Вазовата повест „Немили-недраги" се появява скоро след Освобождението. И тя, както и поетичният цикъл „Епопея на забравените", е заслужен упрек на автора към съвременниците му и нравите на част от обществото в следосвобожденска България. Писателят не споделя пошлите и необясними страсти на това време и не разбира тези, които са забравили светлите възрожденски идеали.
Полемиката на Вазов със съвременниците му насочва вниманието на читателя към V глава - една от ключовите в повестта „Немили-недраги", в която с много болка и тъга се разказва за смъртта на Знаменосеца. Съчетал уникални черти в образа на Странджата, авторът пресъздава в негово лице своя идеал за човек, българин и хъш. Притежаващ голяма нравствена сила и духовна красота, старият хъш, макар да умира сломен от болести, до последния си миг се чувства и изживява като борец за всенародна свобода. Мъченическа и величава е смъртта на герой като Знаменосеца. За него сякаш напълно важат думите на френския писател Антоан дьо Сент Еkзюпери: „Човек може да живее само с онова, което може да го накара да умре." Именно в страданието и в героизма-две различни измерения на един и същ житейски факт, се крие истината за живота-подвиг на Знаменосеца, отреждащ му място в пантеона на безсмъртието. В мизерия и самота завършват неговите дни, но той докрай съхранява идеала си за свобода и любовта си към България. Пресъздавайки края на достойно изживяния живот на стария хъш, Вазов дава един урок по родолюбие на своите съвременници.
Повествователят разказва за смъртта на Странджата с героично-трагичен патос. Един от основните мотиви, който насочва към мъченическото в смъртта на Знаменосеца, е новото за читателя описание на кръчмата в сравнение с първа глава от произведението. Това последно обиталище на Странджата винаги е било изпълнено преди това с много хора, които спорят оживено и разискват важни за тях подробности и възпоменания за славните битки в миналото. Макар всеки детайл да подсказва бедността и окаяната обстановка в народната кръчма на Странджата, тя винаги е била уютно място за хъшовете, техен единствен дом в страшните години на изгнание. Атмосферата обаче коренно се променя, когато безмилостната болест поваля стария хъш на легло. Предишното оживление е заменено със запустението, а оживените разговори - от мъчителна тишина. Вазов изгражда представата за пустота и тъга чрез познатите на читателя от първа глава детайли, които сега обаче са характеризирани по различен начин. С няколко щрихи той внушава липсата на обичайния уют: „Огнището загасна, дето весело къкреше боба; съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавиците и дебел пласт прах ги покриваше вече..." Огнището, около което дълго се събират хъшовете, винаги е било център на светлина, топлина и уют. Сега то е загаснало, което можем да разчетем и като още една сполучливо намерена метафора за тлеещия живот на Странджата. Няма я вече и сплотеността на хъшовското семейство. Напразно Странджата задава въпросите, на които никога няма да получи отговор: „А де са моите другари? Де Македонските Хаджият ?..." Борбата за собственото им физическо оцеляване принуждава другарите на Знаменосеца да го напуснат в най-драматичния за него момент. Още във втора глава, в лирическото отстъпление Вазов подчертава непреодолимото препятствие пред изгнаниците, което ежедневно поставя под въпрос физическото им оцеляване: „...гладът и бедността
простираха отвсякъде ръце към тези нещастници." Единствено Бръчков - най-младият хъш, остава край смъртния одър на Знаменосеца, за да го изпрати до неговия последен пристан - гроба. Повествователят не упреква пряко другарите на Странджата, но в зададените въпроси читателят долавя трагични нотки, породени от факта, че старият хъш умира сам, в една чужда земя и далеч от родината, без да види другарите си, за които толкова дълго се е грижел.
Друг детайл, отвеждащ към мъченичеството в смъртта на героя, е поразителното му портретно описание в минутите преди да се сбогува с живота. Диханието на смъртта е оставило своя отпечатък върху лицето на Странджата. Бавно догаря един достоен живот. Вазов умело пресъздава приближаването на смъртта: „... лицето на Странджата от ден на ден се измахваше и добиваше смъртна бледност; очите му, избистрени и необикновено лъскави, хлътнаха ужасно, а вехтите рани по бузата му посиняха, а после потъмняха." Заедно с точното и пестеливо портретно описание авторът пресъздава и физическото страдание на героя – мъчителна кашлица раздира хъшовските гърди. Знаменосеца обаче не се страхува от смъртта и понася стоически и физическото страдание, и душевната болка. Колко пъти той е чакал смъртта в битките за отечеството! Но сега старият хъш е принуден да умре не в сражение, не с оръжие и със знаме в ръка, а прикован на легло, далеч от България. Вярно е, че Странджата не загива героично в Балкана, че неговото тяло няма да бъде разпиляно „по скали" и „по орляци", но той ще умре достойно, със съзнанието, че е отстоял докрай идеала си за свободна родина.
Във Вазовия разказ за смъртта на Знаменосеца присъства не само чувството за трагизъм, но и възхищението от героичното. Читателят се прекланя пред смелостта, пред силата на духа на един поборник, който отстоява своите идеали и остава верен на родината до последния си миг. Именно любовта към България крепи стария патриот в предсмъртния му час. С няколко красноречиви възклицания: „О, отечество!", „Ах, сладка е смъртта за отечеството!", повествователят разкрива синовната обич на Странджата към майка България и подчертава, че дори в предсмъртния си час той мълви не друго, а името на обичаната родна земя. Възклицанията играят ролята и на емоционален акцент, преповтарящ великия идеал на умиращия. В тази сцена смислово са скрити идеите и посланията на Вазов към читателя. В тях проличава и житейската му позиция: колкото и жестока да е съдбата на един човек, той запазва своята човешка стойност, ако успее да съхрани идеала си. Вярата в благородната кауза и в извоюването на свободата за бъдеща България пораждат една необикновена светлина в очите на бореца за свобода. Очите - прозорецът на човешката душа - при Знаменосеца са вече хлътнали „ужасно", но са запазили особения си блясък. Отново се откроява контрастът между физическата немощ и духовната сила на стария хъш, сливайки в едно мъченика и героя.
В пета глава от повестта писателят откроява връзката между живота и смъртта, акцентирайки на приемствеността между поколенията и необходимостта от предаването на житейски опит. Косвено доказателство за героизма и достойния живот на Странджата са двете светини, които той завещава на Бръчков и които въплъщават идеалите му като достойно изживял живота си българин. Парчето от „вето знаме", на което неслучайно са останали само думите: „или смърт!", както и Мемоарът на Българския революционен централен комитет от 1867 година материализират спомена за недалечното славно минало и мечтата на стария хъш за освобождението на България. Получил завета: „Помни Странджата! Умри за България!", Бръчков приема борбения дух и нравствената сила на Знаменосеца, получава своето кръщение като хъш и отдава по-късно живота си за отечеството. Той сякаш продължава да живее прекъснатия без време от смъртта живот на Странджата и умира героично в битката при Гредетин на чужда земя, но за свободата на своята родина.
Повестта „Немили-недраги" е портрет на цяло поколение бунтовници - хъшовете, които не само във Вазовото съзнание, но и пред безпристрастния съд на историята са герои, отстояли идеалите си докрай и съхранили високото си човешко призвание. Един от тях е
Странджата, който покорява читателя с нравствената си красота, с вярата си в идеала и с обичта си към България. Той събужда национална гордост и благоговение у всеки и така се пренася завинаги в сакрализираното пространство на безсмъртието.
@bgmateriali.com
