Разказът „Една българка“ на Иван Вазов е сред най-забележителните творби в българската литературна традиция. Написан с дълбоко чувство за историческа истина, той поставя в центъра си един от най-въздействащите образи на Българското възраждане – образа на обикновената селянка Баба Илийца, която извършва истински подвиг в името на човеколюбието и патриотизма. Още в заглавието се крие особена символика: „Една българка“ звучи неопределено, сякаш обобщава добродетелите на цял един народ в лицето само на една жена. С подзаглавието „Исторически епизод“ Вазов подчертава желанието си да представи разказа като достоверна картина от епохата на борбите за освобождение.

Разказът е изграден на два основни плана:
1. Исторически – свързан с времето около разбиването на Ботевата чета (20 май 1876 г., стар стил).
2. Индивидуално-битов – разкрива съдбата и героичните усилия на една обикновена жена, която се превръща в истински герой.
Историческият план ни насочва към изключително тежък период за българския народ: събитията след разгрома на Ботевата чета, където свирепи черкези и башибозуци преследват оцелелите бунтовници. На този мрачен фон още по-силно изпъкват добротата и смелостта на Баба Илийца, която, вместо да се крие или да мисли само за себе си, рискува живота си в помощ на един непознат четник.
Битовият план е обвързан със семейството и личните грижи на Баба Илийца – най-вече с болното ѝ внуче, което тя носи до манастира, вярвайки, че там може да му бъде дадена помощ и изцеление. Така, докато сме свидетели на големи исторически събития (убийството на Ботев, преследването на оцелелите четници), успоредно виждаме и борбата на една селска жена с придошлата река, с тъмните урви на Балкана и с равнодушието на хората.

Вазов постига стройна и фрагментарна структура на творбата си, която можем да проследим чрез огледалното подреждане на епизодите в две основни части:

  Първа част
   1. Разбиването на Ботевата чета – историческата картина, в която се подчертава престъплението на Джамбалаза и свирепите му спътници.
   2. Преминаването на Искъра – Баба Илийца и внучето ѝ прекосяват придошлата река при Лютиброд.
3. Първата среща с бунтовника – четникът е ранен, млад и отчаян, но намира надежда благодарение на добротата на старицата.
4. Изкачването до Манастира – жената търси помощ от монасите, вярвайки, че на свято място ще срещне милосърдие.

Втора част
1. „Грехът“ на Баба Илийца – тя тайно взема расо от манастира, за да прикрие бунтовника и да му помогне да избяга.
2. Борбата с кола и отново преминаване на Искъра – старицата проявява невероятна сила и упоритост, за да отвърже ладията от тежкия кол.
3. Втората среща с бунтовника – отново опит да му помогне да се спаси, докато самата тя е застрашена, а и внучето ѝ е в тежко състояние.
4. Възмездието – разказът завършва с наказанието на Джамбалаза и с възвисяването на героизма на Баба Илийца.

Тази огледална структура (изкачване към манастира – слизане обратно към селото; първа среща с четника – втора среща с четника) е умишлено търсена от Вазов. Тя символизира кръговрата на страданието и подвига, но и подчертава моралния възход на главната героиня.

Образът на Баба Илийца – смелост, саможертва и човеколюбие
Централното място в разказа е заето от Баба Илийца – „висока кокалеста, мъжка на вид жена“, която на пръв поглед не блести с нищо особено. Но именно тази скромна селянка се оказва морален гигант:
1.Портретна характеристика: Вазов описва Баба Илийца като твърда, упорита, силна и „мъжка“ на вид, за да подчертае необикновената ѝ решителност.
2. Речева характеристика: Тя говори просто, дори грубовато, но всяка нейна дума носи искрена мъдрост и народна прямота.
3. Действия: Най-силно се откроява героизмът ѝ в моментите на изпитание – когато се бори с придошлия Искър и с тежкия кол, за да осигури ладията; когато предизвиква калугера в манастира с настойчивите си молби; когато открадва расото, за да помогне на един непознат бунтовник да се прикрие.
Така Баба Илийца се утвърждава като носител на доброто и човеколюбието, противостоящи на страха и егоизма, които преобладават в тези смутни времена.

  Темата за греха и възмездието
Вазов вплита в разказа си темата за престъплението и наказанието, както и темата за греха и заслуженото възмездие. Тези теми се проявяват на две нива – историческо и битово:
  ▪ Историческо престъпление: Разбиването на Ботевата чета и убийството на Христо Ботев на 20 май 1876 г. са представени като едно от най-тежките посегателства срещу българския дух. Престъпникът Джамбалаза (черкезкият главатар) е наречен с прякора му, с което Вазов сякаш го принизява и подчертава неговото безчестие.
  ▪ Грехът на Баба Илийца: Тя нарушава християнските закони, като открадва расото от манастира. Но го прави, за да спаси човешки живот, да помогне на един бунтовник – „за вярата си курбан да става“. За този „грях“ героинята получава не наказание, а благословия – внучето ѝ оцелява и се превръща в „здрав левент“, който дори стига до офицерски чин (майор П.).
  ▪ Възмездието: Джамбалаза умира, получавайки заслужено наказание за убийството на невинни младежи. Неговата гибел носи символичната морална присъда: жестокостта и безчовечността не остават без последствия.
Така Вазов ни внушава идеята, че истинският грях е да бездействаш и да не помогнеш, когато можеш, а героичната саможертва за доброто на другите е най-висша добродетел, възнаграждавана от съдбата.

  Конфликтът между човеколюбието и егоизма
В „Една българка“ ясно се очертава сблъсъкът между:
  ▪ Милосърдие и готовност за саможертва (олицетворени от Баба Илийца).
  ▪ Страх, егоизъм и липса на съчувствие (олицетворени от калугера Евтимий).

Калугерът Евтимий
Той е представен като духовно лице, което би трябвало да проповядва състрадание и любов към ближния, но вместо това проявява страх, презрение и себичност. Нарича Баба Илийца „луда“, защото тя е готова да помогне на един „от ония“ – т.е. на бунтовник. За него е „лудост“ да рискуваш живота си за някакво „комитче“. Тази „лудост“ обаче за Вазов е най-висша форма на човешка нравственост – да пожертваш себе си, за да спасиш друг.

Баба Илийца
Тя пък с трогателна настойчивост убеждава калугера да направи молитва за внучето ѝ, да помогне с каквото може, но среща единствено неразбиране и грубост от негова страна. Когато вижда, че няма друг изход, тя нарушава дори манастирските правила и открадва расото – символ на духовната власт – за да облече ранения момък. Тук се проявява острото противоречие: расото повече подхожда на четника, който макар да е преследван, се бори за свободата на народа, отколкото на алчния и страхлив монах.

  Преодоляване на страха – символика на пътя и препятствията
Вазов описва как старата жена прекосява придошлата вода при Лютиброд – място, чието име подсказва, че преминаването ще бъде трудно и опасно („лют“ брод). Тя крачи упорито през мрака и заплашителната природа, водена от две важни цели – да спаси внучето си и да спаси непознатия четник, който за нея е като син, борещ се за свободата на всички българи.
  ▪ Първото преминаване на Искъра подчертава готовността ѝ да стигне до манастира заради болното дете.
  ▪ Второто преминаване подчертава още по-силната ѝ решимост – сега тя вече носи расо за четника, а трябва да пренебрегне собствените си страхове и болка.
В това се крие истинското послание на Вазов: безстрашието не е липса на страх, а способност да го преодолееш, когато целта ти е висша – да помогнеш, да проявиш състрадание и човечност, да останеш верен на дълга си пред родината.

Тържество на доброто
В „Една българка“ Иван Вазов извисява простата челопеченка Баба Илийца до символ на народната сила и добродетел. Макар и неграмотна и бедна, тя притежава огромен вътрешен заряд от доброта, състрадание и смелост. Нейният подвиг опровергава страха, който е завладял много от съвременниците ѝ – хора, у които егоизмът и нежеланието да поемат риск надделяват.
Случайната среща на Баба Илийца с ранения младеж изважда наяве най-добрите ѝ човешки качества. Тя е готова да се бори не само с бушуващата река, но и със студенината на религиозните служители, с неразбирането на околните, дори с каноните на собствената си вяра, за да спаси непознатия четник. В този жест се крие дълбоката идея на Вазов: истинската доброта не се крие в думите и обещанията, а се доказва в най-тежките моменти.
Разказът завършва с морална победа на доброто:
▪ Внучето на Баба Илийца оздравява и израства като силен мъж, което е своеобразна награда за стореното добро.
▪ Главатарят Джамбалаза бива наказан, подчертавайки, че жестокостта не остава ненаказана.
▪ Четникът – макар да загива, умира геройски, облечен в расо, сякаш загатвайки за свещената саможертва в името на свободата.
Така „Една българка“ извежда на преден план конфликта между доброто и злото, между човеколюбието и егоизма, но в крайна сметка ни внушава, че добротата и саможертвата винаги ще бъдат в основата на духовния възход на българския народ. Вазов създава не просто разказ за една конкретна жена, а възхвала на непреклонния български дух, способен да устои на най-тежките изпитания. Баба Илийца е доказателство, че дори „обикновените“ хора могат да се издигнат до върховете на героизма и да се превърнат в пример за идните поколения – пример, че истинският патриотизъм и човечност вървят ръка за ръка.