ИВАН ВАЗОВ (1850 – 1921)
Иван Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот. Семейството му е заможно, задружно и патриархално. Добра представа за него добиваме от началото на „Под игото“, където е представено домочадието на чорбаджи Марко.
Бъдещият поет завършва местното взаимно и класно училище. Учителят му Партений Белчев го въвежда в света на поезия. През 1866 г. учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев) и става негов помощник (поддаскал). През 1866 г. продължава образованието си в Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не се интересува от нея и изпълва бащините си тефтери със стихове. През 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано стихотворение „Борът“.
Поетическите опити на младия Вазов са подкрепени от майка му Съба Вазова, но са посрещнати с неодобрение от баща му. През 1870 г. той го изпраща в Олтеница (Румъния) да овладее търговията при чичо си. Младежът обаче продължава да пише стихове, които изпраща до „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ бяга в Браила, живее няколко месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Преживяванията му тук лягат в основата на повестта „Немили-недраги“.
През 1870 г. Вазов се връща в Сопот. За кратко учителства в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София – Кюстендил. През 1875 г. се установява в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.
След началото на Априлското въстание през 1876 г. Вазов заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“. През Руско-турската война от 1877 – 1878 г., на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров.
След Освобождението за кратко е съдия в Берковица. През 1880 г. се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Тук той е в центъра на обществения и културния живот като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист, литературен критик и писател. Избран е за подпредседател на Областното събрание и за председател на Пловдивското научно книжовно дружество. Редактира „Наука“ – първото значимо научно-литературно периодично издание след Освобождението. През 1885 г. Вазов и Величков основават „Зора“ – първото българско изцяло литературно списание. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от сто български и чужди автори. Основната част от преводите е дело на двамата съставители. Всенародният ентусиазъм по време на Сръбско-българската война (1885) вдъхновява поета и той й посвещава стихосбирката „Сливница“ и няколко разказа, които се радват на голяма популярност.
След провала на проруския преврат през 1886 г. Вазов, който е активен русофил, заминава през Цариград за Одеса. Там той пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България първо в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.
През 1889 г. Иван Вазов се установява в София. През 1890 г. основава списание „Денница“. След възстановяването на Народната партия се включва активно в нейната дейност и е избран за народен представител през 1894 и 1896 г. и министър на народното просвещение в правителството на Константин Стоилов. Оттегля се от активния политически живот, но през 1911 г. отново е депутат в V велико народно събрание.
По време на Балканските войни през 1912 – 1913 г. е обхванат от всенародния подем и създава три стихосбирки и множество разкази. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, е чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Вазов, спонтанно обявен за „народен поет“. Успял да види всенародната любов и признателност, през 1921 г. умира от разрив на сърцето в София.
ПОЕЗИЯТА НА ВАЗОВ
Стихосбирките на Вазов надхвърлят двадесет и покриват цялото жанрово и тематично разнообразие на българската поезия от неговото време. Несъмнено най-представителната част от тях, а и най-популярната, е цикълът „Епопея на забравените“, поместен в стихосбирките „Гусла“ (1881) и „Поля и гори“ (1884).
По думите на поета подтикът е дошъл от стихове на шведския писател Рунеберг, на когото той попаднал в руски превод, както и от статия на 3. Стоянов (иначе негов политически противник), посветена на начина, по който са загинали някои от участниците в Априлското въстание, и, разбира се, под въздействието на високо ценения от него В. Юго.
Със своята патриотична патетика и богат инструментариум от умело използвани изразни средства „Епопея на забравените“ – несъмнен шедьовър не само на Вазов, но и на българската поезия – трайно формира някои от основните фигури в българския пантеон и представите на следващите поколения за тях. След Вазов Паисий вече винаги ще е „един монах тъмен, непознат и бледен“, Раковски – „Мечтател безумен, образ невъзможен, // на тъмна епоха син бодър, тревожен“, трагичният жест на Кочо, „простият чизмар“ ще маркира най-висшата проява на волята за свобода, а Шипченската битка ще е запечатана в паметта на българите и дори в българската природа: „И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, // спомня тоз ден бурен...“
@bgmateriali.com
