Иван Вазов (1850 – 1921)

          ЖИЗНЕН ПЪТ

          Иван Вазов е роден в Сопот. Първоначално учи в родния си град, после в Калофер и в Пловдивската гимназия. След това по волята на баща си, който иска синът да помага в дюкяна, заминава за Румъния при близък роднина търговец, за да усвои занаята. Младият Вазов обаче вече е избрал друг път за себе си: негови стихотворения започват да се появяват във важни през епохата периодични издания.
          В Браила той се запознава отблизо с хъшовете, с живота на българската емиграция. През 1876 г., когато отново е отвъд Дунав, Вазов пак се среща с ред нейни представители. Точно този личен пит, тези впечатления по-късно писателят пресъздава в „Немили-недраги“. След Освобождението живее и работи в Русе, Берковица, Пловдив. В столицата на тогавашната област Източна Румелия той е общественик, културен деец, творец, политик, заедно с Константин Величков редактор на сп. „Наука“, на сп. „Зора“ (най-важните културно-литературни български издания от 80-те години на XIX в.), съставител на „Българска христоматия“: двутомник, представящ повече от сто наши и чужди автори...
          Само че Вазов е русофил, а управляващите – съвсем не. Заради конфликт с тях творецът напуска България през 1886 г. и се установява в Русия; там (в Одеса) той написва „Под игото“. Позволява му да се завърне в родината промяна в политическия климат на страната: от 1889 г. той се установява в София. Известно време дори е министър на просвещението, но не този висок пост му донася истинското всенародно признание. За съвременниците си и за нас Иван Вазов е творецът, създал чрез произведенията си най-яркия, подробен и точен портрет на България и българското във възловите за историята ни десетилетия от националната революция (1876) до края на Първата световна война (1918).

          ТВОРЧЕСКИ ПОРТРЕТ

          Вазов е поет, прозаик, драматург. Някои от най-известните му стихосбирки, излизали от 70-те години на XIX в. до предпоследната година на живота му, са „Пряпорец и гусла“, „Дъгите на България“, „Избавление“, „Гусла“, „Поля и гори“, „Италия“, „Сливница“, „Звукове“, „Скитнишки песни“, „Под гръма на победите“, „Люлека ми замириса", „Не ще загине!“. Сред най-популярните му прозаични творби са разкази като „Една българка“, „Дядо Йоцо гледа“ и „Павле Фертигът“, повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“, романите „Под игото“, „Нова земя“, „Казаларската царица“, „Светослав Тертер“. Много известни са и Вазовите пиеси „Хъшове“, „Борислав“, „Към пропаст“, „Службогонци“. Творецът е писал дори за невръстните („Стихотворения за малки деца“); посветил е и ред пътеписни текстове на българската природа. Всъщност всичко родно го вдъхновява – историята, пейзажът, съдбите на обикновените и необикновените ни съотечественици, ежедневието, битът и нравите на народа ни, полетите и помръкванията на българския дух. В произведенията на писателя патриот съжителстват възхвалата и критицизмът, възторгът и усмивката. Точно защото изобразява родния свят многоцветно и разнопосочно, мащабно и същевременно детайлно, с цялата му нееднозначност, Вазовото творческо наследство е толкова важно за културата ни като изключителен образец, с който се съизмерва всяко следващо голямо литературно дело.
          Без преувеличение може да се каже, че творчеството на Вазов задава културните основания за съществуването на Третата българска държава. Той е творец с мисия, отдавал цял живот духовната си енергия в служене на народа – по възрожденски всеотдайно и честно. Криволиците на неговия жизнен път следват криволиците в историческия път на нова България.
          Вазов разширява жанровата територия на българската литература, твори почти във всички познати литературни родове и жанрове. Според литературния критик д-р Кръстьо Кръстев Вазов успява да създаде в умален вид „цяла една литература“. Toй е певец на съдбините на България и заедно с това свидетел на драматични исторически събития – Априлското въстание, Освободителната война, Съединението и последвалата го Сръбско-българска война, трите войни за национално обединение от началото на XX век и двете национални катастрофи.
          Baзoв е основният създател на новата българска митология, най-вече в „националния пантеон на героите“, както обикновено се определя цикълът „Епопея на забравените“. Всяка млада нация се нуждае от своите героически митове, а без ореола, който поставят писателите, оценката на историците е безсилна. В този смисъл Вазов е митотворец, а едни от най-силните му и въздействащи митове са представата, която създава за Левски, и представата за българската революционна емиграция в Румъния, сред която е живял. Вазов пренаписва българската история в легендарен стил и заедно с това разделя значимото от маловажното, достойното от позорното. Чрез опита на миналото писателят създава критерии за нравственост в настоящето.
          Литературният историк професор Светлозар Игов твърди, че ако Ботев може да се определи като най-високия връх в нашата поезия, то Вазов е най-високият планински масив. Но неговото място може да се сравни и с това на поета Александър Сергеевич Пушкин в руската литература, когото критикът В. Г. Белински определя като „началото на всички начала“. Вазов е заемал различни обществени длъжности, но голямото му призвание винаги е била литературата и най-вече поезията. Ако се позовем на едно от стихотворенията му, той наистина слива своето битие с битието на българския народ.
          Затова оценката за Вазов не може да бъде само естетическа и литературна. Тя е комплексна и е част от нашата самооценка като българи.