Испанският Ренесанс и развитието на романа

          За разлика от основната част на Западна Европа, в испанската история протичат специфични процеси. На първо място стои фактът, че на Иберийския полуостров дълги векове се води борба между християнство и мюсюлманство. Още в Ранното средновековие арабите завладяват големи части от Средиземноморието – цяла Северна Африка, Сицилия, Испания и се насочват към вътрешността на Европа. Биват отблъснати в няколко решителни битки и в Западна Европа се създава голяма християнска държава под името Свещена римска империя. Испания обаче, както и Сицилия и Северна Африка, продължава да е под властта на арабите. Няколко века продължава борбата за възвръщане на християнските земи, известна под името Реконкиста. След като прогонва нашествениците, испанската монархия на свой ред започва да завладява територии. Освен към големи части от Средиземноморието – Сицилия и Южна Италия – испанците се насочват и към Новия свят – Централна и Южна Америка.
          Всички тези събития оформят един съвършено различен характер и ценностна система. Постигането на благополучие и развитие се преследва не чрез мирен и съзидателен труд, а чрез завоевание. Испанското рицарство и монархия се оформят основно в освободителното движение и в завоевателните походи. Затова характеристиките на тази съсловна култура са предимно героико-епични, а не куртуазни, както е във Франция и Англия, или пък търговско-банкерски, както е в Италия. Духовенството, от своя страна, изцяло застава на страната на освободителните и завоевателните стремежи на аристокрацията. Не е чудно, че именно в испанския кралски двор – при Карл V и неговия син Филип II – се заражда идеята за изграждането на всеобхватна християнска империя, която да обедини целия свят чрез католическата вяра. И наистина през XVI и XVII в. испанското владичество се разпростира върху огромни части от света – Фландрия и Бургундия, Австрия и Германия, Арагон и Кастилия, Сицилия и Южна Италия, Мексико и Перу. А запазването на католицизма и чистотата на вярата се възприема от Църквата като военна операция – именно в Испания се създава Инквизицията и се организира Йезуитският орден.
          Историческата съдба на страната определя и своеобразието на испанската литература. Нейната задача се свързва с изграждането на такива нагласи, възприятия на света и ценности, които съответстват на героико-приключенския дух, властващ в обществото. А основните проводници на тази тенденция са драмата и романът – най-популярните и достъпни литературни форми. В тях преобладават действието интригата, подвизите и победите.
          Най-голяма популярност добиват книгите, в които на народен език се разказват истории за героични приключения на рицари и герои, побеждаващи враговете на общността. Голяма част от сюжетите са почерпени от устната фолклорна традиция и затова в тях приказните и фантастичните елементи са често явление. В тези истории, подобно на класическия епос, винаги своите герои побеждават чуждите, а краят е щастлив. Образът на света, който създават подобни четива, е подчертано черно-бял, разделящ хората на добри и лоши. Нашите винаги са добрите, а чуждите – лошите. Образите на врага са най-разнообразни, защото общността страда не само от чужденците, но и от природи бедствия, представяни по фолклорен маниер като страшни чудовища, зли магьосници или фантастични същества. Също по образеца на фолклорния епос героите на подобни четива са винаги едни и същи (като българския Крали Марко например) и тяхната основна задача е да обикалят „нашите“ земи и да защитават общността, побеждавайки извиращите от всички страни врагове. Само че за разлика от фолклорните юнаци героите вече се изобразяват в образа на рицари – основното воинско съсловие на феодалното общество. Така с течение на времето се изгражда културата на рицарския роман, който завладява умовете и сърцата на испанците.
          Идеите, завладели Европа с настъпването на Ренесанса обаче, влизат в рязко противоречие с тези средновековни по същината си представи за света. Поставянето на човека в центъра на света, уважението към личните качества, индивидуалната предприемчивост, усложняването на ценностната система, изискваща размисъл и преценка, а не автоматично вземане на страна, са обществени и идеологически процеси, които изискват нова литературна форма. В Италия тази роля се изпълнява от новелата, която прониква в Испания чрез творчеството на Сервантес. Но истинският пробив се извършва от появата на романа, дължаща се на същия автор.
          Интересното в случая е, че раждането на модерния роман се извършва чрез прякото отхвърляне и осмиване на заварените клишета. Литературната форма, която се създава в резултат на този сблъсък, е вече съвсем нова както по образа на света, който създава, така и по типа герой и по въздействието, което оказва на читателя. Романът се развива чрез пряко разграничаване от епоса. Тези два начина за осмисляне на света се противопоставят във всички свои характеристики. Нека ги сравним.

Характеристика	Епос	Роман
Обект на изображение	Епосът изобразява абсолютното минало на общността, в което са се случили велики събития, обединили общността. Епическият разказ играе ролята на колективна памет за това героично минало.	Романът изобразява незавършеното настояще, в което се разразяват различни конфликти между хората, както и между отделния човек и об- ществото.
Герой	Епически юнак (рицар), чиято основна задача е да обикаля земите на общността и да ги защитава от посегателствата на враговете, били те различни чудовища или чужденци.	Обикновен човек, който попада в различни затруднения и се опитва да ги реши, запазвайки достойнството и ценностите си.
Образ на света	Светът е разделен на добра и лоша част по принципа свое - чуждо.	Светът около нас с всичките му най-разнообразни и противоречиви страни - различни хора, различни интереси, различни ценности, влизащи в непрекъснато взаимодействие, конфликти, съюзи и т.н.
Читател	Читателят се възхищава на героя, изпълва се с гордост от неговата сила и победи и се радва от това, че героят е „наш“. Стреми се да подражава на героичното му поведение.	Читателят следи с интерес съдбата на героите, идентифицира се с някой от тях, симпатизира му и се поставя на негово място, питайки се как самият той би постъпил в подобни обстоятелства. На практика читателят става част от разказаната история, което го подтиква към непрекъснат размисъл и преценка.
Обществена функция	Епосът създава единно нравствено пространство, в което живее общността - споделени ценности, споделени герои, споделен универсален образ на света, споделена вяра.	Романът поставя утвърдените ценности и представи за света на изпитание и преоценка, възпитава чувствата и възприятията, подготвя човека за различни житейски изпитания и ситуации.

          Така в края на XVI и началото на XVII в. в Испания под перото на гениалния Сервантес се ражда жанрът на модерния роман, на който в следващите столетия е съдено да преживее бурно развитие, превърнало го в основния жанр на модерната литература. С течение на времето се оформят и различните разновидности на романа – пикаресков роман, приключенски роман, криминален роман, социален роман, роман на възпитанието и т.н., като всеки от тях има свой кръг от сюжети, свой модел на действието, герой, образ на света, читателско поведение и обществена функция. Но нищо от това нямаше да се случи, ако преди четири века не се беше появил образът на хитроумния идалго дон Кихот де Ла Манча.