Литература на Българското възраждане

Възраждането е своеобразно начало на новата българска история, времето на преход от феодализъм към капитализъм, от Средновековието към Новото време. Преходът в българските земи през XVIII и XIX в. протекъл в условията на подготовка и провеждане на националната буржоазна революция. Тя била осъществена под влиянието на различни вътрешни и външни противоречия, намесата на Великите сили и съседите на България, различни дипломатически и военни конфликти в хода на решаване на балканския кръг от проблеми, преплетени в рамките на т.нар. тогава Източен въпрос.
Пръв идеолог на Българското възраждане и народен будител, според утвърдени схващания, е хилендарският монах Паисий, на него принадлежи заслугата за духовното възпламеняване на Българското възраждане и полагането на основите на новата българска литература.
Софроний Врачански е вторият крупен представител на Българското възраждане. След Паисий Хилендарски той застава на чело на движението за пробуждане на българския народ от вековен сън. Неговото място в развитието на Българското възраждане се определя не само от ясната му мисъл и големият му талант, но и от нарастването на силите, които довеждат до голямото и неудържимо разложение на господстващата феодална система в нашите земи през втората половина на 18 и в началото на 19 век. Исторически необходимо е в България да се появят усилия за създаване на нов живот, за създаване на нов мироглед, за създаване на нова култура, за създаване на нова литература. Идеите на Просвещението, които заливат Европа, трябва да намерят и в България свой представител. На Софроний Врачански е отсъдено да начертае новите развойни пътища пред българския народ. Търсейки мястото на Софроний Врачански в развитието на Българското възраждане и на новия български културен и книжовен живот, трябва преди всичко да изтъкнем, че с делото си той е пряк продължител на Паисий Хилендарски.
Райко Жинзифов, един от най-талантливите ученици и последователи на Димитър Миладинов, е роден на 15 февруари 1839 г. във Велес. Произхожда от гъркоманско семейство на западащ лекар. Първоначално е получил гръцкото кръщелно име Ксенофонт (вече като студент в Русия под въздействието на Раковски Жинзифов приема българското си име Райко, с което го е назовавал учителят му Д. Миладинов). В родния си град Жинзифов е посещавал първоначално гръцко училище, но едновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров. Книжовното и литературното наследство на Жинзифов има както историческо, така и съвременно значение, защото е свързано изцяло със съдбата на българския народ. В поезията му личните мотиви са отзвук на народните болки и стремежи към национално възраждане и единство. Днес определяме Жинзифов като поет на възраждащия се български народ, защото в стихотворенията и поемите му „Гусляр в собор", „Гулаб", „Великден", „Сон", „Вдовица", „Кървава кошуля", „Алегория", „Здравица" и др. са намерили поетически образ и израз както робската действителност, така и възрожденският устрем на народа към националното обединение и национален прогрес.
Твърде важно политическо значение са имали десетките статии на Жинзифов в руския печат, защото са изиграли съществена роля за изграждането на обществено мнение в Русия за съдбата на поробения братски народ.
В нашата културна история Жинзифов има съществено значение и като преводач. Той пръв превежда на български език „Слово о полку Игореве", произведения на Шевченко, Некрасов и др. Значителна част от тези преводи са събрани в книгата „Новобългарска сбирка", издадена в Москва през 1863 г.
В полето на книжовния език Жинзифов доразвива теоретически и практически идеята на Н. Рилски за книжовен език с национален характер и предназначение, обединявайки общобългарските говорни особености и богатства с тези от народното творчество и историческата традиция.
Любен Каравелов е известен енциклопедист, поет, писател, журналист, пише библиографски трудове, статии по нумизматика, лексикография, българска литература, култура, политическа история, допринася много за развитието на обществената мисъл в България в своето време. Публикува и под много псевдоними.
Любен Каравелов е по-голям брат на видния български политик Петко Каравелов.По-известни негови произведения са повестите: “Мамино детенце“ и „Българи от старо време“, както и стихотворението „Хубава си, моя горо“. Пише още разкази, фейлетони и публицистика.
Константин Миладинов е най-малкият брат на Димитър Миладинов. Човек с широка култура и възможности за литературна работа в Русия, Константин Миладинов тъгува за родния край, за слънцето на юга и непрекъснато се стреми към родината. Израз на тази носталгия и близост до живота на народа е цялата му поезия, и особено елегията „Тъга за юг“. 
Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ в „Братски труд“. кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20.
Средата на българския ХIХ в., епохата на зрялото Възраждане днес като че ли изглежда утаена и установена веднъж завинаги и сякаш не предполага сериозно преосмисляне, което да доведе до размествания в общата представа и изградената ценностна система. Поне в най-общи линии стойностите изглеждат наложени, не се очаква появата на нови фигури. Средновековието и ранното Възраждане са териториите, в които се допуска наличието на непознати книжовници, те усилено се търсят и откриват. Изкуството на ХХ в. е жертва на очевидно конюнктурни подходи, на загърбване или надценяване на автори и поради това предполага и провокира към навлизане в "литературата, която я няма" (Вл. Трендафилов). Но и зрялото Възраждане крие своите непознати творби и автори. Един от тях е Васил (Василаки) Попович.
Не би било справедливо да се каже, че Попович не е забелязан от литературните историци - напротив, отделни негови произведения дори са свързвани с възлови моменти от развитието на българската литература от 60-те и 70-те години на ХХ в. Същевременно творчеството му се познава съвсем частично - акцентът пада върху няколко произведения, други се познават само като заглавия дори от специалистите, а трети са напълно неизвестни. Литературните историци, които се насочват към предосвобожденския период, все пак отделят някакво внимание на Попович, но името му практически изчезва от трудовете, посветени на първите следосвобожденски десетилетия. А той несъмнено присъства в литературата от това време, публикува интересни творби в престижни издания, предизвиква както положителни, така и негативни реакции. И което е по-важно, търсенията му като цяло съответстват на новата обстановка и в някои отношения дори подсказват за зараждащи се нови тенденции. Това положение провокира към ново (по същество първо) оглеждане на творчеството на В. Попович. Защото пренебрегнатите му страни често не отстъпват на изведените на първи план, които пък понякога са надценявани.
Христо Ботев е безспорният връх в българската литература преди Освобождението.В неговият художествен свят свободата е свръхстойност, която регламентира и подрежда йерархично житейски позиции, поведенчески и словесни жестове, мисловни реакции. Приемането или отхвърлянето на свободата като начин на съществуване и духовна нагласа на човека се превръща в основен критерий за добро и зло, любов и омраза, пълноценен живот и окаяно робско съществуване. Свободата е опозиция на робството във всички негови измерения. Безспорно една от най-сримите ипроекции е националната. Само, когато човекът преодолее роба в себе си, домогне се до осмислянето на категории като чест, достойнство, юначество и узнае разликите между позора и славата, ще бъде истински свободен. В Ботевия художествен свят живеят робът, врагът и юнакът.
Неговото творчество се увековечава в българската литература. Поемите „На прощаване“, „Хайдути“, елегиите „Елегия“ и „Обесването на Васил Левски“; баладата „Хаджи Димитър“, стихотворенията „Майце си“, „Към брата си“, „До моето първо либе“ и др. утвърждават Ботевата идея за лична и национална свобода.
И като човек и като творец Вазов е уравновесен, монолитен, без драматични противоречия и вътрешно раздвоение. Тих, мечтателен, великодушен към хорските грешки, далеч от острите хорски препирни....и близо до България и нейният народ, който фанатично обича. Няма творец с по-определени пристрастия към всичко българско и родно. Той издига в култ националното. За него родината е увенчана с ореола на святост и се превръща в свръх ценност, в елемент на мирогледа му и с цялото си творчество той се домогва до отговора на въпроса: Що е България?. Вазов е първият български романист, първият майстор на късия разказ у нас. На Иван Вазов дължим една огромна част от нашата литература. Макара и по-голямата част от произведенията му да са написани след Освобождението на България, Вазов остава един поет, писател на всички времена, на всички поколения. Няма човек, който да не е чел и да нее разбрал Вазов, защото неговото творчество е не просто добро, то е достъпно, което го прави максимално истинско. По този начин всеки може да оцени поезията и прозата на Вазов. От неговото творчество са увековечени много произведения. В последните години преди Освобождението се появяват първите му стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (1876), „Тъгите на България“ (1877) и „Избавление“ (1878). Но най-известни, култови остават стихотворенията „Българският език“ , „Де е България“, „Отечество любезно“, „Майка ми“ от предосвобожденската поезия; и „Линее нашто поколение“, вечният цикъл „Епопея на забравените“- пантеон на загиналите в името на свободата българи, повестта „Немили-недраги“ и „Чичовци“, разказите „Една българка“, „Иде ли“, „Дядо Йоцо гледа“ и др, както и първият и вечен български роман „Под игото“, който става и остава символ на българския дух, българската история, българският народ и българщината като цяло.
Вазов утвърждава реализма в българската литература и един важен за всеки писател принцип да бъде човек на времето си и човек на народа си. Той пише за всичко свързано с българското, България, българите. Вазов възпява българският народ, като рисува картина от живота му, както в поемите, романите, повестите, така и в разказите си. Той е първомайстор на късият разказ и поставя началото на един нов за времето си жанр българският роман. „Под игото“ става емблема на българската история непосредствено преди Освобождението. Авторът утвърждава силата на българския дух, спомогнал на народа да достигне така желаната свобода. Вазовите герои в романа са с извисени духовност и нрав, те са едни велики българи, достойни за почит и уважение, дори и век след гибелта си.