Гониха го трима, а го хвана друг: „Лов с хрътки“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Лов с хрътки
Като навлязоха навътре в полето, ловците оставиха пътя, излязоха всички напред в една редица, на пет-шест крачки един от друг, и тръгнаха направо. До Василя ездеше Мавроди, един от Енчевите братя, ловците от Сърнено. Той държеше на въже две бели хрътки, които препускаха отстрани на коня му. По към края беше Марин слугата, а до него — един татарин, приятел на Мавроди, който също водеше две хрътки. Едната беше черна, на бели петна.
В тоя лов правило беше, че когато някоя от хрътките хванеше заяк, нататък с всички сили препускаха ловците и оня, който пръв стигнеше там и отървеше заяка изпод лапите на хрътката, той го вземаше, заякът беше негов. Ето защо, научени от друг път, щом се наредиха в една редица, конете разбраха, че ще има надпрепускане. Разпалиха се, силеха напред, гледаха се с пламнали очи, чакаха само да им се отпуснат юздите. Снегът като бяла мъгла хвърчеше изпод копитата им.
— Хей, Юсуп, готви се! — провикна се Мавроди. — И добре дръж въжето, пущай отведнаж!
Да се пуща отведнаж значеше да се пусне само единият край на въжето, което държеше ловецът. Тогава то се изхлузваше леко из халката от герданя на хрътката и тя, още от първия миг, можеше да се спусне след заяка.
— Малка работа е — обясняваше Мавроди, — а човек понякога се сбърква…
Но никакъв заяк не излизаше пред ловците. Мъртвило и тишина цареше наоколо. Някъде изпод снега сечернееше, като че покрита с глеч, лъскава замръзнала земя, някъде се виждаше суха трева, стегната между снега. Нямаше жива душа в това голо, замръзнало поле. Не прехвъркваше дори дребно птиче. А по снега имаше дири — на яребици, на зайци, на вълци.
— Хай да се не видеше макар! — викаше Мавроди. — Де са тия зайци? — После, като се обръщаше към страната, гдето беше Юсуп с хрътките си, той му викаше: — Готов бъди, Юсуп! Дръж въжето добре! Пущай отведнаж!
На едно място десетина дропли, които досега не бяха забелязали — те са сивобели, като снега, — размахаха тежко крилата си и хвръкнаха. И пак се възцари предишното мъртвило.
— Хай да се не види макар! — говореше с дебелия си глас Мавроди. — Къде се дянаха тия зайци?
На една малка височина те се спряха. Откриваше се пред тях ново поле, също тъй равно, също тъй голо и мъртво. Трябваше да изменят посоката: примамваше ги едно място, гдето се тъмнееха гъсти гнезда от бурен. На такова място все трябва да има някой заяк. Обърнаха конете нататък, но Васил все още стои и гледа към противоположната страна: далеч, из снега, между черните буци пръст, нещо ходи, движи се някаква живина. Ловците се спряха.
— Вълк е! — каза Васил на Мавроди.
— Куче е!
— Не, вълк е. Виж му опашката. Ето, легна. Марине — каза Васил, — я иди да видиш какво е. Ний ще те почакаме.
Марин препусна нататък. Ловците видяха как той приближи животното, но то не стана. Марин го заобиколи отдалеч-отдалеч и пусна коня назад. Той махаше с ръка и викаше. Отначало нищо не се разбираше, но после ясно се чу: „Вълк! Вълк!“
В същото това време вълкът — нямаше никакво съмнение, че това наистина беше вълк — стана и без да покаже голям страх, без да бърза много, в лек тръс, започна да бяга. Ловците завикаха всички отведнаж, обърнаха конете и препуснаха нататък. Не трябваше да пущат хрътките, но в бързината и в залисията си ги пуснаха и за един миг четирите хрътки, като четири живи кълба, се хлъзнаха по снега, стигнаха вълка и в куп се завъртяха около него. Когато ловците наближиха, видяха как вълкът — беше голям стар вълк с възтъмна козина — притракна с челюстите си, изръмжа, като показа зъбите си и червените си венци, отвори си път и мина през кръга на хрътките. Една от тях — черната с бели петна — се превъртя на земята и заквича.
— Юсуп! Дръж хрътките! Дръж хрътките! — завика Мавроди. — Василе, не го оставяй, ще го гоним!
— Ще го гоним! — отвърна Васил и профуча на коня си напред.
С голяма мъка, като дойде на помощ и Марин, можаха да приберат хрътките. Вързаха ги и ги оставиха на татарина, а Мавроди и Марин обърнаха конете към вълка и застигнаха Василя. Все със същия, не особено бърз бяг, вълкът пресичаше в права посока полето и един само той се чернееше сред белината на снега. Започна се вече истинското преследване, както се прави по тоя край: от едната страна на вълка, на двеста-триста крачки назад, препускаше Васил, а от другата, на същата далечина — Мавроди. Марин застана в средата. Дебелата шия на вълка не му позволяваше да се обърне, затуй на всеки стотина крачки той се позавърташе, правеше един полукръг, спираше се и гледаше назад, към страната на Василя. След други сто крачки той правеше нов полукръг и поглеждаше към другата страна, към Мавроди. Тия завъртвания и спирания, както и тревогата, която се събуждаше у него, като виждаше упоритото постоянство на ловците, най-много уморяваха вълка. Все по-често и по-често той се завъртваше и гледаше назад, бегът му ставаше неравен, неспокоен, губеше сили. А ловците държаха едно: не го изпущаха от очи и спокойно, без да се блъскат, по най-правата посока, препускаха след него.
Отдавна бяха излезли от мерата на чифлика. Преминали бяха, без да срещнат човек, и мерата на Сърнено и навлизаха в мерата на второ село. Сега зайци изскачаха почти на всяка крачка. Отначало правеха един-два редки скока, по-бавно и с щръкнали нагоре уши, после туряха ушите си на гърба и бягаха колкото могат. На Мавроди му се искаше поне да извика, но очите му бяха във вълка.
Едно село, замрежено с мъгла от синкав дим, се показа от едната им страна. Вън по поляните, пръснали купчини сено по снега, овчарите хранеха овцете си. Като видяха навътре в полето вълка, преследван от ловци, завикаха, кучетата залаяха. Но всичко се свърши само с това, никой не се притече ни с дърво, ни с пушка. Дори един селянин, кой знай защо, се обърна и тичешката отиде към селото.
Вълкът беше изплезил дълъг език, но още се държеше, завъртваше се и поглеждаше назад. После пак бягаше. А наближаваше вече да се мръкне. Въздухът потъмняваше, ставаше по-студено. Към юг, под надвисналото тъмно небе, хвърчаха диви гъски и остро и плачливо грачеха. Ловците виждаха, че се мръква, но не мислеха да оставят вълка.
Сега и Васил, и Мавроди забелязаха, че Марин стана непредпазлив, дързък, често приближаваше вълка. Веднаж дори вълкът направи няколко скока и изтрака със зъбите си срещу него. Марин махаше с една сопа, намерена кой знай где.
— Марине, пази се! Марине, стой настрана! — викаха му ту Васил, ту Мавроди.
Познаваха добре местата — бяха в мерата на трето село. Слизаха към дола, гдето беше изворът, на който лятно време жените от цялата околност идеха да перат. Не твърде широката вада беше замръзнала, вълкът я премина бавно, без да бърза, лизна леда с езика си и се спря на другия бряг. Миг-два той стоя тъй, с провиснат език, задъхан, изгубил сили. Вече не се обръщаше и не поглеждаше идат ли ловците. Като че беше изгубил надежда да се спаси и му беше все едно какво ще стане. После пак тръгна.
По-буйно, с по-силни викове, ловците навалиха надолу след него. Конете им скоро затракаха по леда на замръзналата вада. Но ето че пред тях, на другата страна, се изпречи висок стръмен склон. И не само беше стръмен, а неравен, изкопан от големи ями, от които вадеха камъни, сега пълни със сняг.
Ловците се спряха, загледаха се ту наляво, ту надясно за път. Вълкът беше нагазил в пряспата на една яма — метне се, метне, отпусне се и остане тъй, отмалял, капнал от умора. Пак се метне, пак спре.
Васил и Мавроди скочиха от конете. По-леко и по-бързо от тях скочи Марин и хукна нагоре.
— Къде? Тук стой! Марине, тук стой! — извика му Васил.
— Вълка падна! Вълка падна! — повтаряше Марин, разтреперан, стиснал сопата.
— Стой тук! Дръж конете!
— Какво ще държа конете?…Вълка падна…
— Конете дръж, ти казвам! — изкряска му Васил.
Настръхнал, с потъмняло лице, Марин прехапа езика си, за да не каже нещо лошо, и хвана поводите на трите коня. Васил и Мавроди туриха ръка на кръста си и потърсиха револверите си.
Изведнаж зад тях се чу тропот. Като вихрушка, настрана от тях мина на голям кон някакъв селянин. Той беше се прилепил до гривата на коня, държеше напреки къса бяла тояга, краят на едно въже се влачеше след него по снега. Селянинът спря, след като направи няколко крачки въз баиря, остави коня и се затича към ямата, гдето беше вълкът. Ловците го гледаха като изумени: видяха как се катери нагоре, как се изгуби на едно място, после пак се показа и се зачерня над снега. Пред него вълкът се раздвижи, метна со веднаж-дваж и спря. Селянинът като че падна и се захлюпи с лицето си към земята, към вълка. В здрача, който беше паднал, ловците вече не виждаха кое е вълк, кое е човек: виждаха едно голямо черно кълбо, което се валяше из снега.
Васил и Мавроди, с големи черногорски револвери в ръце, тичаха нагоре. Из ямата пред тях се изправи селянинът, издигна нещо голямо и като чувал го тръсна пред тях: беше вълкът. Овързан, омотан гъсто и стегнат с въже, в устата му, за да не може да хапе — тояга, и тя също тъй овързана с въжето. И краката му бяха вързани. Само дебелата му опашка беше се простряла върху снега и очите му светеха като стъкла.
Изненадани, учудени, Васил и Мавроди гледаха ту вълка, ту селянина.
— Бе ти… какво направи? — каза Мавроди. — Как можа? Как го улови?
— Няма да го уловя. Ще го гледам ли?
Той беше нисък, широкоплещест, с дебели бърни, с голяма глава. Прекара, както правят селя ните, кога са уморени, пръст по челото си и изтърси потта си. После се усмихна и погледна вълка.
— Откъде доде ти? Кой си? Какъв си? — питаше го Мавроди.
— От Мусубей съм. Нали вий преди малко минахте край наше село. Аз като видях вълка, отърчах до дома и яхнах коня. Че какво…Додох да помагам…
Сега чак Мавроди и Васил си спомниха за оня селянин, който, като ги видя, обърна се и тичешката отиде към селото.
— Добре ни помогна ти — каза Мавроди, като се подсмиваше лукаво. — Ти да не си от Коджамихалевите?
Селянинът кимна с глава.
— Е сега?
— Сега — каза селянинът, все тъй усмихнат — ще си вземете вълка. Ваш да е… А вий ще ми додете таз вечер на гости. Къде ще ходите вече, мръкна се. Ей го селото де е, зад баиря. Близо е.
* * *
След малко, на една шейна, която случайно мина из пътя, натовариха вълка и тръгнаха към селото. Селянинът също се качи на шейната, като държеше коня си за повода. Ловците ездеха малко по-назад.
— Голям вълк, ей — говореше Мавроди; — Марине, ти казваше, че като си минал край него, не станал. Какво ще стане, то голямо нещо…
Марин, начумерен, сърдит, мълчеше.
— Ний гонихме вълка, а друг го хвана — каза Васил.
— Какво ще се чудим, че човека хвана вълка? — каза Мавроди. — Аз ги познавам тях, Коджамихалевите, родът им е такъв. Познавам дядо му на тоя момък, дядо Филчо. Той много не му придиряше, пиеше вода направо от олука. Останало малко вода от добитъка — наведе се и се напие. А доде иде на нивата, изядаше половин самун — уж си поотчупва все по малко. Та тоя дядо Филчо и той беше хванал един вълк, ама не тъй, а както го гонел с коня, навежда се, хваща го за ей тук, отзад за шията, и го издига; вълкът скача, бъхти се. А той с лявата ръка откача въжето от седлото и го омотава, омотава. И го хвърля на земята, както го хвърли и тоя юнак пред нас. Яки хора! — завърши Мавроди със завист в гласа си. — Вълкоборци!… Мечкадари!
Стъмни се. Шейната пред тях се тъмнееше сред белината на снега. Стана студено. Под копитата на конете снегът скърцаше.
Свързани материали
„Три стъпки и една рязка“: „Вълчицата“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Отваряй си очите, момче“, повтаря старият овчар на младия, а младият се смее: вълкът бил куче. Разказът тръгва от този спор и го довежда до единствения възможен отговор. Тук е даден пълният текст на творбата. В началото е представена самата вълчица: как Петър овчарят я познава още от зимата по следите в снега, защо е станала дръзка и настървена и как пакостите ѝ стават толкова големи, че хората започват да говорят за цяла глутница. Следва историята на нейното появяване по тези места: глутницата от миналата зима, хайката на селяните, раняването и скривалищата навътре в гората. Разказано е и какво се случва, когато ловците от Сърнено ѝ отнемат вълчетата, и по какъв страшен начин звярът напомня за себе си в същото село. Втората част е за Давидко: високото голобрадо момче, което не се страхува от вълк, и двете вечери, в които вълчицата отмъква овца пред очите му. Начинът, по който животното носи плячката си, е описан подробно, а промяната у самия овчар след всеки такъв случай е предадена с няколко изречения, които обикновено се цитират при характеристиката на героя. Последната среща между двамата е в ранното утро край пътя. Как завършва тя, се разбира едва в заключителните редове, а картината, с която Йовков затваря разказа, е сред най-запомнящите се в прозата му. Текстът е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Давидко и на Петър овчарят и за наблюдения върху начина, по който Йовков представя животното наравно с човека.
„Аферим, бабо, машаллах!“: пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.
Хитрини, вълшебства и сирашки съдби: „Имало едно време“ от Ангел Каралийчев, приказки за четене
Сборникът събира едни от най-обичаните приказки на Ангел Каралийчев в оригиналния им вид, без съкращения и без преразказ. Началото е с „Братче и сестриче“: историята за Иванчо и Марийка, които се измъкват от бащината къща в нощта преди Гергьовден, за да не бъдат отведени на пазара, и за онова, което следва, когато жаждата надделява над предупреждението на по-голямата сестра. „Двамата старци и месечината“ пренася действието в дома на бедна старческа двойка, в чийто кош една нощ се хваща необикновено гостенче, а къщата после сама започва да се разтребва, докато двамата не решат да разберат кой шета в нея. „Златното момиче“ поставя редом сирачето и рожбата на мащехата, изпраща ги по един и същ път към колибата на бабичката и показва как двете момичета се връщат у дома с две различни сандъчета. „Хитрата лисица“ сменя тона: петелът тръгва на пазар, вълкът и мечката се присъединяват към компанията, а кумата лисица подхваща броилка, чийто край е ясен на всички освен на онези, които я слушат. По-нататък „Иванка и Марийка“ отвежда в гората, в дома на една рунтава мецана, където хурката с конопа се превръща в изпитание за момичето. Приказките са дадени с езика на Каралийчев: народните обръщения, умалителните имена, живият диалог и характерният ритъм на разказването, който прави текстовете удобни за четене на глас. Изданието е полезно за часовете по литература в началния етап, за домашно и извънкласно четене, за читателски дневник, за упражнения по преразказ и за характеристика на герой. Развръзките никъде не са издадени предварително, а остават в самите приказки.
„Аз приказвам с бога“: пълният текст на разказа „Вълкадин говори с бога“ от Йордан Йовков
Пълният текст на един от най-тихите и най-тежки разкази на Йордан Йовков, поднесен в неговия цялостен вид. Разказът започва със спомена на стария Вълкадин за една августовска вечер на хармана, когато житото свети като злато, синовете му са още на война, а той обещава да раздели имота си и да даде нещо отделно на най-младата си снаха. Тази вечер остава светлата точка, към която паметта му се връща. Оттам нататък текстът проследява как една след друга злочестините влизат в дома му: връщането на войските, новата граница, прокарана току пред къщите, разделянето на синовете и съдбата, която застига всеки от тях поотделно. Селото остава от едната страна, половината мера и част от рода, от другата. Централно място заема мълчанието на Вълкадин, който престава да говори с хората и всеки ден седи под бряста над селото, загледан отвъд границата. В текста са вплетени и въпросите, които той задава наум: за правдата, за съда над невинния, за глада и за чуждото, седнало в собствената къща. Отделна сюжетна нишка е идването на снахата Милена, която търси прошка и добра дума, и начинът, по който старецът отговаря на молбата ѝ. Текстът е подходящ за четене преди урок или анализ, за подготовка на преразказ и на съчинение върху разказа, за търсене на цитати и за проследяване на речевата характеристика на героите и на диалектните форми в езика на Йовков.
„Кой ще те купи, Балан?“: „Последна среща“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика.“ От това изречение започва разказът, а всичко след него е едно дълго сбогуване. В първата част е показано как новината се потвърждава: купувачът от Сърнено, който снове между селото и чифлика, слугите, застанали умислени пред дама, и опитът на господаря да върне назад продажбата. Оттам нататък се разбира чия всъщност е волята за тази сделка и кои трябва да напуснат първи. Следва разпускането на чифлика: какво се продава, какво се откарва в града, как се плаща на слугите и защо никой не си тръгва весел, макар че никой не е ощетен. Заминаването на господарите е предадено с няколко реплики, в които се чува и молбата на Захария. Същинската част е пътят на слугите с добитъка към града. Йовков извежда поименно воловете, кравите и конете, а спирката в Сърнено, при Велико, Василена и Аго, се превръща в истинската последна среща. Разговорът на сундурмата, милувката на Василена по хълбока на Балана и въпросите, които тя му задава, са мястото, където разказът стига до най-важното, без да го изрича направо. Финалната картина, в която добитъкът и овчарите се скриват зад баира, е от най-често цитираните у Йовков, а какво остава след нея, читателят разбира сам. Пълният текст е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Петър овчарят и Василена и за разсъждение върху темата за дома и за отношението на човека към животните.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.