Вазовата повест „Немили-недраги" се появява скоро след Освобождението. И тя, както и поетичният цикъл „Епопея на забравените", е заслужен упрек на автора към съвременниците му и нравите на част от обществото в следосвобожденска България. Писателят не споделя пошлите и необясними страсти на това време и не разбира тези, които са забравили светлите възрожденски идеали.
Полемиката на Вазов със съвременниците му насочва вниманието на читателя към V глава - една от ключовите в повестта „Немили-недраги", в която с много болка и тъга се разказва за смъртта на Знаменосеца. Съчетал уникални черти в образа на Странджата, авторът пресъздава в негово лице своя идеал за човек, българин и хъш. Притежаващ голяма нравствена сила и духовна красота, старият хъш, макар да умира сломен от болести, до последния си миг се чувства и изживява като борец за всенародна свобода. Мъченическа и величава е смъртта на герой като Знаменосеца. За него сякаш напълно важат думите на френския писател Антоан дьо Сент Еkзюпери: „Човек може да живее само с онова, което може да го накара да умре." Именно в страданието и в героизма-две различни измерения на един и същ житейски факт, се крие истината за живота-подвиг на Знаменосеца, отреждащ му място в пантеона на безсмъртието.
Моля, влезте в акаунта си, за да видите цялото съдържание.
@bgmateriali.com