ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
ГОЛЕМИЯТ СВЯТ НА ВАЗОВИТЕ ХЪШОВЕ
(I ГЛАВА)
В първа глава на повестта „Немили-недраги“ Иван Вазов описва нерадостния живот на емигрантите хъшове, тяхното мизерно съществуване в чуждата страна. С чувство на симпатия авторът изобразява моралната им устойчивост в страданията. Въпреки трудностите, те мечтаят да видят отечеството си свободно, живеят със спомени за героични битки и подвизи в името на България.
Това прави техния свят голям независимо от видимите белези на мизерията и нищета, в която живеят, от враждебността и безразличието към тях в чуждата страна. Сред равнодушие и отчужденост те сътворяват своя свят на обич към отечеството, на осмислен избор и човешко достойнство. В техните спорове възкръсват спомени за славни битки, прокрадват се смели и красиви мечти. Хъшовете са изпълнени с копнеж за достойна изява и служене на отечеството, което прави живота им достоен за уважение.
Жестоката реалност, сред която са осъдени да живеят хъшовете, изгнаничеството, теглилата в чуждата страна ги обричат на мъченическо настояще. Експозиционното описание на Браила внушава тягостното настроение – с мъглата, с безлюдните улици и призрачните фенери, които процеждат мътната си светлина. Зимната студенина се свързва с метафоричния образ на нощта, „влажна и мрачна“, и със задушаващия „отровен дъх“ на мъглата. С това се очертава духовната атмосфера, в която живеят емигрантите, обречени на самота, враждебност, отчуждение и безразличие от страна на румънското общество. Те наистина са осъдени да пребивават „немили, клети, недраги“ в една „тежка чужбина“, в която са нежелани и отхвърлени, където всеки ден за тях е борба за оцеляване.
Големият свят на Вазовите хъшове присъства в техните мисли, чувства, мечти и спомени. В света на отчуждението те си създават свой свят, чието пространство са българските лавки, кръчми и кафенета. Контрастът между схлупените сгради и гръмките надписи: „Българский лев“, „Филип Тотю, храбрий Български войвода“, „Свободна България!!!“, разкриват връзката на тези „народни“ синове с участието им в героични битки, с техните съкровени мечти за бъдещето. В детайлите на описаната картина личи освободеното от робския страх съзнание. Нарисуваният „чалмоносец“ е с изчовъркано око, а един български хайдутин размахва гола сабя пред стъписан османлия. Българският героичен дух е жив на чуждата земя, а обичта към отечеството е доминиращо чувство в сърцата на изгнаниците.
На фона на тъмната нощ се откроява контрастното изображение на светещо прозорче на „една будна кръчма“ с надпис „Народна кръчма на Знаменосецът!“ Светлината, която се процежда през решетките му, създава усещане за защитеност и уют. Будни, със светъл ум са и хората, които обитават тази „дълбока изба“. Оскъдната и овехтяла покъщнина допълва внушението от мрачния пейзаж, но картините по стените внасят друго настроение. Те са съхранили спомена за „люти“ битки в Балкана, запечатали са моменти от четническото минало на притежателя на кръчмата. Картината със Знаменосеца заема централно място и е тачена като икона. Тя представя Странджата като „великан“ в ръката с байрак, на който се четат словата: „Свобода или смърт!“ Участието в четата на Хаджи Димитър е гордостта на Знаменосеца, най-уважавания от хъшовете. Той е превърнал кръчмата си в българския дом на емигрантите в чуждата страна.
Разговорите между хъшовете възкресяват славното минало, разпалват полюсни чувства при споровете, разкриват духовния живот на тези мъже, посветили живота си на отечеството. Диалогът им припомня тяхната обща съдба в миналото. Спомените за славни битки ги изпълват с чувството за човешко достойнство и им помагат да понасят глада и несгодите в чуждата страна.
Представата за хъшовете се допълва освен от обстановката, и от пряката им портретна характеристика. Страданието в името на един свят идеал е изписано върху лицата на петимата мъже, насядали на миндера около масата. Вниманието на читателя отново е привлечено от Странджата, който е „най-снажен от всички“, а белезите от зараснали рани по лицето му са доказателство, че картината на стената илюстрира един исторически факт. Знаменосецът е от онези „народни“ българи, които мислят предимно за другите. Той храни и подслонява хъшовете, наставлява ги в трудния им живот. По природа нравствен идеалист, честен и човечен, той е Вазовият идеал за хъш и герой. Неговата смелост и нетърпимост към лъжата откриваме и в откъслечните реплики, с които Странджата се намесва в спора: „Аз го убих него, мръсникът. Насмалко щях да изпусна знамето. Там ме раниха.“
Македонски е другият виден представител на хъшовското общество. Той е изобразен като едър мъж с „надупчено от шарка лице“, очите му са „лукави и дръзки“. С този художествен детайл от портрета вниманието се насочва към характера му и към склонността на хъша към авантюри. В спора бившият войвода от Македония лъже, защото иска да впечатли другите и да бъде център на внимание. Въпреки това той не губи възхищението на останалите хъшове.
Другите представители на хъшовското общество са Хаджият и Попчето, които също носят с достойнство мъченичеството си. То е изписано върху лицата им, които са сухи и жълтеникави. Скромни и тихи, те не обичат да привличат вниманието върху себе си, но прякорите им напомнят за тяхното героично хайдушко минало. Те също имат своето достойно място в хъшовския колектив. Например Попчето е бил в четата на Филип Тотю като духовно лице.
Най-младият от всички – Бръчков, е контрастно противопоставен на останалите мъже. Той е въведен в разказа чрез пряка авторова характеристика, която рисува духовния свят на младия поет и го представя като „идеалист“ и „ветреник“. Син на богат свищовски търговец, младежът е забравил да вземе пари за разходите си. Небрежен към материалното в живота, поет по призвание, Бръчков вече е автор на една патриотична поема, което обяснява неговата склонност да идеализира хъшовете. Според младежа те са герои, храбри мъже, достойни за почит, преклонение и слава. Той цял трепери от умиление пред вида на Странджата, респектиран е от неговите белези от зараснали рани по челото, гледа със страхопочитание Македонски, а хъшовете възприема като „висши същества, родени за страдание, за борба и за слава – не като другите смъртни“. Младежът се стреми да бъде достоен за хъшовското братство.
Психологическата характеристика на Бръчков допълва представата за младия човек. Чувствата му са предадени в градация. Те разкриват страхопочитанието му към Македонски и „благоговението“ му пред Знаменосеца. Неговата отдаденост на идеала – свободата на България, е пресъздадена искрено и завладяващо. В душата на Бръчков се заражда копнежът за подвиг и саможертва.
Началната глава на повестта „Немили-недраги“ разкрива дълбокото пристрастие, с което Иван Вазов изобразява драмата на хъшовете – техния свят на мъченичество и героизъм. Познал отблизо живота на емигрантите, живял сред тях, Вазов говори с възхищение за достойнството, с което тези мъже понасят несгодите. Крепят ги мечтите и идеалите. Копнежът им да участват в бъдещи битки за свободата на България прави техния свят голям. Те са носители на непреходни нравствени ценности като дълг, чест, вярност към идеала, самоотверженост и родолюбив. Това е истинският свят на великото българско време от епохата на борбата за национална свобода.
Зарка НЕНКОВА
@bgmateriali.com
