Книжовният език

          1. КАКВО Е КНИЖОВЕН ЕЗИК И ЗАЩО Е НУЖЕН?

          Както вече знаем, една от задачите, които изпълнява езикът, е да създава общности. Всички хора, говорещи на един език, се чувстват близки помежду си, защото се разбират. Връзката между общност и език е толкова силна, че в някои езици, сред които и старобългарски, думата за „народ“ е „език“.
          Всичко това е възможно само когато езикът наистина е общ и еднакъв за всички. В условията на устност обаче, когато поддържането на трайна и установена езикова норма е силно затруднено, защото няма писмени текстове, които да я съхраняват, общностите, поддържащи езика, са сравнително малки – в границите на физическото общуване. В момента, в който назреят условия за формиране на по-големи общности, устният език вече е недостатъчен. Затова се налага въвеждането на книжовните езици.
          Книжовният език е в състояние да гарантира спазването на езиковата норма, защото писмеността трайно съхранява текстовете, резултат на езиковата дейност. Освен това писмеността дава възможност за преодоляване на времето и пространството и по този начин границите на общността се разширяват и извън зоната за физически контакт между участниците в общуването. И на трето място, писмеността дава възможност за по-трайно и по-сигурно съхраняване на достигнатия опит. Всички тези преимущества на писмения език показват защо изграждането на модерните нации винаги започва с установяване на общ език с устойчива норма. Процесът по налагане на тази норма се нарича кодификация (от лат. codex – книга, записани в книга закони).
          Инструментите, използвани в този процес, са два. Първият е изработване на речник на съответния език. Той трябва да събере съществуващите до този момент народни говори, да ги подреди и организира, въвеждайки по този начин задължителната норма. Всички национални езици минават по този път – достатъчно е да споменем речниците на Академия делла Круска (италиански език), на Френската академия, речника на Самюел Джонсън (английски), речника на Аделунг (немски), речника на Руската академия и т.н. Неразделна част от работата по речниците обикновено е и изработването на граматики, съдържащи правилата за употреба на езика.
          Вторият инструмент, използван за установяване на общ език, е разпространението на някой популярен текст. В повечето случаи това е Библията. Тази книга, която присъства във всеки дом, е и практическият носител на установения национален език. Легендарни в това отношение са преводът на Мартин Лутер, кодифицирал немския език, преводът на английски, поръчан от крал Джеймс I и т.н.
          В резултат на тези целенасочени усилия във всички културни общества се оформят книжовни езици, служещи като основа на националните общности. В резултат на казаното, можем да дадем следното определение на явлението книжовен език:

Книжовен наричаме общия за цялата национална общност език в неговите устна и писмена форма, в който цялото богатство от изразни средства е установено (кодифицирано) със задължителна норма.

          Книжовният език е основният език на националната държава. Използването му е задължително в училищата и университетите, в обществените институции, в средствата за масова комуникация, както и във всички сфери на обществения живот. Ето защо една от първостепенните задачи на българското образование е овладяването на българския книжовен език от всички ученици.

          2. ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК

          Българският език като основното средство за общуване на българския народ възниква преди повече от хиляда години със създаването на българската държава през 681 г. След изнамиране на славянското писмо от светите братя Кирил и Методий (850 г.) , на него се създава и богата писменост. Проблемът е в това, че написаните по онова време книги се разпространяват сред един изключително тесен обществен кръг на управляващите класи и духовенството. Преобладаващата част от народа общува устно. Затова и старобългарската писменост не може да зададе общозадължителна езикова норма. В резултат на това устният език се развива много по-бързо от писмения и в един момент става много различен от писмения старобългарски. Ето защо, когато през XIX в. и у нас назряват условията за изграждане на национална общност, нейният книжовен език трябва да се изгражда наново.
          Този процес започва през Възраждането, когато излизат първите вестници, списания и книги. Въпросите, които се засягат в тях, са много по-широки от проблемите, за които се говори в ежедневието. Ето защо езикът започва бързо да се обогатява с нови думи и понятия, привличайки изразни средства от всички български народни говори.
          В основата на съвременния книжовен език лягат балканските говори, защото именно от там произхождат повечето възрожденски книжовници като Петко Р. Славейков, Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захарий Стоянов, Иван Вазов и др. Заедно с това обаче се привличат думи и граматични норми и от западните говори. По този начин съвременният книжовен език обединява цялото българско езиково богатство.
          Тъй като българският книжовен език възниква на базата на народните говори, в началото са изразявани съмнения, че той не е в състояние да изрази постиженията на научната, философската и художествената мисъл. В отговор на подобни опасения Иван Вазов създава своето знаменито стихотворение „Българският език“. Но по-важно е това, че с усилията си българските книжовници в един сравнително кратък период успяват да обогатят и развият езика дотолкова, че той наистина става ефикасен инструмент не само за делнично общуване, но и за цялостното духовно развитие на нацията.
          Паралелно с обогатяването и уеднаквяването на езика протичат и процесите по установяване на различните езикови норми. В редица граматики са въведени правила за използването на езика, които чрез бързо развиващата се училищна мрежа стават задължителни за хората, населяващи цялата българска територия. След Освобождението и образуването на националната държава, когато основното образование става всеобщо и задължително, езиковата норма става достояние на целия български народ. А извършените няколко последователни правописни реформи установяват и задължителните правила за изписване на думите.
          С развитието на обществото се развива и книжовният език – навлизат нови понятия, нови начини за изразяване, нови правописни правила. Ето защо езиковата норма трябва непрекъснато да се осъвременява и привежда в съответствие с реалната речева практика. С това днес се занимават учени езиковеди.