ЙОРДАН ЙОВКОВ – ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО
Казват, че има писатели, към които не приляга обикновената мярка. Един от тях е Йордан Йовков. Всякога, когато чете неговите творби, читателят е грабнат от чувството за величието на този автор, привличат го неговите герои, които носят такова силно физическо излъчване и духовна мощ, благородни помисли и действия.
Йордан Йовков е роден на 8 ноември 1880 г. в старопланинското село Жеравна, близо до Сливен. От родното си място завинаги запомня прелестта на величествените планини, очарованието на тайнствения вечерен разговор на трите кории: Черковна, Старча и Циганска. В техния непресъхващ шум той „чува“ разкази и легенди, изпълнени с драматизъм, със събития из живота на големи и юначни люде. С Жеравна са свързани носталгичната атмосфера, романтичната извисеност и мечтателност на Йовковите разкази в сборника „Старопланински легенди“.
Първоначалното си образование писателят получава в Жеравна и Котел. Споменът за тези две селища никога не загасва в съзнанието му, защото подхранва въображението му. Бъдещият писател завършва гимназия в София. През 1897 г. семейството на Йовков се преселва в Добруджа, където в крайграничното село Чифуткьой (сега Йовково) баща му купува земя и добитък. Йовков е поразен най-напред от необятната щир на Добруджа. Природата е толкова различна от тази на Жеравна и Котел. Тук познава и обиква селянина, труда, добруджанския пейзаж. Дълго време учителства из добруджанските села. Сам той споделя пред проф. Казанджиев: „Аз например съм живял тридесет години на село. През това време съм се оформил и съм определил отношението си към живота, към хората. От това време са всичките ми най-силни и най-значителни преживявания: оттогава са всичките ми опити и наблюдения – целият свят, в който живея. С тоя свят съм във връзка и отношение и в моето литературно дело... Не съм написал нито една работа, в която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям в този пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам“. И наистина, разказите му от сборника „Старопланински легенди“ ни връщат към легендите и суровата величествена природа на Жеравна. Творбите от сборниците „Вечери в Антимовския хан“, „Ако можеха да говорят“ и „Женско сърце“ ни разказват за земята на Добруджа и за хората там.
През 1902 г. Йовков прекъсва учителството, което толкова обича, и завършва школата за запасни подофицери в Княжево. Един семестър следва право, но борбата за хляба отново го връща в Добруджа, където продължава да учителства. Неговият тих нрав, широката му и топла душа го правят любимец не само на децата, но и на техните родители.
Този писател, който и критиците, и читателите определят като най-дълбокия, най-искрения, най-възторжения хуманист, е трябвало да преживее ужасите на войната. Той участва в три войни – в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Чрез думите на своя герой Рачо Самсара Йовков ще изрази отношението си към войната: „Ето я нея, страшната и безмилостна война, няма по-голямо бедствие от това на Земята“.
След Първата световна война Йовков е чиновник във Варна и няколко години работи в българската легация в Букурещ. Йовков е човек, свързан с българското, с родното и няколкото години, прекарани далеч от родината, го карат да страда. За да се чувства близо до земята, до народа си, той моли приятели и близки да му изпращат легенди, народни песни и приказки. Те залягат в основата на едни от най-хубавите му разкази в сборника „Старопланински легенди“. Така написва разказите „Индже“, „Божура“, „През чумавото“ и др. Той пише в едно букурещко кафене под звуците на музиката там и затова тези разкази се отличават и с един неповторим музикален ритъм – винаги свързан с настроението, което внушава разказът.
През 1927 г. Йовков се завръща в София, където работи в Дирекцията на печата.
Писателят умира през 1937 г.
@bgmateriali.com
