ИВАН ВАЗОВ – „ЕДНА БЪЛГАРКА“
ДОБРОТВОРСТВОТО НА БАБА ИЛИЙЦА
„Една българка“ е разказ за величието на една обикновена жена от народа, която показва високи нравствени ценности. Себеотрицание, саможертвеност, смелост, родолюбие, вяра в Бога, човеколюбие, милосърдие и състрадание са само част от добродетелите на българката, в основата на които стои добротата. Баба Илийца е въплъщение на безмълвната, но всесилна и покоряваща доброта, която се излъчва от цялото й същество и я обгръща в светъл ореол. Доброта, която твори добро. Това превръща Вазовата героиня в символ на добротворство. „Ти си добра жена“ – казва бунтовникът в своята благодарност към нея и само с една дума – „добра“, изразява огромното богатство на нейната човешка същност. Поривът да върши добро баба Илийца води към себеотрицание и саможертва, вдъхва й чувството за дълг и поражда удивителната й смелост и безстрашие.
Добротата на баба Илийца се проявява с пълна сила още при първата й среща с бунтовника в церовата гора. Виждайки непознатия момък „в чудати опнати дрехи с ширити“, с пушка и с лице „измахнато и бледно“, тя веднага се досеща, че е от „ония, дето ги гонят сега!“ – от народните синове, тръгнали да се борят с поробителя. Бързо преодоляла мимолетната си уплаха, старата жена с готовност се отзовава на молбата му за хляб, но в торбата й са останали само сухи корички. Нейното сърце се изпълва със състрадание и милосърдие към момъка. „Милостиво“ гледа измъченото му лице, по което се изписва отчаяние, когато му казва, че не може да го скрие в Челопек, тъй като е опасно за него. Мисълта й: „Там е огън сега – ще го предадат на турците“, подсказва различието между нея, желаещата да помогне на злочестия момък, и наплашените селяни, готови от страх да извършат предателство. Без колебание, без да мисли за себе си, тя успокоява бунтовника, като му обещава, че и хляб ще му донесе, и „някоя друга дреха“. Поръчението й е той да се скрие в гората, за да не го види никой, и да я чака. Очите на състрадателната жена се наливат със сълзи, когато вижда как момъкът се изгубва „в гората, като куцаше“.
И готова час по-скоро да помогне на ранения четник, баба Илийца се спуска „тичешката надолу“, докато си мисли: „Да направя това добро... клетнику!... Беки и Бог се умилостиви и поживи детето.“ В тези прости думи прозира вековната мъдрост на човека от народа, който вярва, че за стореното добро ще срещне добро.
Християнката призовава Христовата майка – Света Богородица, защото не само вярва в нейната сила на светица, но и на майка, която може да разбере страданието и загрижеността на старата жена за болното й внуче и за раненото момче: „Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира...“ – моли се тя с умилително обръщение към Божията майка – „...божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.“ Чувствителното й сърце оценява спонтанно саможертвата на момъка, обрекъл младостта и живота си на народната борба. За нея „българин“ и „християнин“ се сливат в едно. Да бъдеш добър българин, означава да си добър християнин. „Българин е“ – казва тя в молитвата си за момъка и с това определение му дава най-високо признание в този съдбовен момент. Старицата се надява, че игуменът ще прояви като нея желание да помогне на изпадналия в безизходица бунтовник, тъй като е „старец милостив и добър българин“. За Илийца човешкото милосърдие естествено се свързва с националното чувство. Окрилена от благородното желание да помогне на измъчения момък, тя с „утроена сила“ се упътва към манастира, за да спаси два живота – на внучето си и на бунтовника. Отговорната мисия, която с цялата си душа иска да изпълни, й дава сили да преодолее всички препятствия, изпречили се на пътя й.
В манастира тя се сблъсква с егоизма и безсърдечието на отец Евтимий. Това е среща на две душевности, на два морала. На смелостта и милосърдието на баба Илийца, на широко отворената й душа за другите се противопоставят страхливостта, незаинтересоваността и егоизмът на манастирския духовник. Когато чува тропането по вратата, той е обхванат от силен страх да не би да са някои от „ония“. Докато за Илийца „ония“ са тръгналите да се жертват за народа, за калугера това са „бунтовници“, които могат да нарушат неговото спокойствие и да изложат живота му на опасност. На вярващата в силата на молитвата стара жена се противопоставя липсата на религиозно чувство у божия служител, който не само проявява неверие в светата молитва, но и богохулства, призовавайки „рогатите“. Когато баба Илийца прави опит да събуди у него хуманно и патриотично чувство, като се позовава на християнското съзнание: „Нали сме христиени...“, калугерът сърдито отвръща: „...какви христиени? Хай върви да спиш...“, усещайки, че тя иска да го въвлече в нещо, което може да заплаши спокойствието му.
Вярна на обещанието, което е дала на момъка, баба Илийца бърза да напусне манастира след набързо прочетената молитва на внучето й, за да стигне при бунтовника, преди да се е развиделило. Страхливият калугер не може да разбере нейната настоятелност. В това размирно време сама жена навън за него е истинска лудост и той категорично отсича: „Ти си луда!“, след като още в началото я е нарекъл луда: „Луда ли си, караш ни да отваряме манастира посред нощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат турците, да изпати манастирът!“ Думата „луд“, станала ключова в разказа, е проблемно понятие за българската духовност – тя символизира опиянението на духа в дните на робството, олицетворява надеждата за спасение. За калугера „луди“ са онези, които са пренебрегнали собствения си живот и са се посветили на борба срещу турците, както и онези, които се стремят да им помагат, излагайки се, на опасност. „Луди“ за него са честните, смелите, безкористните, самоотвержените българи, решени „за християнска вяра курбан да стават“. „Луда“ е и баба Илийца, поела риска в това страшно време да стори добро на един нещастен бунтовник. В името на тази своя „лудост“ тя извършва и „грях“ според християнския морал – открадва дреха от Божие място. Този „грях“ обаче е в името на едно добро дело. „Луда, не луда, ще вървя“ – заявява баба Илийца твърдото си решение да напусне манастира още през нощта. Нищо не е в състояние да промени нейното решение, защото там, в гората, я чака бунтовникът – гладен, ранен, обезсилен, измъчен. Тя трябва да изпълни своята мисия.
Пред старата жена се изпречва най-голямото препятствие, когато се озовава сама пред заключената за ко̀ла с катанец ладия. Авторът описва детайлно душевните терзания на героинята – как да се справи с пречката, която е на пътя й, как да осъществи своята важна задача. Безпокойство, мимолетен страх, безсилно отчаяние, крайно напрежение на физическите и духовните сили! И природната картина е в унисон с чувствата и мислите на баба Илийца: „Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази и мравки я попъплаха.“ Най-сетне с неимоверни физически усилия и воля на духа старата жена успява да победи препятствието и геройски да премине през мътните води на Искъра. „Победоносно“ е хумата, с която Вазов окачествява състоянието на старицата, проявила нечовешки сили, за да преодолее неимоверно трудната пречка по пътя на нейното добротворство.
Превъзмогнала всички затруднения, баба Илийца бърза час по-скоро да стигне при бунтовника. При тази среща нейният образ добива още по-голяма нравствена извисеност. Поздравът й към момъка: „Добър ти вечер, момче. На.“, показва както сърдечното отношение, създало се между двамата, така и липсата на показност на помощта й — спасителния хляб. И с думите, и с поведението на героинята писателят разкрива все по-ярко нейното благородство и душевно богатство. Когато тръгват заедно, тя не го разпитва, защото иска да го остави да се нахрани спокойно. Най-накрая все пак любопитството й да разбере „кой е и отде е“ надделява. Бунтовникът набързо й разказва какви „страхове и премеждия“ е имал след разбиването на Ботевата чета. Добра и състрадателна, баба Илийца съчувства на момъка и за да облекчи затрудненото му ходене, поема пушката в лявата си ръка, докато стиска в дясната детето.
Израз на нейното великодушие, човешка отзивчивост и доброта е отговорът й на неговия въпрос, къде да се дене той сега: „Как къде? Ами у дома!“ Отговор, който категорично говори за решението й да поеме нов риск, знаейки какво би й се случило: „Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят..., но как да те оставя тука...“ Решението й е естествен резултат от дългия път, който е изминало съзнанието й от всичко преживяно в тази нощ. Решение на пръв поглед неочаквано, но подготвено от премеждията, през които минава баба Илийца, отхвърляйки всякакви разумни съображения. Илийца преценява с трезвия си ум, че усилията на бунтовниците да съборят „тая пуста царщина“ са били напразни, но усеща със сърцето си, че тяхната борба е възвишена, защото е от любов към народа, защото те доброволно са се жертвали. Между нея и тях всъщност има вътрешна връзка. Нейната и тяхната саможертва има един и същ корен – пренебрегване на личното в името на другите: при Илийца – да спаси един човешки живот, при бунтовниците – да спасят народа от робство.
Трогнат от добротата на старицата, бунтовникът почтително целува напуканата й ръка и изрича простите, но силни думи: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!“ Думи прости, но разкриващи уважението, почитта и благодарността на един син на народа към една българка, достойна със своите качества да бъде сравнена със себеотрицанието и саможертвата на борците.
Душевното вълнение на баба Илийца е много силно – наближава разсъмване, а те имат още път. Образната хипербола сполучливо предава това вълнение: „Да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него.“ Тя бързо взема друго решение – бунтовникът да се скрие и да изчака до вечерта, когато тя ще дойде да го вземе. Развълнуван от голямата загриженост на старицата, момъкът вижда в нейно лице „своя майка, свой спасител, свое провидение“.
Още по-ярък е образът на Илийца, когато, потресена от мисълта, че детенцето е умряло, изпада в отчаяние, но въпреки голямата болка не променя намерението си да помогне на бунтовника: „Момче, крий се хубаво днес. Довечера – пак тука, та да те намеря.“ Нужна е голяма душевна щедрост, за да си способен на такава постъпка! Това е кулминацията в нравствената и духовната извисеност на героинята, основана на нейната неизмерима човешка доброта.
Разказът на Вазов завършва с думата „добрина“. В епилога писателят съобщава, че баба Илийца вече не е между живите, но нейният някога полуумрял внук – вече майор П., оживява, според думите на баба му, благодарение „не толкова на небрежната молитва на сърдития калугер, колкото на добрината“, която не могла, но искала от все сърце да направи. Разказът „Една българка“ е висока възхвала на добротворството като най-висша човешка добродетел.
Д-р София ФИЛИПОВА
@bgmateriali.com
