ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ
ЖИВОТЪТ НА ХЪШОВЕТЕ – ИЗБОР И СЪДБА В ИМЕТО НА НАРОДНОТО ДОБРО
Повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“ носи в себе си много от драматизма на последните десетилетия преди Освобождението, когато националноосвободителната борба достига своята връхна точка. Това е време на безумна смелост за едни и на отблъскващо малодушие за други, на смут и несигурност, на страдание и болка. Повестта разкрива емоционално и реалистично живота на българските емигранти в Румъния, техните мъки, радости, грижи и проблеми. Героите, които са обект на авторовото изображение, са храбри мъже, принудени да изберат изгнанието и очакването на знак за бунт или въстание, идващ от родината.
Те доброволно се отричат отлично щастие, от материални облаги и единственото нещо, което ги крепи в трудните моменти на емигрантския живот, е тяхното искрено родолюбие. Морална и физическа подкрепа хъшовете намират, когато са заедно и когато са сплотени от общите мъки и лишения в негостоприемната и равнодушна към техните идеали и страдания чужда страна. Мъченичеството им се измерва с болката по поробеното отечество, преминава през ежедневните им несгоди и достига до терзанието, че са принудени да бездействат, докато очакват часа, когато свободата на родината ще изисква тяхната саможертва. Изборът им е не само труден, но и съдбовен, защото им налага да извървят нелекия път на изгнанието, за да могат да стигнат до осъществяването на своите идеали.
Още първа глава на повестта „Немили- недраги“ разкрива тегобите на тези достойни синове на България, които сами променят своята съдба, за да бъдат в услуга на поробеното си отечество. Участта им на бездомници в чуждата страна, гладът, лишенията и болестите, които ти преследват на всяка крачка, слагат отпечатък върху техните лица, разговори, мечти и надежди. Портретната им характеристика разкрива видимите белези от ежедневни страдания. Повечето от главните герои, събрани в кръчмата на Странджата, са хора с преждевременно състарени и измъчени от живота лица. Сред тези поборници за свобода особено се откроява техният духовен водач и наставник – старият Знаменосец Никола Странджата, който освен типичните за хъшовете умора и изтощение, е жертва и на най-коварната за това време болест – туберкулозата. Всички епитети и сравнения при обрисуването на външния вид на героите и явното акцентиране на нездравия цвят на лицата им са в подкрепа на страдалчеството, което е станало вече тяхна съдба.
Кръчмата на Знаменосеца е единственото място, в което хъшовете намират скромен подслон и възможност да се почувстват сред свои на чужда земя. Тя е своеобразен „парламент“, в който те споделят своите преживявания от настоящето и спомените си от славното минало. С много горест, но и с много гордост са изпълнени техните разговори за състоялите се някога на Балкана хайдушки битки. Още в тази първа глава на повестта Вазов успява да внуши на читателя огромната любов на хъшовете към България. Всяко връщане към хайдушкото минало, всяко споменаване на България ги съживява, разпалва пламъка в очите им и подклажда жаждата им за живот. Цялата повест е изградена около двата основни стожера в нейната композиция – мъченичеството и героизма на хъшовете. В отделните глави обаче те взаимно се преплитат или редуват. Хъшовете избират своята участ на изгнаници с мисълта да бъдат полезни за България. Те бленуват да умрат като герои за нейната свобода, а всъщност емигрантският живот им предоставя единствено възможността да бъдат мъченици.
В трета глава на повестта величието на духа, което притежава Странджата, е своеобразен източник на вяра, бодрост и самочувствие и за останалите хъшове. В своята прочувствена реч старият Знаменосец успява с точни, кратки, но силни думи да успокои най-свадливите от събралите се хъшове и да им припомни идеалите, за които са предпочели да извършат такава съдбоносна промяна в живота си. Той не им казва нищо ново, но е достатъчно, че ги кара още веднъж да осъзнаят, че гладът и лишенията, които търпят, са много по-малко страшни от злодеянията, извършвани от поробителите в отечеството. Старият хъш успява да възвърне надеждата в хъшовските сърца, като ги уверява, че народът все още помни славните им битки и че те изпълняват своя синовен дълг към България не само когато са проливали кръвта си по Балкана за нейната свобода, но и когато запазват готовността си да загинат за нея в ужасното си изгнаническо настояще. Сякаш долавяйки недоверие в погледите им, Странджата се съгласява с злощастното им настояще, изричайки риторичните въпроси: „Днес кой ни зачита? Кой ни познава?“ Съдбовността на избора, който са направили, съответства напълно на извисеността на техните идеали. Те избират страдалческия живот в изгнание, защото мислят и се жертват за „освобождението на България – ни повече, ни по-малко“.
Смисълът на понятието хъш, даден от Знаменосеца, неслучайно се свежда до смисъла на „мъченичеството“: „...хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума – да бъдеш мъченик.„ Уверени, ободрени и с нови сили в сърцата си, хъшовете намират в спонтанно избликналата сред тях революционна песен отдушник на напиращите в гърдите им чувства.
Въпреки драматичната и трагична участ на всички Вазови герои, краят им е напълно реалистичен поради историко-документалната основа на тази повест. Много от нейните персонажи в по-малка или в по-голяма степен повтарят почти дословно живота на отделни поборници, хайдути, воеводи и революционни дейци, които са реално съществуващи исторически личности. Смъртта е част от избора на хъшовете и тя ги настига в различни моменти от историческото и художественото време в повестта. Пръв напуска живота духовният водач на хъшовете – Странджата, който дори пред лицето на смъртта не престава да мисли до последния си миг за България, за нейното освобождение и за необходимостта младите да продължат борбата.
Странджата е човекът, който не съжалява за трудния си житейски избор, който дори е благодарен на съдбата, че му е позволила да посвети всичките си сили на борбата за освобождението на любимото отечество. Той умира като мъченик и като герой, защото до сетния си миг остава верен на идеала, накарал го да се откаже от лично щастие. Единственото съжаление, което се прокрадва в душата на умиращия Знаменосец, се свежда до мисълта, че не загива в битка срещу вековните поробители, а угасва от тежката болест на чужда земя. Всъщност се сбъдва това, което той казва преди в своята прочувствена реч и което явно му носи утеха и в този страшен миг: че не само откритата борба с оръжие в ръка, но и мъченичеството и себеотрицанието също са принос за свободата на България и също са проява на изпълнен дълг пред нея. Знаменосецът се прощава с живота си не в сражение с врага, а повален от страшната болест. Величието на духа обаче, което показва, и настойчивостта, с която предава своя завет на младия Бръчков, са закономерен край на един достойно изживян живот.
Останалите герои в повестта „Немили-недраги“ умират геройски в така дълго мечтаната по време на изгнанието им решителна битка срещу вековния поробител. Те проливат кръвта си при Гредетин по време на Сръбско-турската война, водени от мисълта, че по този начин помагат на България, че сражавайки се срещу общия враг, допринасят и за извоюването на нейната свобода. Единствено за Македонски съдбата пожелава друг завършек на неговия живот. Той оцелява, но животът му в новоосвободена България, за която толкова дълги години понася неизброими страдания, е отново живот на мъченик. С единадесет зараснали рани и с изсъхнала ръка той е принуден да изкарва скромната си прехрана, като мете една канцелария и „… и тоя лев в Стара планина, и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар...“ Най-жалкото в тази негова неочаквана съдба е не толкова унижението – то си остава за неговите съвременници, колкото загубата на вярата, че не е пропилял напразно живота си, загубата на идеала, който му е давал духовна опора до този момент. Точно това негово състояние предизвиква риторичния въпрос на повествователя: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?... „
Ако съвременниците на Вазов след Освобождението в своето мнозинство забравят идеалите на загиналите за свободата на България герои, ако временно хвърлят сянка върху правилността на техния житейски избор, то повестта на Вазов поправя тази несправедливост и завинаги предопределя възхищението на българския народ към едни от най-достойните му синове.
Николета АРНАУДОВА,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
