Литературата на Ренесанса

          Литературното творчество на Ренесанса е със светски и хуманистичен характер. Основен обект на изображение в него е човекът с цялата му жизнена подвижност и изменчивост. Човешкото се представя чрез мащабни образи, с обобщителен и универсален характер. Така отделният герой се оказва способен да представя човечеството като цяло. Писателите от епохата на Ренесанса са хуманисти. Тяхното творчество обичайно съчетава художествените им интереси със задълбочени научни търсения.
          Най-известните представители на ренесансовата литература са Данте Алигиери, Франческо Петрарка и Джовани Бокачо в Италия, Франсоа Рабле, Пиер дьо Ронсар и Мишел дьо Монтен във Франция, Мигел де Сервантес и Лопе де Вега в Испания, Уилям Шекспир в Англия.
          Читателят от епохата на Ренесанса е високообразован. Като цяло публичността на литературата е ограничена в сравнение с общностния характер на средновековната литература. Ренесансовата литература се култивира предимно около дворците на владетелите. Характерен пример е кръжокът на Лоренцо Медичи (наречен Лоренцо Великолепни), който е център на културния живот във Флоренция през XV век. Читателите са най-вече от дворцовите кръгове, но постепенно в литературния свят навлизат и представители на други съсловия. Характерна отлика на епохата е, че читателите са и потенциални автори, тъй като образованите хора на времето били изпълнени със страст към писане.
          През епохата на Ренесанса литературата се превръща окончателно в книжна. Писменото й разпространение става определящо след създаването на печатарската преса, тъй като с него започва ерата на книгопечатането. Самото книгопечатане на свой ред предпоставя нови, непознати по-рано явления, като масови тиражи, пазар на книги, умножаване броя на личните и обществените библиотеки.

          ТЕМИТЕ

          Измежду темите, представителни за ренесансовата литература, централно място заема природата. Любима дума на хуманистите, тя бива отъждествявана с човека и средата, в която той се формира като личност. Ако в средновековната литература природата присъства главно за да свидетелства с красотата си за Божията благодат или просто като декор, който осигурява конкретност на представяните събития, в литературата на Ренесанса тя е вече самостоятелна ценност, обект на възхищение, пресъздадена с убедителна нагледност и пластика, създаващи илюзия за наличност.
         В тясна връзка с преклонението към природата е и специфичният култ към красотата. Красотата се разбира вече не само като материално отражение на някаква висша духовна хармония, а като обективна, чувствено изживявана наличност, проявяваща се в природата, в живота, в духовните и обществените изяви на човека.
          В литературата на Високия ренесанс, в резултат на кризата на хуманизма, на преден план излизат скептицизмът и разочарованието, а светогледните нагласи придобиват песимистичен и трагически характер. Героите на тази литература са психологически усложнени, раздирани от противоречия, безпомощни в опита си да разберат окръжаващия ги свят. Разпознавателен знак за достойния, духовно извисен индивид стават отчаянието на духа и отказът на разума да приеме действителността. Литературата изразява тази реакция чрез метафората на лудостта. Така се обяснява централната роля, която темата за лудостта играе в творчеството на автори като Сервантес и Шекспир.

          МОЗАЙКА

          Ренесансът е епоха на блестящи постижения в областта на изобразителните изкуства. Най-изразително те се проявяват в Италия. Особено благоприятно е времето за развитието на архитектурата. Всички по-значителни италиански градове – Флоренция, Венеция, Генуа, Ферара, Милано, Мантуа, Верона, Римини, Пиза, Сиена – били застроени с великолепни сгради в монументален стил, вдъхновен от античните образци. Най-забележителните архитекти на епохата са Брунелески, Леон Батиста Алберти, Браманте и Паладио. Вътрешната архитектура на Ренесанса също е пищна, празнична и монументална, мебелите и предметите са изработени като истински художествени произведения.
          Мощно развитие претърпява скулптурата във връзка и с обособяването й от архитектурата като самостоятелно изкуство през XV век. Най-значимите скулптори на епохата са Николо и Джовани Пизано, Донатело и Микеланджело Буонароти, който обединява в себе си скулптора, архитекта, живописеца и поета. Друга важна фигура в областта на пластическите изкуства през XVI век е Бенвенуто Челини, известен скулптор, бижутер и писател.
          Живописта дава най-пълноценен израз на реалистичните стремежи на епохата с присъщия си интерес към земните радости и „откриването на света и човека“. Първоначално художниците на Ренесанса третират религиозни теми и сюжети, като ги представят в земен, чувствен план. Така образите в религиозните картини на Ботичели и Гирландайо от XV век се оказват лица от съвременната италианска аристокрация. По подобен начин мадоните на Рафаело представят портрети на прелестни млади жени, често дори от ниските съсловия на обществото.
          Постепенно религиозната тематика отстъпва на светската. Отначало художниците се вдъхновяват от античната митология, тъй като митологичният сюжет им дава оправдание за изобразяването на голи тела. Любими теми на живописците са Даная, Леда, Венера, отвличането на Европа и др. По-късно, под влияние на утвърждаващия се индивидуализъм централна роля в изкуството започват да играят портретът и автопортретът в творчеството на художници като Леонардо да Винчи, Рафаело и Тициан. По същото време се ражда и пейзажната живопис във връзка с развитието на перспективата.