Както античната епоха се поделя на Гръцка и Римска античност, така и античната литература се разклонява на старогръцка и на римска литература.

ОСОБЕНОСТИ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

Представата за литература през Античността в значителна степен се отличава от днешните ни разбирания. Тя се формира на етапа на Гръцката античност, когато литературата не е обособено явление, а е слята с празника и мита. Наред с естетическите си функции тя има преди всичко задачата да възпитава и образова, като има и чисто практически измерения. Не е необичайно в един литературен текст да присъстват съвети към земеделците или наставления за правилен живот. Причината за тази специфика е във възприемането на литературата като вид занаят, изкуство, което на този най-ранен етап от съществуването си все още не е разграничено от другите занаяти и изкуства.
Най-важната особеност на античната литература е нейното устно създаване и разпространение. Макар че писмеността е позната още от VIII век пр.Хр., литературните произведения се създават и разпространяват устно почти до III век пр.Хр. Оттогава датират първите цялостни записи на антични произведения, направени благодарение на александрийските учени, които систематизират създаденото през предходните близо пет века. Понятието читател се появява също едва след III век пр.Хр., а дотогава литературата се потребява чрез слушане и в колектив.
Според традицията литературните произведения се изпълняват по време на празници на общността. Това придава на литературата празничен характер, а тази особеност допълнително се подсилва от музикален съпровод при изпълнението й. Не без значение е и нейният състезателен характер. Както се устройват състезания, където древните демонстрират силата на тялото си и издръжливостта си, така има и литературни надпревари, в които поетите мерят талант и художествени умения.

ПОЯВАТА НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ РОДОВЕ

В своето развитие през Античността литературата постепенно се поделя на родове според начина, по който представя света и човека. Три са основните литературни родове – епос, лирика и драма, като всеки от тях се проявява чрез различни жанрове.
Епосът възниква в края на Геометричната епоха – VIII век пр.Хр. Характерно за него е, че представя предимно външния свят – събития, хора, действия и конфликти. Това става чрез разказ и чрез описание. Автори на първите епически творби са Омир („Илиада“ и „Одисея“) и Хезиод („Теогония“ и „Дела и дни“).
Лириката е вторият по време литературен род. Появява се в епохата на Архаиката – VII век пр.Хр. Чрез нея се изразява основно вътрешният свят на човека – отношението му към света, неговите мисли и чувства, емоционалното му състояние, настроения и чувствени преживявания. Разгръща се чрез жанрове като лирическа песен, стихотворение. Представители на лирическата традиция са Калин от Ефест, Солон, Алкей, Сафо, Анакреонт, Пиндар, Архилох.
Третият литературен род, драмата, се ражда в Класическия период – V век пр.Хр. Същността му е да представя действия чрез постъпките и речта на героите. За разлика от епоса в драмата действията се показват, а не се разказва за тях. Основните жанрове при нея са трагедията и комедията. Най-известните старогръцки автори са Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан.
Римската литература ползва вече готовите форми на литературните родове, създадени от старогръцката словесност, както и прилежащите им жанрове, към които се добавят и нови. Сред най-значимите древноримски поети са Вергилий, Хораций, Овидий, Сенека.

ТЕМИТЕ

Като най-характерна черта на античната литература изследователите определят връзката с митологията. Това в най-пълна степен се отнася за старогръцката литература, която почти изцяло стъпва върху митологическа тематика. Познатите от митовете сюжети, мотиви, богове и герои заживяват свой собствен живот в поетическите творби. Това обаче не прави произведенията безинтересни за слушателите. Напротив, те следят трескаво интригата, която разказва за митологични времена, но всъщност представя съвременните проблеми на общността през един митичен фокус. От тази специфична проблемна ориентация идва и високата идейност и мощ на античната литература.
В ранните произведения на древноримската литература се заимстват и сюжети, и тематика от гръцката литература. Специфичен обаче е своеобразният превод на митология – вместо гръцките богове и герои в древноримските текстове се вписват местните римски божества.

ЛИТЕРАТУРА И ГЕОГРАФИЯ

За развитието на старогръцката литература важно влияние имат местата, които в един или друг период от Античността изпълняват ролята на културни центрове. Във времето на Архаиката функцията на културни средища имат полисите, където интензивно се разпространява лирическото изкуство. С оглед на създаването на закони, нужни за утвърждаването на полисната система, много от първите лирици са именно законодатели и обществено ангажирани фигури, а произведенията им са на социална и политическа тематика. Един от най-известните автори от този период е Солон, поет, но преди всичко законодател и радетел за политически реформи.
В епохата на Класиката значимите достижения на древногръцките драматурзи се свързват с Атина, основен икономически и културен център по това време. Именно в Атина представят най-добрите си произведения създателите на класическата драма – Есхил, Софокъл и Еврипид – и печелят награди за творбите си. Литературната наука назовава този период още Атически, по името на областта Атика, където е разположена Атина.
През елинистичния и през гръко-римския етап културните центрове са изнесени далече от старите земи на полисна Гърция. Такива са Антиохия, Пергам, като водещ е Александрия, град, основан от Александър Македонски. Той бил многомилионен, нещо необичайно за онези времена, с огромно пристанище, в което акостирали търговски кораби от цял свят. Именно там се изгражда прочутата Александрийска библиотека. Твърди се, че в хранилищата й се съхранявали над 700 хиляди свитъка с литературни, философски, научни произведения. Легендите пък разказват, че богатството си библиотеката дължала на своеобразен данък, налаган на пристигащите кораби. Те не можели да отплават от Александрия, преди да предоставят на библиотечните служители преписи от всички книжа, пренасяни на борда им. За съжаление библиотеката изгаря, а версиите за причините са най-разнообразни – от опустошението на града от римските войски, през завладяване от монголите, до теории за нарочното й запалване, с цел да бъдат съхранени тайно само избрани ръкописи.

МОЗАЙКА

Античността е една от най-богатите на изкуство епохи поради факта, че именно тогава се ражда художественото творчество. Вазовата живопис и изображенията върху керамичните съдове, скулптурните фигури и барелефите, монументалната и храмовата архитектура – цялото това разнообразие от художествени форми свидетелства за неимоверната активност на античния творец. Като открива света на изкуството, той създава една необятна вселена, в която митовете са все още у дома си. От друга страна, няма как да добием реална представа за мащаба на античното изкуство, тъй като много от произведенията му са унищожени от времето или от прищевките на съдбата. Днес много от реконструкциите на античната митология и история дължим на малкото достигнали до нас реликви.
Най-известните запазени до днес паметници са Партенонът в Атина, светилище на богинята – покровителка на града; светилището на бог Аполон в Делфи, едно от най-цитираните от митовете места за общуване с боговете; театърът в Епидавър, една от най-добре съхранените театрални постройки от Античността; Пантеонът, Колизеумът, Римският форум и други.
Античната култура достига до нас и чрез интерпретациите й на творците и изследователите от по-късните епохи. Особено продуктивно е изобразителното изкуство, което почти до началото на XIX век работи с митологични сюжети, почерпани основно от древната литература. Най-активно в интерпретациите е времето на Ренесанса, когато художници като Микеланджело, Рафаело, Ботичели, Тициан претворяват в платната си фигури на древни божества и герои. В литературата от Ренесанса нататък все повече присъстват мотиви, пренесени от Античността. От XVIII век започва и научното изучаване на епохата, като за основополагащо произведение се смята „История на изкуството на древността“ (1764) от немския историк и основоположник на археологията Йохан Винкелман.