни чувства към „всичко българско и родно“ – земя, народ, език. Всяко посегателство над българското поражда у поета гняв и болка и той – гражданинът, общественикът, творецът, се заема чрез „ударите“ на блестящия ни език да отхвърли нелепите нападки, че е груб, беден и на него не могат да се създават високо художествени произведения. Затова Вазов пише одата „Българският език“ през 1883 г. като отговор на отрицателите на родното слово.

          За поета езикът ни е свещен, защото това е словото на нашите деди и чрез него се осъществява връзката между поколенията. Той е национална ценност, духовна територия и страж на българския народ. Началото на одата разкрива историческата роля на словото ни, опазило българите през вековете:

                    Език свещен на моите деди,
                    език на мъки, стонове вековни,
                    език на тая, дето ни роди
                    за радост не – за ядове отровни.

          Преклонението и почитта на Вазов към българския език проличават в прякото му обръщение към него. Епитетът „свещен“ разкрива божествената сила на словото ни и внушава идеята, че българският език заслужава почит и уважение.

          Анафоричното повторение на думата „език“ показва значимостта на темата, която Вазов разгръща в стихотворението. Чрез инверсията „език свещен“ е изразена най-високата оценка за езика като духовна опора, която е помогнала на народа ни да съхрани своята духовност по време на робство. В метафоричното значение на „стонове вековни“ се открива страдалческата съдба на народа ни. През петте века на османско владичество българите не са забравили своята духовност и точно тя им е помогнала да преодолеят трудностите, които са имали по пътя към сбъдването на своите мечти за освобождение от чуждия гнет. Антитезата: „за радост не – за ядове отровни“, осъществява прехода от миналото към настоя щета – новите управници са забравили светлите идеали на възрожденците, чиято единствена цел е била да опазят родовото самосъзнание на народа си. Безпочвените обвинения са назовани чрез метафората „ядове отровни“, които нанасят дълбоки рани в душите на родолюбивите българи. Вазов се опитва да припомни на тогавашното общество възрожденските идеали, опитва се да им покаже, че езикът не е само нравствена, но и естетическа ценност:

                    Език прекрасен, кой те не руга
                    и кой те пощади от хули гадки?
                    Вслушал ли се е някой досега
                    в мелодията на твойте звуци сладки?

          Поетът най-добре познава прелестите на езика ни, затова не остава равнодушен към нелепите клевети, а издига мощния си поетичен глас и страстно защитава майчината си реч. Авторът не може да се примири с духовната слепота на хулителите. Контрастът „хули гадки“ – „звуци сладки“ характеризира несъстоятелността на обвиненията. Втората строфа е изградена изцяло на базата на риторичните въпроси, които са знак за огорчението и обидата на поета, но те са и доказателство за богатите възможности, които речта ни притежава. Поетът най-точно може да оцени красотата и естетическите възможности на езика, затова и в третата строфа той разгръща доводите за красотата и мощта на езика:

                    Разбра ли някой колко хубост, мощ
                    се крий в речта ти гъвкава, звънлива – 
                    от руйни тонове какъв разкош,
                    какъв размах и изразитост жива?

          Емоционалните епитети: „прекрасен“, „сладки“, „гъвкава“, „звънлива“, извайват един съвършен образ на езика с богати изразни възможности. Извисяването му се допълва и чрез съществителните: „мелодията“, „хубост“, „мощ“. Езикът е сравнен с бистър поток, а метафората „изразитост жива“ отвежда мисълта към митологичната представа за живата вода, даряваща безсмъртие. Така Вазов доказва, че тази светиня – езикът, завинаги ще остане жива, ако я пазим, ако защитаваме всичко родно, защото родолюбието е най-висша човешка ценност и тя не може да бъде завладяна нито с оръжие, нита с хули и нападки. Поетът приема болезнено обидите, които са отправени към родната реч:

                    Не, ти падна под общия позор,
                    охулен, опетнен със думи кални:
                    и чуждите, и нашите във хор,
                    отрекоха те, о, език страдални!

          Всяко обвинение към родното слово е все по-страшно и по-обидно от предходното. Поетът страда от това, че те са отправени не само от чужденци, но и от българи. Той не може да се примири с тези несправедливи хули и показва тяхната несъстоятелност чрез контраста „и чуждите, и нашите“, метафорите – „охулен“, „опетнен“, и инверсиите – „език страдални“ и „думи кални“. По този начин поетът се опитва да опровергае твърденията на някои хора, че родното ни слово е недостойно. Вазовата болка е породена от „слепотата“ и „глухотата“ на хулителите, на родоотстъпниците, които се присъединяват към модното ругателство и остават глухи и слепи за достойнствата на българската реч. Презрението и омразата към отцеругателите на езика ни Вазов отразява, като синтезира и конкретизира нелепите нападки в едно четиристишие:

                    Не си можал да въплътиш във теб
                    създаньята на творческата мисъл!
                    И не за песен геният ти слеп – 
                    за груб брътвеж те само бил орисал!

          Чрез контраста „песен“ – „брътвеж“ творецът още веднъж се опитва да покаже несъстоятелността на обвиненията, отправени към езика. Лирическият говорител не може да остане чужд и да не вземе отношение към безпочвеното хулене на тази най-ценна духовна опора за един народ – езика. Чрез преизказните форми „не си можал“, „орисал“ Вазов се опитва да докаже, че хулите са безпочвени и грешни. С много болка той внушава, че това е грубо отричане на правото на един народ да има своя литература, своя история. Това е позорно отношение към един древен народ, към един достоен народ!

          С възклицателните изречения поетът привидно се съгласява със създадения отрицателен образ на родното слово, но веднага реагира на най-страшното и обидно обвинение:

                    Туй слушам се, откак съм на света!
                    Сѐ туй ругателство ужасно, модно,
                    сѐ тоя отзив, низка клевета,
                    що слетя всичко мило нам и родно.

          Градацията „ругателство“, „отзив“, „клевета“ разкрива дълготрайния процес на обругаване. Поетът слуша тези обвинения още от малък и в него се заражда отрицателното отношение към хулите на тази светиня – езика. Според Вазов всеки човек, който отрича родното слово, „отхвърля“ всичко българско и родно, отхвърля всичко, за което нашите предци са се борили. Това се доказва чрез хиперболата: „що слетя всичко мило нам и родно.“ Поетът не може да се примири с охулването на българщината, защото езикът съхранява спомена за народните страдания, на които българите са били подлагани по време на робството, но въпреки това те са успели да запазят своя дух неопетнен. За Вазов това са само модни увлечения, от които се водят бездуховни хора. Чрез контекстовите синоними: „ругателство“, „ужасно“, „модно“, се отричат за пореден път несъстоятелните и безпочвени обвинения, отправени към речта ни.

          В последните строфи Вазов се заема с благородната задача не само да отхвърли хулите, но и да покаже образа на езика ни такъв, какъвто съществува в представата му – красив, звучен, мощен, с естетическа стойност:

                    Ох, аз ще взема черния ти срам
                    и той ще стане мойто вдъхновенье,
                    и в светли звукове ще те предам
                    на бъдещото бодро поколенье;

          Думите на Вазов звучат като обещание пред родното и пред всичко българско, защото осъзнава, че езикът ни не заслужава такова оскърбление и отношение. Вазов е не само поет, той е патриот, готов е на всичко в името на родината, и именно затова той приема този проблем като личен и смята, че дълг на всеки творец е да изтръгва цялата мощ на словото, да го представя в най-чистия му вид, да го завещае съвършен и красив на бъдните поколения. И наистина чрез своето творчество Патриархът на българската литература се опитва да покаже на хулителите красотата и нравствената стойност на езика, както и да възпита у следващите поколения любов към езика и всичко българско, да им даде урок по родолюбив.

          Болката от обидите към „словото“ е предадена чрез символиката на черния цвят в стиха: „ох, аз ще взема черния ти срам“. Контрастът между „черния ти срам“ и „светли звукове“ показва единствената възможност за възмездие на хулителите.

          Повторението на междуметието „ох“ и използването на първо лице, ед. ч., засилват искреността на обета:

                    ох, аз ще те обриша от калта
                    и в твоя чистий бляск ще те покажа,
                    и с удара на твойта красота
                    аз хулниците твои ще накажа.

          Като използва образния паралелизъм, контраста между „калта“ и „чистий бляск“ и междуметието „ох“, Вазов показва пред българския народ и пред целия свят, че езикът ни притежава своя култура и своя ценностна система.

          Обетът на Вазов пред българския език е категоричен: „с удара на твойта красота/ аз хулниците твои ще накажа“. И наистина ги наказва, но не само със словото, наказва ги с цялото си безсмъртно творчество, завещавайки ни език в най-чистия му блясък заедно с идеята да го пазим и обичаме.

Виктория ГОСПОДИНОВА

@bgmateriali.com