ИВAH ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-HEДРАГИ“
СМЪРТТА НА СТРАНДЖАТА (V ГЛАВА)
Странджата – старият знаменосец, е един от централните герои в повестта „Немили-недраги“. В неговия образ Вазов съчетава най-благородните и възвишени черти на българския поборник от годините на националноосвободителните борби. Той е от онези безименни герои, без чиято саможертва делото на големите апостоли на свободата би било невъзможно.
Странджата въплъщава нравствения патос на борбата, разкрива в най-чиста светлина духовната същност на хъша и става изразител на съкровените мечти на народа за свобода, справедливост и достоен живот. Кръчмата му е притегателно място за българските емигранти в Браила. Старият хъш се превръща в техен духовен баща и пример за подражание. Геройските му подвизи личат от дълбоките следи от рани по тялото му, но духът му е жив и непреклонен. Голямата му надежда е, че преди да умре, още един път ще развее знамето в Балкана. Като истински патриот и борец за свобода, знаменосецът предпочита геройската гибел пред безличната смърт в леглото. За съжаление тази негова мечта не се сбъдва.
Странджата е повален от тежката болест, която години наред го мъчи. Кръчмата се опразва, хъшовете се разпръсват един по един. Изчезва топлината от този „остров“ на българския дух и героизъм: „Огнището загасна, дето весело къркаше бобът... Разстройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време.“ С тези думи Вазов изразява огромната си болка и съпричастност към страданието на стария хъш. Огнището се явява не просто част от обстановката в кръчмата, а изпълнява ролята на символ, в който се съчетават в едно надеждите, вълненията и страховете на българските хъшове. Огнището е онова място, което събира членовете на патриархалното семейство, сгрява ги със своята топлина, прави ги единни и уверени. То е знак за сплотеност и обич. Странджата е човекът, който доскоро е поддържал огъня не само в кръчмата, но и в сърцата на братята си по съдба.
Единствен Бръчков остава близо до Странджата в последните дни от живота му. Той е неговият дар от съдбата, неговата морална опора. Младият хъш чувства, че няма право да изостави героя, пред когото изпитва възторг и благоговение. С голяма печал той наблюдава как лицето на знаменосеца „от ден на ден се измахваше и добиваше смъртна бледност". Очите му хлътват ужасно, а раните по бузата му „посиняха, а после потъмняха“. Лека-полека смъртта слага своя отпечатък върху лицето на тежко болния хъш. Съзнанието му обаче е още будно, а от очите му текат сълзи, когато вижда голямата преданост на Бръчков. Този човек, който не е трепвал пред смъртта в Балкана, сега се просълзява, трогнат от вниманието на младежа. Той не се страхува от смъртта и я очаква с гордо достойнство. В тези страшни минути сила му дават спомените за геройските битки в Балкана. Голямата му болка обаче е предизвикана от факта, че умира в леглото, а не в бой с врага.
Усещайки своя край, Странджата прави равносметка на живота си. Той се връща към мисълта за роднините, които е оставил в отечеството, но това е само за миг, защото мислите му отново се насочват към Балкана. Старият хъш е оставил родния дом, пренебрегнал е личното си щастие в името на България и това го изпълва с удовлетворение и гордост. Сега хъшовете са неговото семейство и той с тревога пита къде са другарите му, къде е Македонски, къде е Хаджият. Дори в последните минути от живота си отново се тревожи за тях и мисли за родината си. Щастлив е, че поне ще умре в ръцете на българин в тази чужда страна. Сякаш се пита дали е имал смисъл животът му, дали някой ще си спомни за него. Това са терзанията на един нравствено извисен човек, поставил себе си изцяло в услуга на отечеството. Думите на Бръчков в този драматичен момент събират цялата му обич и признателност към Странджата и към борците за свобода: „Ти си честит поне, че ако умреш, умираш с тия славни резки по челото и с тия хубави възпоминания в сърцето... България няма да забрави своите храбри синове.“ Странджата се трогва, защото единствената награда, за която е мечтал, е признателността на народа. Словата на младия хъш са като лековит балсам за страдащата му душа. Те донякъде премахват болката по неосъществената му мечта и макар да не загива в битка с врага, той умира със съзнанието за изпълнен патриотичен дълг: „Странджата се просълзи. Простря костеливите си ръце и стисна силно Бръчковата ръка. Сладко му беше да чува тия утешителни думи, когато надеждата го оставяше.“
Всяка дума, произнесена от устата на стария знаменосец, звучи за Бръчков като завет, носи нравствено послание, което важи не само за него, но и трябва да достигне до бъдещите борци за свобода. Неслучайно писателят събира най-стария и най-младия сред хъшовете. Поколението на старите борци за свобода – в случая Странджата, завещава на младите – в лицето на Бръчков, безценни реликви на революционната борба: къс знаме със свещените думи „...или смърт!“ и мемоарът, издаден през 1867 г. от Революционния комитет. Това са предметите, които иска да види Странджата, преди да умре! Той се обръща към Бръчков с думата „юначе“ и го моли да му покаже за последен път светините, свидетелстващи за минали героични битки, за проявена саможертва. Разказвачът не може да сдържи чувствата си при тази сцена и стига до възклицанието: „Величествени документи!“ Бръчков трепери от вълнение. За пръв път той се докосва до истински символи на борбата, за пръв път е толкова близо до мечтата си. Странджата целува свещените реликви и се прощава с тях така, както би се простил със скъп за него човек в предсмъртния си час. Те са най-скъпото, което притежава, затова иска да ги завещае на бъдещите борци за свобода. Последните думи на стария знаменосец са: „Умри за България!“ Това е заветът, който отправя към младите – да доведат революционното дело докрай. Старият знаменосец знае, че е нужна приемственост в борбата, за да се постигне голямата мечта – свободата на България.
След два дни Странджата умира. Единственият, който го изпраща до гроба, е Бръчков. Вазов завършва главата с думите: „Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение.“ С тези думи той продължава задочния си диалог със своите съвременници, припомняйки им безкористния патриотизъм на истинските борци за свобода.
@bgmateriali.com
