Иван Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в град Сопот като първороден син на търговеца Минчо Айваза и жена му Съба. Бащата има подчертано родолюбиво съзнание и възпитава голямата си челяд в любов към отечеството и във вярата, че Русия ще освободи България. От майка си бъдещият поет наследява любовта към народната песен и усета си за красивото. По-късно той ще каже за нея: „Ти два пъти ми майка беше“.
Посещава местното училище, а през 1865 г. баща му го изпраща да учи гръцки език в Калофер при даскал Ботьо Петков. Там намира богата библиотека с български, руски и френски книги, които изиграват важна роля в литературното му развитие. През 1866 г. се записва в Пловдивската гимназия, където продължава да чете много книги, предимно от френски автори. През 1868 г. баща му го връща в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява особен интерес. От това време датират първите му стихотворни опити.
През 1870 г. заминава за Румъния при чичо си Кирко, но и там не е доволен от работата като търговец и заживява сред хъшовете. След две години се връща в България и работи като учител, преводач и служител. През 1875 г. е в Сопот, където става член на революционния комитет. Под въздействие на Ботевата революционна поезия започва да пише по нов начин. След избухването на Априлското въстание Вазов емигрира в Румъния. Там през 1876 г. излиза и първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла“. На следващата година се появява „Тъгите на България“, а през 1878 - „Избавление“.
След Освобождението се връща в България, където отначало работи в руската администрация в Русе, а през 1879 г. е назначен за съдия в Берковица. От 1880 г. живее в Пловдив, където около него и Константин Величков се оформя литературен кръг. По време на престоя в Пловдив поетичният му талант укрепва и Вазов създава някои от най-значимите си произведения – „Епопея на забравените“, „Чичовци“, „Немили-недраги“ и др. Заедно с Величков издават „Българска христоматия“, представяща големите образци на европейската литература.
След Съединението заминава на фронта при Сливница, а след това се премества да живее в София. Пословичното му русофилство го поставя в деликатно положение спрямо министър-председателя Стамболов, който по това време провежда политика на откъсване от руското влияние. Затова Вазов емигрира в Одеса, където написва романа „Под игото“. След връщането си в България издава списание „Наука“. За кратко е министър на просветата, а след това заживява като професионален писател – първия в българската литературна история. През 1895 г. празнува юбилей по случай двайсет и пет годишната си литературна дейност. Тогава за пръв път го наричат „народен поет“. През следващите десетилетия живее с изпитанията на отечеството, като същевременно води сложни битки с естетическите си опоненти от кръга „Мисъл“. През 1920 г. е отбелязан и вторият му юбилей, на който цялата нация му засвидетелства уважение. Скоро след това умира в София през 1921 г.