Иван Вазов (1850 – 1921) е един от създателите на новата българска литература. Той е първият български професионален писател. Наричан е класик и патриарх на българската литература, защото творчеството му е образец за поколения творци и читатели, а заложените в него идеи са непреходни.
Роден е в град Сопот на 27 юни 1850 г. Баща му, Минчо Вазов, е известен търговец. Желанието му е синът да изучи търговия и да наследи семейните дела. Вместо това младият Вазов се интересува от литература. Любовта към книгите е насърчавана от майка му, Съба Вазова, която поощрява и първите поетически опити на сина си. Началното си образование Вазов получава в родния си град, а после учи в Калофер при известния педагог Ботьо Петков, баща на поета Христо Ботев. За кратко е негов помощник-учител. Богатата библиотека на учителя му дава възможност да опознае големите имена от световната литература.
През 1866 г. е записан в Пловдивската гимназия. Там изучава гръцки и турски език. Занимава се с френски и чете в оригинал поети като Виктор Юго и Ламартин. Две години по-късно по настояване на баща си се връща у дома, за да поеме семейните дела. Вместо обаче със сметки и цифри Вазов изпълва счетоводните тефтери със стихотворения. С надеждата, че най-сетне ще събуди у сина си интерес към търговията, Минчо Вазов го изпраща през 1870 г. в Румъния (в град Олтеница) в кантората на брат си. Там Вазов обаче пише и публикува стихове в „Периодическо списание“, в списание „Читалище“, във вестниците „Отечество“ и „Свобода“. Чете румънска поезия. Една нощ тайно бяга в Браила, където попада в средата на българските емигранти.
През 1872 г. се завръща в България. Работи като учител, а после като преводач по време на строежа на железопътната линия София – Кюстендил. В родния си град става член на революционния комитет. За да не бъде арестуван след погрома на Априлското въстание (1876), бяга в Букурещ, Румъния, където живее от май 1876 г. до края на юни 1877 г. През Руско-турската освободителна война е писар в Свищов, а после – в Русе. Близо година е председател на Окръжния съд в Берковица (1879 – 1880).
От 1880 г. до 1886 г. живее в Пловдив – столицата на Източна Румелия. Там активно участва в културния и в политическия живот на града. Става депутат от Областното събрание, редактор е на вестници и списания. През 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и издава първото българско литературно-научно списание след Освобождението – „Наука“.
Заради политическите събития у нас през 1886 г. и преследването на русофилите писателят заминава за Одеса, където, измъчван от тъга по отечеството, създава романа „Под игото“.
От 1889 г. се установява в София. По времето на правителството на Константин Стоилов е министър на народната просвета (1897 – 1899). След напускането на поста се отдава изцяло на литературни занимания.
През 1920 г. е удостоен със званието народен поет.
Умира внезапно на 22 септември 1921 г. Погребан е в близост до църквата „Света София“, а на гроба му е положен огромен витошки камък. Той е знак на почит към мащабното му творчество, но и символ на огромната Вазова любов към отечеството.
Творчеството на Иван Вазов е изключително богато по обем и тематика. Включва почти всички литературни жанрове – разкази, повести, романи, пътеписи, драми, лирически произведения. Пълното издание на съчиненията му обхваща двадесет тома. Произведенията му са преведени на повече от петдесет езика и имат значимо място в световната литература.
Автор е на над 20 стихосбирки („Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“, „Избавление“, „Майска китка“, „Поля и гори“, „Сливница“, „Люлека ми замириса“, „Не ще загине“ и др.). Много от стихотворенията му са обединени в поетически цикли. Такива са „Епопея на забравените“ (1881 – 1884), „Легенди при Царевец“ (1910). Поезията му е израз на силната му любов към България, на преклонението и възхищението пред родната природа и родния език. Едни от най-хубавите му стихотворения са посветени именно на тези теми. Такива са „Отечество любезно, как хубаво си ти!“, „Българският език“.
Прозаическото творчество на Иван Вазов е също огромно по обем. Автор е на над двеста разказа. В тях са пресъздадени сцени от различни етапи от българската история – тревожните революционни времена („Една българка“), Сръбско-българската война („Иде ли?“), следосвобожденската действителност („Дядо Йоцо гледа“, „Пейзаж“, „Тъмен герой“). Повестите му „Митрофан и Дормидолски“, „Чичовци“, „Немили-недраги“ полагат началото на Новата българска литература. Най-известното му произведение – „Под игото“ (1894) – се смята за първия роман в нашата литература.
Създаденото от Иван Вазов е поетически израз на една цяла епоха. В него са отразени размирните години преди и по време на Освобождението, възторзите и огорченията от първите стъпки на младата българска държава. То възпява прелестите на родната природа и красотата на българския език. Има функцията и на национална история, защото побира в себе си целия български свят.