ЙОРДАН РАДИЧКОВ – „НЕЖНАТА СПИРАЛА“
НЕРАЗГАДАНАТА ТАЙНА, НАРЕЧЕНА ПРИРОДА
Радичков обичаше да се разхожда в Борисовата градина. Най-често сам. Спътниците ми се познаваха с писателя. Поздравиха го и зачакаха – той ще се спре ли с нас? Той спря с онази много странна Радичкова усмивка, едновременно загадъчна, доброжелателна и хитроумна. В този момент някаква птица се обади от близкото дърво. По гласа й Радичков позна каква е птицата и почна да разказва за нея. Той беше от ония магьосници в българската литература, които разбират езика на птиците, животните и дърветата. Говореше ясно и мъдро, както и пишеше. Думите му неусетно ни въвеждаха в един тайнствен свят. Сега зримото придоби други очертания, други внушения, неизразимо по-силни и по-дълбоки от това, което се виждаше на пръв поглед. Изпитвах особено чувство – чрез думите на Радичков сякаш се докосвах до неразгаданото величие, наречено природа. Ние също сме част от него, макар, забързани в ежедневието, да го забравяме. В богатото си творчество – романи, пиеси, пътеписи, сборници с разкази, Радичков непрекъснато ни го припомня. Той е сред най-големите български писатели.
Появата на писателя Радичков, първите му разкази бяха не само изненада, а направо предизвикателство. В разноликата картина на съвременната ни литература творчеството му се откроява със своето неповторимо проблемно стилистическо своеобразие. Ироничен, често пъти гротесков, иносказателен и притчов, понякога абсурден, Радичков тръгва от вековно изкристализиралия фолклорен поглед към света, за да стигне до сблъсъка на примитива с цивилизацията. От всяка страница надзърта многозначителната усмивка на твореца, който ни предоставя сами да определим своята оценка за плюсовете и минусите в срещата на интелекта и обогатяваното през вековете фолклорно световъзприемане.
Но в разказа „Нежната спирала“ иронията и гротеската липсват. Не откриваме дори предизвикателно загадъчния поглед на белетриста. В разказа витае човешки смут пред тайнството на вечните, неподвластни на нашата воля и желания, премеждия на „съдбата“. Точно в тези фатални моменти Радичков открива най-ясно и недвусмислено невидимите на пръв поглед, но дълбоки връзки между всички живи същества. Това не е само физиология, а един смущаващ трепет пред необратимите мигове на живота. Точно в тези повтарящи се моменти в съществуването на всички живи обитатели на планетата ни Радичков вижда единството на света.
Разказът е изграден по едно много „лично изживяване“, както го определя сам писателят: „...неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг в дъсчения сандък, едни седяха с лице към конете, други с гръб“, се връщат от лов; „пътят лъкатуши покрай самата гора“. Замръзналият зимен пейзаж диша в някакви необясними, непознати за нас хората норми. Постепенно тайнственото дихание на картината става все по-осезаемо. Сякаш всяко дърво, всеки храст е непознато същество със свой скрит живот. В духа на прадревния анимализъм писателят ни доближава до онзи недостижим за нас, хората, „вътрешен свят“ на природата. Метафорични детайли подсилват усещането за приказност, неусетно се прокрадват и леко мистични елементи, плод на човешкото възприятие, на човешката фантазия. Те битуват от векове във фолклорната митология: „Дивата шипка трепна, заедно с нея и лъскавите червени плодове, заиграха те като живи очи, сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо същество бе ударено с камшика през лицето“; „смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо...“ Писателят открива реакциите на едно друго битие – и различно, и близко до човешкото, може би завинаги останало като неразгадаема микровселена по нашата земя.
При Радичков митологичното не е външно привнесено. То е заложено в душевността на героите му, част е от техния свят, от битието им, от непосредствената близост с първичната природа. То е родово наслоение от вековете. Затова така естествено се вплита в самата тъкан на произведенията му. Повторенията, олицетворенията, сравненията придават сетивност на приказно митологичното: „храстът трепваше, трепваха стотиците му черни плодове“, „загледан също тъй втренчено със стотиците си лъскаво червени очи“... Приказките, преданията са затвърдили в съзнанието на Радичковите герои определени суеверно митологични образи, превърнали са ги в неотменна част от ежедневието им: „Туй ще е някой вампир“ – рече ми ловецът. „Кое?“... „Оня храст“ – рече човекът... и обърна глава назад през рамото си, за да покаже шипковия храст“, но храстът вече го няма. Тайнствата на природата битуват сред героите, създават необясним смут, а в съзнанието на героя разказвач – самия писател, прозвучава „Почти като човек... почти като човек“. Една особена творческа нагласа, неудържимо въображение, удивителна художествена чувствителност ни водят сред пустото бяло поле към скрития живот, който пулсира във всяка рожба на великата господарка Природата.
Наситената психологическа атмосфера, появила се първо като почти инстинктивно усещане за тайнственост, се разгръща, обхваща цялостното обкръжение, събужда скъпи и болезнени спомени. Авторът се връща в близкото минало. Образът на отишлия си приятел, големия режисьор Методи Андонов, минава като мираж край шипковия храст. Нали самият режисьор е искал да постави на сцената една такава история – истински шипков храст сред бяло поле. Действителност и въображение се преплитат както миналото и настоящето. Временните пластове ту се покриват, ту се раздалечават.
Психологическото напрежение неусетно върви към своята кулминация. Читателят не очаква, че една не особено съществена промяна в обстановката ще изиграе толкова решаваща роля – и сюжетна, и проблемна: „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици“. До този момент стилистически повторения на определени думи подчертават сходните моменти, връзката между човека и природата, пълното единство (за храста – „загледан“, „трепваше“, „лъскавите червени плодове заиграваха като червени очи“). Сега отново откриваме повторения на едни и същи думи и те носят дълбок смислов акцент: „Ятото летеше спокойно и плавно, оня със сините очи се целеше спокойно в него и плавно движеше цевите на пушката си.“ Външно словесно се налага впечатление за хармония. Всъщност тя е привидна, измамна. В нея е заложен най-жестокият контраст на битието: живот-смърт.
В тази богато асоциативна проза, образно оригинална, прецизна, изящна, проблемна, разказвачът – пълно покритие на писателя, предава всеки следващ миг като нравствено изживяване, лично свое, а също и на групата ловци – изстрела, отлитащото ято, изостаналата птица, която кръжи из въздуха и после стремглаво пада изчезва в снега, капките кръв, които аленеят и очертават една „нежна спирала“. „Никой от нас не подозираше, че докато кръжи, птицата изстисква бавно кръвта от себе си, за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно четмо и писмо... последната фраза на своя живот.“
Един от най-пристрастените ловци сред нашите писатели, Радичков разиграва дълбокото си нравствено сътресение пред разигралата се драма – раздялата на едно същество с живота. „Нежната спирала“ бележи жестоката бразда, която разделя битието на живот и смърт, бразда, която никой не е прекрачил в обратна посока. Пред нея всички живи същества са равни, внушава Радичков. Точно срещата със смъртта преоценява нашето отношение към света, представите ни за добро и зло, за сила и право. Писателят ни въвлича във всеобщата загадка на неразгадаемия свят. В поредица външни белези (кръговете на птицата, капките кръв...) „нежната спирала“ се откроява като загадъчен символ на някакво зашифровано послание, ням въпрос, недоумение или обвинение. Символът е пределно нееднозначен, толкова всеобхватен и така проблемно натоварен. Емоционално размисловият нерв на повествованието се сгъстява във възходяща градация, за да достигне до нямото вцепенение на ловците пред „нежната спирала“. Какво изпитват те пред този иносказателен предвестник на настъпващата смърт? Какво смущава тези, които толкова пъти са отнемали живота на едно нищо неподозиращо същество. Може би за първи път те са изправени пред явен знак, пред някакво „послание“, което пак може би за първи път събужда у тях чувство за вина. Така повествованието се разгръща в два пласта: детайлно фиксираните видими моменти в поведението на птицата, нерешителността на ловците да доближат „нежната спирала“, този знак на нещо тайно. И от друга страна, писателят пределно силно внушава своя духовен смут, оставил трайни следи у него за цял живот, следи, които са породили тази творба: „...откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали.“
Разказът ни приковава с недоизказаното пряко „Защо?“, потопява ни в извечните въпроси, които ние в делника съзнателно или несъзнателно отминаваме, не искаме да се изправим лице в лице срещу тях. Сякаш чуваме далечен глас: „Имаме ли право да посегнем на един живот така, за удоволствие? Или от някакъв интерес?“ Животното убива само когато е гладно. А човекът... Изобщо не става въпрос само за лова. Вероятно сме най-висшите в животинския свят. Но никой нищо не е доказал. Грубо и жестоко първобитната традиция е наложила правото на по-силния. Цивилизацията в целия си исторически път само го потвърждава, често под лозунги за хуманизъм и свобода.
Въпросите, които поставя този разказ, са толкова много. Те се концентрират в размисъла за живота и смъртта, за величието и тайнството на живота в единния свят, но едновременно с това се насочват към вековния развой на човешкото общество и на индивида като негова единица, за смисъла и безсмислието на постъпките. Радичков не ни поучава, не налага свои мнения и тези. Той ни кара само да се замислим над въпроси, които в повечето случаи нямат отговор.
Д-р Нина ПАНТЕЛЕЕВА
@bgmateriali.com