ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
„МАКЕДОНСКИ БЯГА ОТ ГЛАДА, НО НЕ БЯГА ОТ СМЪРТТА“
(СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ ВЪРХУ Х ГЛАВА НА ВАЗОВАТА ПОВЕСТ)
Избирайки Македонски за техен пратеник при Апостола, хъшовете са убедени, че той е този решителен, съобразителен и смел човек, който най-успешно ще се справи с мисията.
Лишен от романтичния ореол на Странджата, Македонски впечатлява със своята противоречивост, с удивителното съчетаване на героизъм с авантюризъм и с действения си патриотизъм, достигащ до саможертва. Шумен и невъздържан, готов да измами и да открадне, ентусиазиран артист, който живее с мисълта за славни битки, самотен нощен скитник, прегърнал идеята за общонародното дело, авантюрист, който търси опасността и риска – всичко това се съчетава в неповторимата и обаятелна личност на Македонски. Неслучайно Вазов разкрива смелостта на героя още в осма глава чрез пряка речева характеристика – отговорът на Македонски на реплика на Владиков: „Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта.“ Сивото ежедневие в чужбина може да го принуждава да бъде различен, но котата трябва, Македонски винаги проявява безстрашие и героизъм. В часа на истината всичко онова, на което то е научил животът, той използва, за да победи студа и самотата, страха и изненадата, да се измъкне невредим от срещата си с влаха и от караулите.
Вазов започва X глава с описание на природна картина, което създава не само представа за мястото на действието, а и за тежките атмосферни условия. Самата река е трудно проходима в своята „медна броня“. Чрез сравнението на опасните „черни шумящ сърдити талази“ на водата с „буйните вълнения на една душа“ авторът създава представа за чувствата на героя в този момент – буйният хъш е устремен напред, решен да изпълни докрай поверената му мисия. За предстоящата опасност значителна роля играе описанието на малките дървени колиби по брега на Дунав, метафорично сравнени с „гробове“. Представата за нещо страховито се доизгражда и от движещата се без път фигура на Македонски. Човекът, който винаги се е старал да привлича вниманието към себе си, сега иска да остане незабелязан: „същ селянин, с гугла и влашки кожух“. Единственото, което го отличава от истинския селянин, е револверът, който смелият хъш е готов да използва, ако някой се опита да осуети начинанието му. С явна решителност Македонски крачи към Дунава. Авторът го сравнява с „черна сянка“, а бурният вятър – c „погребалното пение на един мъртвец“, което засилва очакването за нещо страховито, което би могло да се случи.
Изведнъж на пътя му се изпречва една черна ивица незамръзнала вода. Македонски се спира изненадан пред неочакваното препятствие – страшна бездна, в която глухо бучи водата. За миг той размишлява пред дълбоката пропаст, но бързо намира решение – запътва се към влашкия бряг.
Това връщане означава, че пътят трябва да бъде извървян отново и отново. Образът на пътя може да бъде възприет и в символичен план – това е пътят на себедоказването, пътят, който извежда хъша от еднообразието на емигрантското битие и го превръща в герой. Решителност, готовност за вземане на бързи решения, са качествата, които определят поведението на героя в този критичен момент. Македонски показва на какво могат да бъдат способни хъшовете в трудни ситуации. Той се упътва към една дъсчена барака, която наблюдателното му око не е пропуснало да види по пътя към реката. Стигайки до нея, хъшът отпаря дъска от покрива, с която иска да си помогне при преминаване на бездната над Дунава, но за негово голямо учудване от колибата излиза един влах. Хъшът е готов да убие, но да не позволи на някого да осуети мисията му. Той не е „разбойник“, както го нарича влахът, а готов на всичко патриот в името на България.
Авторът не коментира случката с влаха, защото тя е част от ежедневието на поборника за свобода. С голяма психологическа дълбочина Вазов разкрива чувствата на Македонски в момента, в който се кани да премине незамръзналата ивица вода със спасителната дъска. Хъшът, който винаги е вярвал в силите си и не е разчитал на чужда помощ, призовава дори Божията закрила, за да успее: „...вдигна ръката си и се прекръсти.“ Неслучайно Вазов въвежда и един документален момент в своя разказ, за да подчертае значимостта на събитието: „Така по-после на 1876 г. сториха и Бенковски, и Волов...“
Хъшът не е излъгал, когато е убеждавал другарите си да му възложат тази отговорна задача. Той наистина познава пътя от Браила до Русчук най-добре от всички останали и избира онова място между двата гранични поста, знаейки, че точно там има долче, което би могло да му служи като прикритие.
При преминаването на Дунава Македонски проявява изключително мъжество и героизъм. Силната воля и твърдият дух му помагат да продължи трудния си път. Внимателно и предпазливо, с револвер в ръка, той върви по турския бряг. Интуитивно усеща, че премеждията, опасностите и нещастията не са свършили. Тревога, човешка уплаха и напрегнато очакване обземат хъша-герой, когато изведнъж пред него излиза караул. Той е с „напънат слух, с опулен взор и бездихание“ при тази неочаквана среща. Природата е в унисон с преживяванията му – сивото зимно февруарско небе е "грозно, мълчаливо и застрашително“.
Стъпките на караула постепенно отслабват. Македонски се опитва да стане, но с ужас разбира, че това е невъзможно. С вкочанен гръб и премръзнали крака, той пълзи през леденото пространство, което е „пусто и мълчаливо“.
Доближавайки се все повече и повече до родната земя, Македонски не може да се зарадва истински от близостта с отечеството, защото знае, че там опасностите са най-големи. Огромно е желанието му да се срещне лице в лице с врага, но смелият хъш добре разбира, че сега не е време за подвизи. Майстор на смислово натоварения пейзаж, Вазов рисува картината на „пепеляво намръщеното небе на зимата“, което „висеше“ над него „грозно, мълчаливо, застрашително“. Смелостта и решителността на хъша още по-ярко се открояват на фона на недружелюбната природа.
Със сетни сили Македонски най-после влиза в Русчук. Вазов то описва като „един вълк, който обикаля нощем краищата на градовете“.
В отговора на Македонски на въпроса на баба Тонка: „Твой син!“, читателят открива дълбок смислов зарад. Хъшът наистина има моралното право да се нарече син на прославената българка, защото целия си живот е отдал на България.
В този отговор се чувства удовлетворението на героя. Родолюбието, себеотрицанието и човешката доблест помагат на Македонски да изпълни важната си и отговорна мисия и го извисяват в очите на читателя като хъш-герой.
На финала възхищението се смесва със състрадание към героя, който се е оказал отново „немил-недраг“, но в собствената си родина Това още повече величае подвига и любовта към родината, които са предпоставка за неговия героизъм.
Илиана ДИМИТРОВА,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
